Шеметният дебютен роман на Мартин Колев разкрива най-магическите места в София.

София не е това, което си мислите. Но малцина са онези, които имат достъп до Шестте кьошета и са посветени в тайните на Орлов мост. Защото не е лесно да си софийски магьосник, когато трябва да браниш града си от злите здрачници и всички сили на мрака, а в замяна да не получаваш дори безплатна бира. Безстрашните „Софийски магьосници” на Мартин Колев знаят това.

Във времена, в които маг-милицията основно обискира сладкарници, а изчезванията на столични магьосници зачестяват, е време всички зорници да внимават в картинката. Начело на разследването застава легендарният Свилен Воев, а негов помощник по неволя се оказва младият Бриян, който случайно открива, че столицата е доста интересно място с невидимите си магически улици.

„Софийски магьосници е шантава смесица от фентъзи, хумор и приключенски роман. В него ще срещнете познати и непознати столичани – от брадатия дюнерджия през неуверения тийнейджър и твърде разумния колега до фаталната красавица, която има.

В мрака бродят сенки, сива котка изниква на всяко местопрестъпление, а слънцето над София залязва ли, залязва… Щом дойде петък, магьосниците със сигурност ще отскочат до любимата кръчма на Шестте кьошета. Стига да оцелеят дотогава…

Затова – за всеки случай – започваме приключението още от четвъртък. На 11 май Dada Cultural Bar (ул. Георги Бенковски” 10) ще се превърне в  „Гладната сврака” – свърталище на вещици и магьосници.

Малко след от 18:30 ч. чародеите на фантастичната литература Емануил Томов и Христо Блажев ще се присъединят към света на легендарния Свилен Воев. Ще послушаме малко джаз,  а маг Петър Дочев ще ви посвети в магическите заклинания. Паролата е #СофийскиМагьосници!

Мартин Колев е всеизвестен фантастичен магьосник, публикувал в „Култура”, „Капитал”, „Литературен вестник”, „НО поезия”, „Море”, „Гранта”. Автор е на сборника с разкази „Кучето на терасата” (2009) и на колекцията кратки разкази „Микро”. През април месец 2017 г. печели първа награда на дарителски фонд „13 века България“ в конкурса „Рашко Сугарев“ за къс публикуван разказ на автори до 35 г. Носител е на наградата „Славка Славова” на Театър 199 (2017).

„Най-реалистичният роман на годината!“

в-к „Магьосническо дело“

„Най-добрата книга, която съм чела тази година. Май и единствената.“

проф. дмн Дивна Козарова

„Безмълвен съм.“

Трайо Вентролога

* Книгата включва безплатно заклинание за възстановяване на продупчен билет!
Забранено за служители на „Център за градска мобилност”, София.

Из „Софийски магьосници”

И градът угасва с часове

и наоколо угасва град…

Никола Петров

ПРОЛОГ

Слънцето като че ли залязваше вече цяла вечност. Случваше се в този час магьосници, прекалили с бирите, да забързат на шега часовника – но не и в четвъртък вечер.

Последните краски на залеза огряваха Витоша. Следи от самолети, стопили се в синевата, пресичаха въздуха. А софийските улици се потяха в хаоса на трафика. Автомобили, запълнили плътно булеварда, ръмжаха нетърпеливо. Край тях търчаха минувачи, нарамили пълни торби. Улични музиканти се мъчеха с пълно гърло да заглушат гълчавата. Раздавачи на листовки, вдъхновени от общия ритъм, хвърляха брошурите си където сварят. Пред дюнерите на Сточна гара се виеше дълга опашка.

Смяната на Саабир беше свършила преди двайсет минути. Щом доближеше вратата, отнякъде изскачаше нов клиент, стиснал заплашително касовата си бележка. Саабир хвърляше бегъл поглед на бележките, без да ги докосва. После с нежелание се връщаше към работния плот и се заемаше да реже късове телешко и да чука яйца върху нажежената скара. Вършеше всичко на автопилот. Вътрешният огън бумтеше в гърдите му.

– Саабире, какво правиш още тука бе?

Беше Жоро – колегата, застъпил смяна преди малко. Саабир опакова два средни дюнера и ги постави в най-близката протегната към него ръка. Изтри чело с крайчеца на престилката и помисли: „Дано не объркаме много поръчки“. Обърна се към Жоро и надигна рамене.

– Много работа.

Колегата се ухили и го смушка на шега. Макар че беше дошъл преди малко, вече вонеше на кайма и канела.

– Още ли не си разбрал? Тука винаги е „много работа“. Айде тръгвай, че утре си първа смяна.

Саабир кимна и се запъти към изхода с нови сили. На пътя му веднага се изпречи нов клиент – дама с тесен, тъмен костюм и руса коса, вдигната на кок.

– Извинявам се – каза тя без всякаква извинителна нотка. – Аз имах и два големи айряна!

Саабир въздъхна и погледна към подадената касова бележка. Понечи да се върне обратно, но Жоро го спря и дръпна бележката от ръката на жената.

– Да не си посмял, мой човек. И този път си вземи якето, че вънка е страшен клинч. Заповядайте, госпожа!

Жоро подаде две пластмасови бутилки от хладилника на жената. Саабир използва момента и ловко се шмугна през опашката от недоволно мърморещи клиенти.

– Много работа, ей – подвикна колегата след него.

– Много работа – повтори Саабир и махна на излизане.

Веднага го лъхна хладният януарски въздух. Той навлече якето право върху мръсната си престилка. Никога не му беше студено – вътрешният огън го сгряваше. Ала колегите му изпадаха в паника само при мисълта, че може да излезе вън без яке. Те не знаеха за вътрешния огън, не знаеха защо е толкова отдаден на работата си. Непрестанно нагрятата скара, която плашеше повечето, го зареждаше.

Саабир измъкна цигара от якето си и я стисна с устни. Заглади назад косата си и избърса по навик с ръкав брадата си. Пресече набързо канала и сви по една странична уличка. Тя беше отделена от гълчавата на трафика и побираше сума ти стари къщи, в които живееха дори по-стари хора.

Уличните лампи още не светеха, в тъмнеещото небе слабо блещукаха шепа звезди. Саабир вървеше бавно и умислено. Скоро клаксоните на колите и виковете на хората останаха зад гърба му и се сляха в общ смътен шум. По околните покриви гълъби гукаха сънено.

Саабир извади амулета си – малка квадратна, хромирана запалка. Натисна с палец капачето, без да я доближава до лицето си. При все това след секунди върхът на цигарата пламна в червено. Саабир вдиша дима с наслада и продължи по улицата. Зад гърба си чу тихо потракване, но не му обърна особено внимание. Времето се беше стоплило – реши да поеме към квартирата си по заобиколен маршрут.

Беше четвъртък и Саабир с нетърпение очакваше уикенда. Преди две години, когато пристигна в България, този навик му се струваше особен. Но колегите го увериха единодушно, че да чакаш края на седмицата, си е цял български обичай. „Всеки тук мрази работата си, разбираш ли? – обясни му Жоро. – Затова чакаме петъка – за да забравим за нея.“ „А ако не може забрави?“, попита Саабир объркан. „Ако не може забрави – пие повече“, през смях отвърна колегата му.

Но за нетърпението на Саабир имаше лична причина. Всеки петък той се събираше с новите си приятели на едно тайно място – място, където всички бяха като него. Повечето софийски магьосници не притежаваха вътрешен огън, но сред тях той се чувстваше почти като у дома. Освен това имаше доста алкохол.

Потракването зад Саабир стана по-настойчиво – не само продължаваше, но и го приближаваше. Той беше учтив човек, но хич не обичаше да му влизат в личното пространство. Обърна глава – очакваше да види някой пенсионер, излязъл за вечерната си разходка. Ала насред тротоара, изправен чинно като войник, стоеше дървен бастун.

„Магия“, помисли Саабир.

Рядко се срещаше в града такова явно заклинание – още повече в пиков час, близо до центъра. Тукашните магьосници многократно го бяха предупреждавали за възможни провокации. „Избягвай всякаква видимост – съветваше неговият другар Свилен. – България е малка страна, а София – още по-малък град. Едно заклинание, особено от школа като огнената, веднага ще издаде къде си. Ако някой пожелае да те открие – за добро или лошо – това ще е най-лесният начин.“

Саабир се постара да запази самообладание. Oбърна се напред, решен да продължи разходката, сякаш нищо не се бе случило. Но във въздуха пред него се носеше тъмно петно. Приближаваше Саабир с леко клатушкане и скоро доби очертанията на цилиндър, черен и опърпан. Магьосникът стисна по-силно хромираната запалка.

„Какво е това, невидими хора? – помисли си. – Или просто някаква нелепа шега?“ Във всеки случай приближаващите предмети не вещаеха нищо добро. Той впи зъби в цигарата си и промълви:

– Спри сега или лошо.

Цилиндърът застина на място – може би се колебаеше? След няколко секунди все пак продължи напред – бавно, с отмерената скорост на неизбежното. Зад гърба на Саабир бастунът все тъй потракваше по паважа.

– Добре тогава.

Мъжът протегна ръка напред и натисна капачето на запалката. Вътрешният огън се разбушува в гърдите му, Саабир се завъртя в кръг и занарежда:

– Хаммайати уа-яннар…

Приключи със заклинанието точно когато завърши кръга. Пламъците се извиха около него с хищно свистене – ярки, синьо-жълти, озариха призрачните предмети и Саабир съзря под тях две дълги, мътни сенки. Отвори уста сащисан, цигарата клюмна надолу и полетя към пламъците.

– Какво сте вие?! – прошепна мъжът.

Сенките продължиха настъплението си в тягостно мълчание. Промушиха се невредими между магическите пламъци и сетне се нахвърлиха отгоре му. Саабир се помъчи да избяга от призрачните им, хладни пръсти. Свършен беше – все пак сенките не се боят от пламък. Вътрешният му огън угасна едновременно с пожара вън.

Предсмъртен вик разбуди таванските гълъби. Те запляскаха с криле, загукаха. Пооправиха перушината си и отлетяха в нощта.

Магическите пламъци изтляха и на свой ред се стопиха в мрака. Известно време улицата остана пуста. После отнейде изскочи малка, красива котка. Козината ѝ беше с цвета на небе преди буря, а очите – зелени като изумруд. С грациозни движения котката се спусна по улицата, където все още личаха следите от огъня. Беше останала единствено цигарената угарка. Котката я доближи и побутна с лапа.

След минута високите лампи най-сетне светнаха. Откъм Сточна гара ехтяха крясъците на минувачи и нервните клаксони на шофьори. На улицата нямаше никого. Сивата котка отново беше изчезнала из потайните градски лабиринти.