Minecraft, роман, втора част! Човек като че ли трудно може да си представи тези думи в едно изречение. Само че онези, които вече са прочели „Нашествието на Горната земя” – романа на Марк Чевертън, посветен на Minecraft, знаят, че това е книга колкото за суперпопулярната компютърна игра, толкова и за отношенията между хората. „Битката за Подземията” (ИК „Сиела”) е продължението на „Нашествието…”, в което приключенията на Геймнайт 999 по пътя към семейството му продължават.

Неслучайно думата семейство е ключова в този роман. Създаването на историята тръгва именно от там – от желанието на един баща да направи сина си щастлив. Синът на Чевертън е толкова запален фен на играта Minecraft, че успява да въвлече и скептичния си татко във виртуалните мини. Постепенно двамата започват да създават светове, купуват по-мощни сървъри и тъкмо когато момчето построява своя Minecraft свят, киберврагове го разрушават напълно. Марк Чевертън, осъзнал първото разочарование на сина си от хората, решава да му помогне да преодолее наранената си гордост и написва „Нашествието на Горната земя”. В нея, на достъпен за децата език и с примера на Minecraft стратегиите, авторът говори за човешките отношения, приятелството и умението да губиш.

С втората книга от неофициалната Minecraft история Чевертън продължава с мисията си да общува с децата, правейки ги герои в свят, който те познават от гейминга. В „Битката за Подземията” героят Геймнайт 999 е в плен на мините, но трябва да намери обратен път към семейството си и да спаси сървърите. Като всеки неотъпкан път обаче, този към Подземията го изправя пред неочаквани препятствия като зъл владетел, свирепи чудовища, но и, разбира се, нови приятели и съюзници.

Битките за Подземията” е само привидно базирана на познатата игра. И деца, и родители ще съзрат посланията за смелост и доброта сред приключенията и битките с виртуални злодеи.

Откъс от „Битката за Подземията” от Марк Чевертън

Глава 1

Геймнайт999

Той се спусна по линиите – плетеница от метални релси, пъплещи към мрака. Колелата потропваха ритмично в монотонно темпо – тяхното чу-чук, чу-чук, чу-чук се носеше като ехо през тунела и се връщаше обратно като ударна симфония. Огледа се и успя да различи късите сиви стени и квадратната форма на превозното средство, което го возеше. Видът и тракането му подсказваха, че се намира в минна количка. Тясното пространство го притискаше и го караше да се чувства като гигант в малката желязна количка. Същевременно бързината, с която се движеше и бясно преминаващите студени каменни стени създаваха усещането, че е малък и незначителен.

Геймнайт999 бе изплашен.

Несигурност и страх владееха цялото му същество. Не знаеше къде е, какво прави в минната количка и дори къде отива. Всичко, което знаеше е, че се е запътил за някъде, и то бързо, много бързо.

Точно тогава, стената на тунела свърши и откри пред погледа му огромна пещера. Не! Гигантска цепнатина, в горния край на която се синееше небето. Той успя да съзре на отвесната стена зомбита, паяци и крийпъри. Те скачаха от едно място на друго, а най-непохватните от тях падаха надолу в пропастта. Проследявайки ги, Геймнайт999 видя дъното на пукнатината, цялото гъмжащо от чудовища от Горната земя. Всички те търсеха нещо или някого, когото да унищожат. Много от тях поглеждаха към него и лакомите и изпепеляващи погледи смразяваха кръвта му. Искаха да го убият без причина, просто защото беше жив. Целият тръпнещ, той изпита облекчение, когато отмина цепнатината и тунелът отново потъна в каменната паст на скалата.

Обръщайки се назад към линиите, Геймнайт999 можеше да види как металните релси изчезват в далечината, дървените преплетени подпори се превръщат в размазани кафяви ивици. Тогава забеляза, че постепенно количката забавя скорост, тракането на колелата намалява своя ритъм, докато накрая тя полека спря по средата на тунела. Геймнайт999 излезе от количката, сърцето му бе стегнато от напрегнато очакване, тялото му беше сковано от страх. Дългите пръсти на релсите се протягаха към безкрайността, техните железни ивици се открояваха на фона на сивия камък. Докато той ги наблюдаваше, релсите започнаха да избледняват, ставаха неясни и очертанията им се размазваха, като полека-лека изчезваха в нищото. В същото време и каменните стени като че ли губеха плътност, от твърд гранит се превръщаха в сива мъгла. Студената ѝ влага го обгърна с потискащото си присъствие и го покри като тежка пелена. Над него надвисна облак на неизвестност, който го безпокоеше и плашеше. Нещо опасно и ужасяващо дебнеше отстрани и чакаше своето време, за да се появи.

И тогава се чуха печалните вопли.

Скръбно стенание, което изстискваше всяка капчица надежда от него. Носеше се протяжно и зловещо като проклятие и в същото време пропито с безкрайна тъга и печал. Като че ли съществата, които ги издаваха, изпитваха непреодолима завист и омраза към онези, които все още пазеха някаква жизнена искрица; към всички творения на светлината, които все още харесваха и обичаха живота и виждаха в него нещо много повече от урок, изпълнен с мъка и отчаяние.

Воплите бяха отправени към Геймнайт999.

От зомбита… много зомбита. Геймнайт999 се разтрепери. Стенанията бяха ужасяващи и го пронизваха като ледени висулки.

Зелени ръце започнаха да се протягат от тъмнината, зловещите звуци изпълниха въздуха около него, острите като бръснач нокти вече се доближаваха на сантиметри от тялото му. Обзет от паника, Геймнайт999 замръзна на място, докато разлагащите се зомбита приближаваха. Бавно се материализираха от мъглата, миризмата на гнила плът дразнеше сетивата му и усилваше и без това нарастващия страх. Играча погледна надолу и осъзна, че в ръцете си държи железен меч, а гърдите му са покрити с ризница. Носеше броня и оръжие, можеше да отвърне на удара. Геймнайт999 се опитваше да събере капка смелост и да я използва срещу най-близкото чудовище, но страхът бе сковал съзнанието му. Спомени за нокти на зомбита и щипки на паяци измъчваха ума му и го караха да преживява отново и все така живо и ярко болката от тогава, когато взриви TNT на последния сървър. Тя го преследваше и в сънищата.

Този последен Майнкрафт беше спасен, благодарение на самоотвержеността, която Геймнайт999 бе проявил, на героичната му постъпка – най-вероятно неговата първа подобна проява. За това обаче заплати скъпо – с дързостта и куража си. Събитията бяха оставили незаличима следа в съзнанието му. Чудовищата го ужасяваха – него, невероятния Геймнайт999! Как беше възможно това?!

Затова сега започна да отстъпва, а ходът му постепенно прерасна в бяг. Той знаеше, че това е просто сън, но паниката и мъчителните усещания бяха пулсиращо истински. Когато се обърна, се озова пред плетеница от космати черни крака, всеки един от тях със закривени, странно изглеждащи нокти. Поне половин дузина гигантски паяци се притискаха един о друг и оформяха непробиваема стена от омраза и злост.

„Не мога да се бия срещу такова мнозинство!“ – каза сам на себе си Геймнайт999 и потръпна.

Като че ли това не беше достатъчно, ами точно в този момент през тъмнината се понесе отчетливо тракане – звукът на удрящи се едни в други кости. Играча нямаше съмнения, той добре познаваше този звук – скелети. Бледите фигури бавно изникваха от мъглата, затваряйки пътищата за бягство надясно. Всяко от чудовищата държеше заредени и опънати лък и стрела, острите жила бяха насочени към него.

Геймнайт999 започна да трепери.

Как щеше да се справи с всички тези чудовища? Вече не беше смел, куражът му беше изчезнал, той беше отнесен – не! – беше разкъсан на парчета в последния сървър от всички тези TNT, от техните нокти и зъби.

Геймнайт999 вече бе само една празна обвивка, черупка, изпълнена с ужас.

Обърна се наляво, бавно се прокрадна покрай трите групи, надявайки се да избяга, без да се стига до бой. Но неговият опит бе посрещнат с раздиращ въздуха остър и пронизващ смях. Маниакален звук, който може да бъде произведен само от злокобно същество, забавляващо се с чуждото нещастие; такова, което си доставя радост от нечие страдание. Ужасяващият звук премина като вледеняващо ехо през душата му, лишавайки го и от последните останали му следи от контрол. Изведнъж източникът на смеха изплува от тъмнината. Беше същество от сенките, тъмночервено, с цвят на засъхнала кръв, с дълги, върлинести ръце, отпуснати надолу покрай тялото, опиращи почти земята; със слаби крака, поддържащи също толкова тъмно зловещо тяло.

Еребус, кралят на Ендерман от последния сървър на Майнкрафт – сървърът, който Геймнайт999 беше спасил. Този звяр бе неговият кошмар, най-злото, най-яростното същество, което можеше да си представи.

Обръщайки се настрани, Геймнайт999 се озова лице в лице с чудовището. Обичайно за него, свирепите очи светеха ярко в бяло и излъчваха непреодолима омраза към всички живи същества. Желанието да унищожава бе водещо в тъмната му сила. Геймнайт999 отстъпи назад. Тялото на Еребус беше почти безплътно, като че ли той не присъстваше напълно там. Чудовищата зад него се виждаха през прозиращата му плът.

– Така значи, Потребителю-който-не-си-потребител. Виждам, че отново се срещаме – изкикоти се Еребус.

Мравки полазиха по ръцете на Геймнайт999.

– Това е просто сън, не е реалност – си повтаряше отново и отново.

Еребус се изсмя, звукът бе зловещ и смразяващ. Той за секунди предаде плътност на тялото му, след което то отново постепенно избледня.

– Това определено е сън – изпищя чудовището. Гласът му напомни на Геймнайт999 звука от търкане на стъкло о стъкло и от него зъбите му затракаха. – Но това не значи, че не е истина, глупако! Ти все още нищо не знаеш за Майнкрафт и плоскостта, върху която съществува сървърът. Твоето невежество ще те провали. – И пак този зловещ кикот.

– Не, ти не си реален! – промълви Геймнайт999. – Не може да бъде! Аз те убих в последния сървър, ти не си реален.

– Продължавай да си го повтаряш, Играчо-който-не-си-играч, а когато те намеря в следващия сървър, ще ти напомня колко нереален съм аз… като те убия! – Еребус се изсмя отново, смехът прокънтя в ушите на Играча и те писнаха – сякаш чук изтрещя върху кристална ваза; волята му за живот почти го напусна.

– Аз… щ-ще… се… б-бия с теб като в последния сървър – запелтечи Геймнайт999, като дори самият той не вярваше в думите си.

– Ха… ха… ха… много смешно! – изпищя Еребус с пронизителния си глас. – Мога да видя страха вътре в теб, той е като разрастващ се тумор. Цялата ти смелост се изпари след битката за последния сървър. Ти си една куха черупка, празен ковчег, чакащ нечие студено тяло. Скоро ти ще бъдеш мой.

Еребус пристъпи заплашително напред, прозрачността на тялото му ни най-малко не намаляваше ефекта на ужас, който излъчваше. Геймнайт999 бързо сведе поглед надолу, за да не провокира съществото с втренчен поглед. Мрачното чудовище се извисяваше над него и с приближаването си ставаше все по-високо и по-високо, като караше Геймнайт999 да се чувства като мравка пред гигант.

– Мога да видя поражението ти, Потребителю-непотребител, вече те победих! Твоето малодушие гарантира изхода на битката – Еребус направи пауза, наклони глава и отправи горящия си от омраза поглед право към Геймнайт999. – Ти успя да ме победиш последния път, но аз все още имам планове – за този сървър. И когато разруша света, който той създава, ще достигна Източника. Ще отприщя гнева си над всички живи същества. Нека молят за милост, която никога няма да получат. Очаквайте завръщането ми и почувствайте безнадеждността.

С едно движение на ръката, Еребус накара всички чудовища около него да се придвижат напред. Разлагащи се зелени ръце се протягаха към Геймнайт999, разкъсваха плътта му, докато хиляди стрели пронизваха тялото му. Отровни паяци забиваха зъбите си дълбоко, карайки го да умира от болка.

Бавно светът потъна в тъмнина. Последното, което успя да види Играча, бяха пламтящите от изгаряща омраза очи на Еребус.

Накрая студ и черна празнота обгърнаха съзнанието му. Но живото усещане за болка и ужас все още изпълваше душата на Геймнайт999.