soneti_coverИзток-Запад“ пуска „Сонети“ в превод на Владимир Свинтила в уникален вид – новият полиграфичен шедьовър е вече в ръцете на читателите. Първото подобно издание с изящни дървени корици бе сборникът „Целувката“, с избрани любовни разкази от М. Твен, Ан. Чехов, Ив. Бунин, О′Хенри, М. Шели… То се превърна в неустоимо изкушение и първият тираж светкавично изчезна от книжарниците. Новото арт-издание се очаква за стане също пазарен хит както за библиофилите, така и за всички ценители на бутиково изработените книги.

Между двата празника – на влюбените 14 февруари и 8 март – изд. „Изток-Запад“ иска отново да зарадва почитателите на Шекспир с безсмъртните му любовни „Сонети“. Томчето е част от поредицата „Големите малки книги“, а преводът е на знаковия български интелектуалец Владимир Свинтила. Това е творческият псевдоним на Владимир Георгиев Николов (1926‒1998) ‒ писател, литературен критик, публицист журналист и преводач. Автор е на литературнокритически и публицистични статии, рецензии, есета и студии за престижни български и чужди периодични издания. В сферата на интересите му влизат киното, театъра, литературата, народознанието и народопсихлогията. Освен Шекспир той е превеждал стихове от Робърт Бърнс, „Трактат за живописта“ на Леонардо да Винчи и др. Преводът му на шекспировите сонети е смятан един от шедьоврите на родното преводаческо изкуство.

Сонетите са точно 154, като по-голямата част от тях са писани през периода 1592‒1599 г. Но те и до днес вълнуват с завладяващото авторско проникновение към любовния възторг, душевната болка, трепетните очаквания и разочарования ‒ все вечни, универсални, общочовешки теми. С фин психологизъм и проникновено разбиране Шекспир разкрива дълбочината на уникалния си гений и любовта, тъгата, раздялата, отчуждението, меланхолията, ревността ни се разкриват в неочаквани ракурси…

Новото луксозно издание на „Изток- Запад“ е прекрасен подарък. Изисканата книга ще е еднакво подходяща за жени от юношеска до зряла възраст.

ОТЪКС

76

Защо стихът ми е така лишен

от рими и похвати непривични?

Не трябва ли у него някой ден

и аз да вложа новости ритмични?

Аз все преписвам стари стихове,

повтарям се отново и отново.

И сякаш може да ме назове

по име от стиха ми всяко слово.

Защото те обичам, затова,

защото много те обичам, мили,

повтарям вече казани слова

и пръскам пропилените си сили.

И слънцето над мен е все такова,

и мойта обич не е никак нова.

77

Стъклото старостта ще ни покаже,

часовникът – отлитащия час.

Но някой ред от нас ще ни разкаже

неща, мечтани от самите нас.

По бръчките в това стъкло правдиво

пресмятаме изминатия път.

А в стария часовник търпеливо

минутите към вечността текат.

Вложете в някой лист това, което

едва ли паметта ще съхрани.

Със този плод, откъснат от сърцето,

ви чака среща някога – след дни.

Как тоя лист, попаднал ни наслуки,

за нас е често пълен със поуки!

 

78

Аз често те наричах вдъхновител

и с нежните си песни те открих

на не един изкусен съчинител,

за да блестиш и в неговия стих.

Очите ти, които обучѝха

безкрилия високо да лети,

крилатия безкрайно възвисиха –

и немия да пее учиш ти.

Гордей се днес със мойто приношение,

със звънкия ми стих, от теб роден.

Ти в чуждите творби си украшение,

но ти отдавна стана всичко в мен.

Ти муза си и ти на мойта грубост

придаваш твойта вещина и хубост.

79

Ти беше само мое упование

и моят стих бе с твойта красота.

Но няма той сега очарование,

и замълчаха моите уста.

О, аз признавам своето безсилие,

но вярвай ми, че онзи твой поет

ти връща само твойто изобилие,

преписано от тебе ред по ред.

Той хвали добродетелите – слово

от твойто поведение – и вещ

възпява красотата, но отново

ти дава в дар една отнета вещ.

Не му благодари за туй, че той

богатствата ти граби, друже мой.

 

 

80

О, как съм плах, когато знам, че друг,

по-светъл дух, по-вещ и по-дарен

превръща твойто име в мощен звук,

оставяйки без глас самия мен.

Но както в океана дири път

сред корабите, бродещи безспир,

и някой малък, нескопосан съд –

аз дръзнах да се мярна в твойта шир.

И само ти спасяваш този мой

продънен чълн от морските вълни.

А – цял платна и мачти – пее той

над твоите безмълвни дълбини.

От всичко придобих една поука:

ти, моя страст, си моя несполука.

81

Не зная твоят пулс ли пръв ще спре,

мен пръв ли чака зиналата бездна,

но твоят спомен няма да умре

дори когато аз съвсем изчезна.

Това перо ще те обезсмърти

и няма във земята да изтлееш.

Ще гния в обща яма аз, но ти

в човешките зеници ще живееш.

Твой паметник е нежният ми стих.

И бъдещи очи ще го открият.

Ще преповторят твоя разказ тих,

когато всички живи днес изгният…

Отново ще живееш на земята,

където е дъхът: върху устата.