ИК Хермес представя „СРИВ“ от Б. А. Парис – авторка на световния бестселър „Зад затворените врати“

Книгата е напрегната психологическа драма и е подходяща за почитателите на „Момичето от влака“.

Романът е обявен за една от най-добрите книги на 2017 г. от „Барнс и Ноубъл“ в категория трилъри.

За „Срив“ 

Кас празнува края на учебната година с колегите си учители. Късно вечерта се разразява буря и тя решава да се прибере по краткия път през гората. Минава покрай спряла кола с включени фарове. Жената зад волана не изглежда уплашена, затова Кас я подминава и забравя за нея. До следващата сутрин, когато научава от новините, че в гората е намерен трупът на млада жена. Кас изпитва угризения, но не смее да сподели дори със съпруга си. Та нали той я е предупреждавал стотици пъти да избягва опасния горски път?

Оттогава започва да забравя какво ли не: къде е паркирала колата, кода на алармата, как се пуска кафе машината. Дали не е напът да загуби разсъдъка си?

Единственото, което така и не успява да забрави, е лицето на жената в колата. Жената, която можеше да спаси. И която й се струва смътно позната. Чувството за вина не й дава мира и е подсилвано от мълчаливи телефонни обаждания и усещането, че някой я наблюдава. Кас осъзнава, че се намира на ръба на нервен срив и се нуждае от помощ.

Но на кого може да се довери, след като вече не вярва дори на себе си? 

Отзиви 

Книгата на Б. А. Парис няма да ви остави да си поемете дъх, следвайки непредсказуемите обрати и развръзки, които ще ви отведат до неочакван край!  

Дейли Експрес

На този психологически трилър е трудно да се устои – дори по-трудно, отколкото на дебюта на Парис „Зад затворените врати“! Предвидете си време за четене, защото с втория си роман Б. А. Парис заема заслужено място сред най-добрите в жанра.

Буклист

Откъс

Петък, седемнайсети юли

Гръмотевиците затътнаха още докато се сбогувахме на раздяла за предстоящата лятна ваканция. Мощен трясък отекна наблизо и накара Кони да подскочи. Джон се засмя, а горещият въздух наоколо сякаш се сгъсти.

– Трябва да побързаш! – викна той.

Махнах набързо и затичах към колата си. В мига, в който я приближих, телефонът ми звънна – приглушено, защото беше в чантата. По мелодията познах, че е Матю.

– Тръгвам – казах му, докато опипвах в мрака за дръжката на вратата. – Тъкмо се качвам в колата.

– Вече се прибираш? – долетя удивеният му глас. – Мислех, че ще отидеш при Кони.

– Така смятах, но мисълта как ме чакаш, е твърде изкусителна – шеговито подхвърлих. После долових сухотата в тона му. – Наред ли е всичко? – попитах.

– Да, само дето имам ужасна мигрена. Започна преди около час и става все по-зле. Затова се обаждам. Имаш ли нещо против да си легна?

Усетих как въздухът направо лепне по кожата ми и се сетих за приближаващата буря. Още не прикапваше, ала инстинктът ми подсказваше, че скоро ще завали.

– Разбира се, че нямам. Взе ли някакво хапче?

– Да, но засега няма особен ефект. Мислех си да легна в стаята за гости, така че ако заспя, да не ме събудиш, щом се върнеш.

– Добра идея.

– Не ми се ще да си лягам, без да съм сигурен, че си се прибрала жива и здрава.

Това ме накара да се усмихна.

– Няма проблем, ще ми отнеме само четиресет минути. Освен ако не мина през горичката, по „Блекуотър Лейн“.

– Да не си посмяла! – извика той и направо усетих как го прониза болка от повишаването на тона. – О, това беше болезнено – изстена Матю и аз потръпнах съчувствено. Той снижи глас: – Кас, обещай ми, че няма да се върнеш по този път. Първо, не ми харесва да шофираш сама през гората нощем, а и наближава буря.

– Добре – побързах да се съглася, докато се намествах на шофьорското място, оставяйки чантата си на съседната седалка.

– Обещаваш ли?

– Обещавам. – Пъхнах ключа и превключих на скорост, а телефонът вече се бе сгорещил между рамото и ухото ми.

– Карай внимателно – напомни ми той.

– Разбира се. Обичам те.

– Аз повече те обичам.

Прибрах телефона в чантата си, усмихвайки се на настоятелността му. Докато маневрирах да изляза от паркинга, едри капки дъжд затрополиха по предното стъкло. „Почва се“, помислих си.

Когато стигнах до магистралата, вече валеше като из ведро. Озовах се зад огромен камион и чистачките ми не смогваха да почистят пръските, които хвърчаха изпод гумите му. Понечих да го изпреваря, но в същия миг светкавица прониза небето и спомняйки си детския навик, започнах да броя бавно наум. Придружаващият гръм отекна, когато стигнах до четири. Може би трябваше все пак да отида с останалите в дома на Кони. Там щях да изчакам бурята да отмине, докато Джон ни забавлява с шегите и историите си. Внезапно усетих угризение за болката в очите му, когато заявих, че няма да остана с тях. Не биваше да споменавам Матю. Трябваше да кажа, че съм уморена, както бе направила Мери, директорката ни.

Дъждът се превърна в порой и колите в бързата лента намалиха значително скоростта си. Сгъстиха се около малкото ми мини и изведнъж се почувствах притисната, така че отбих в лентата за по-бавна скорост. Наведох се напред, вторачих се в предното стъкло и мислено се помолих чистачките ми да заработят по-бързо. Някакъв камион ме подмина с грохот, после и друг, и когато рязко се върна в моята лента, принуждавайки ме да натисна спирачки, реших, че е твърде опасно да остана на магистралата. Светкавица отново разкъса небето и веднага след това забелязах табелата за Нукс Корнър, малкото селце, където живеех. Черните букви на бял фон, осветени от фаровете и греещи като маяк в мрака, изглеждаха толкова примамливи, че в последния миг, преди да е станало твърде късно, отбих вляво и поех по прекия път, по който Матю не искаше да минавам. Зад мен се разнесе гневен рев на клаксон и звукът ме последва в непрогледния мрак през гората като някаква поличба.

Вашият коментар