kamakat-na-smartta-cover„Софтпрес“ представя „Камъкът на смъртта“ от Луиз Пени – Разследванията на инспектор Гамаш #4

Инспектор Гамаш се завръща в книжарниците с разследване на ново убийство, което изисква експертната му намеса и фино познаване на човешката душа. Новият роман на Луиз Пени ни отвежда недалеч от идиличното селце Трите бора, в хижа „Маноар Белшас“, където главен инспектор Арман Гамаш се е отдал на заслужена почивка.

Разположена на брега на самотно езеро, насред дивия канадски лес, хижата е приютила не само брилянтния детектив от квебекската полиция и съпругата му, а и семейство Фини – заможна стара фамилия, чиито членове са колкото отблъскващи, толкова и интригуващи в своята противоречивост. Семейството крие повече тайни и изненади, отколкото инспекторът предполага.

Скоро безметежното спокойствие и палещата жега са прогонени от страховита лятна буря, която връхлита хижата и оставя след себе си труп. Странната смърт на изисканата и изтерзана Джулия Мартин – голямата дъщеря на семейство Фини, разбунва духовете в луксозната хижа и много скоро персоналът и гостите на „Белшас“ са въвлечени в разследване на убийство.

Случаят попада във вещите ръце на Арман Гамаш, който е решен да разплете мистерията с помощта на екипа си от млади специалисти. Стари тайни и ожесточени съперничества се пробуждат пред очите на полицаите, а хижата е пълна със заподозрени…

penyЛуиз Пени е единствената в света петкратна носителка на литературния приз „Агата Кристи“. Романите й са преведени на повече от трийсет езика и са издадени в многохилядни тиражи. Пени печели 11 литературни награди още с дебютния си роман „Убийството на художника“, а следващите книги от поредицата за разследванията на инспектор Гамаш продължават традицията и носят на авторката нови призове.

Пени е едно от най-знаковите имена в жанра „уютно криминале“. За разлика от съспенс трилърите, където сексът и насилието са неизменна част от развитието на сюжета, в романите от този жанр фокусът попада върху идилични, затворени общества, интимно познаване на човешките отношения и изграждане на образи, които събуждат съпричастност и симпатия у читателя. Преводът на „Камъкът на смъртта“ е дело на Росица Тодорова, един от големите фенове на поредицата в България.

Инспектор Гамаш и екипът му, както и жителите на идиличното селце Трите бора, са герои, към които читателят се привързва и чувства все по-близки емоционално. Всяка следваща история се превръща в среща със стари приятели и оживена дискусия за тайните, скрити в най-дълбоките кътчета на сърцето. А Луиз Пени е умел познавач на мрака, който хората носят в душите си. Между двайсет и първата и трийсет и петата си година Пени страда от алкохолизъм. Днес тя счита отказа си от алкохола за свое най-голямо постижение и смята, че този труден период й е помогнал да напише поредицата за инспектор Гамаш.

„Героите ми никога не са чувствали нещо, което не съм изпитвала аз – споделя писателката. – Познавам ревността, огорчението, омразата към себе си и гнева. Преживяла съм ги.“

ОТКЪС

Взрян в тъмнината, Гамаш бавно осъзна, че нещо в гората проблясва. Огледа се наоколо, за да види дали навън има още някой, друг свидетел. Но терасата и градината бяха безлюдни.

Изпълнен с любопитство, тръгна по меката трева към блясъка. Хвърли поглед назад и видя ярките весели прозорци на хижата и хората, които се движеха из стаите. После отново обърна лице към гората.

Беше тъмна, но не и тиха. Из нея се движеха животни, клонки се чупеха, разни неща падаха от дърветата и тупваха меко на земята. Гамаш не се страхуваше от тъмнината, но като повечето здравомислещи канадци се страхуваше малко от гората.

Ала белият предмет проблясваше, примамваше го, притегляше го да върви напред подобно на сирените и Одисей.

Предметът стоеше на края на гората. Гамаш се приближи и с изненада откри, че е голям, твърд и квадратен – като огромна бучка захар. Стигаше до хълбока му и когато протегна ръка, за да го докосне, бързо я отдръпна с учудване. Беше студен, почти лепкав. Посегна отново, постави голямата си длан много по-решително върху куба и се усмихна.

Мрамор. Уплашил се бе от мраморен блок. Колко унизително. Изправи рамене и се взря в него. Белият камък блестеше, сякаш улавяше и най-малкия лунен лъч, стигнал до него. „Това е просто мраморен блок – каза си Гамаш. – Не е мечка, нито пума.“ Нищо, за което да се тревожи, нищо, от което да се плаши. Но се тревожеше. Напомняше му за нещо.

 – Питъровата постоянно пурпурна пъпка пак пръкна!

Гамаш се вцепени.

– Питъровата постоянно пурпурна пъпка пак пръкна!

Ето го отново.

Обърна се и видя фигура в средата на моравата. Беше обгърната в лека мъгла, а до носа ѝ светеше ярка червена точка.

Джулия Мартин бе излязла за тайната си цигара. Гамаш прочисти гърлото си шумно и прокара ръка по близкия храст. Червената точка мигновено полетя към земята и изчезна под елегантна обувка.

– Добър вечер – провикна се жената весело, макар Гамаш да се съмняваше, че има представа кой стои там.

Bonsoir*, мадам – отвърна той и се поклони леко, докато се приближаваше към нея.

Беше стройна, облечена в изискана вечерна рокля. Косата, маникюрът и гримът ѝ бяха съвършени дори в тази пустош. Размаха ръка пред лицето си, за да разпръсне острата миризма на тютюн.

– Буболечки – изрече Джулия. – Мухи. Единственият проблем на Източното крайбрежие.

– На Западното нямате ли мухи?

– Ами не са много във Ванкувър. Малко конски мухи по голф игрищата. Могат да те подлудят.

На това вече Гамаш можеше да повярва, защото го беше изпитал на гърба си.

– За щастие, димът гони насекомите – заяви той с усмивка.

Джулия се поколеба, после се разсмя тихичко. Имаше непринудено поведение и искрен смях. Докосна ръката му фамилиарно, макар да не бяха толкова близки. Но жестът не беше нахален, а просто привичен за нея. Докато я наблюдаваше през последните няколко дни, Гамаш забеляза, че тя докосва всеки и се усмихва на всеки.

 – Хванахте ме, мосю. Да пуша тайно. Доста жалка картинка.

– Семейството ви не одобрява ли?

– На моята възраст отдавна вече не се тревожа какво мислят другите.

– Наистина ли? Ще ми се и аз да можех.

– Е, може би мъничко – призна. – Доста отдавна не се бях срещала със семейството си.

Жената погледна към хижата и Гамаш проследи погледа ѝ. Вътре брат ѝ Томас се бе привел и говореше с майка си, а Сандра и Мариана се взираха пред себе си, без да говорят, без да съзнават, че някой ги наблюдава.

– Когато пристигна поканата, почти реших, че няма да дойда. Това е ежегодна сбирка, но никога преди не съм идвала. Ванкувър е толкова далече.

Все още виждаше плика върху блестящия дървен под на внушителния вестибюл, където поканата бе паднала с лице нагоре, сякаш от много високо. Познаваше чувството. Втренчила се бе в плътната бяла хартия и в познатия почерк, който напомняше на паяжина. Беше битка на воли. Но тя знаеше кой ще победи. Кой побеждава винаги.

– Не ми се иска да ги разочаровам – заяви тихо Джулия Мартин накрая.

– Сигурен съм, че не бихте го направили.

Тя се обърна към него с широко отворени очи:

– Наистина ли?

Беше го казал от учтивост. Нямаше никаква представа какви са отношенията в семейството. Жената видя колебанието му и отново се разсмя.

– Простете ми. С всеки ден, който прекарвам със семейството, се връщам с едно десетилетие назад. Сега се чувствам като непохватна тийнейджърка. Неуверена, промъкнала се да пуши тайно в градината. И вие ли?

– Да пуша в градината? Не, от много години вече не го правя. Просто разглеждах мястото.

– Внимавайте. Не бихме искали да ви загубим.

В гласа ѝ долови лека нотка на флирт.

– Винаги внимавам, мадам Мартин – отвърна Гамаш, като се постара да не отвръща на флирта. Подозираше, че ѝ е навик, при това съвсем безобиден. Наблюдаваше я вече няколко дни и забеляза, че използва същата интонация за всеки мъж, жена, член на семейството ѝ, непознат, куче, катеричка, птичка. Гукаше на всички.

Някакво движение встрани привлече вниманието му. Стори му се като размазана бяла ивица и сърцето му подскочи. Да не би мраморният камък да бе оживял? Дали не се придвижваше тромаво към тях от края на гората? Обърна се и на терасата видя фигура, която потъна в сенките. После се появи отново.

– Елиът – провикна се Джулия Мартин, – чудесно. Носиш ли ми брендито с бенедиктин?

 – Oui, мадам. – Младият сервитьор се усмихна, докато ѝ подаваше чашата от сребърния поднос. След това се обърна към Гамаш: – А за вас, мосю? Какво да донеса?

Изглеждаше толкова млад, лицето му бе толкова открито. И все пак Гамаш знаеше, че младият мъж бе дебнал зад ъгъла на хижата и ги беше наблюдавал. Защо?

*Добър вечер (фр.). – б. р.