Чароматна история за три сестри, които бягат от войната в Иран, се разгръща на страниците на романа „Супа от нар“

Пъстроцветна екзотика, омайно благоухание, неочаквана любов, нови приятелства и жлъчна завист, която застрашава така дълго търсената от три сестри, бягащи от войната в Иран,  хармония, изпълват страниците на романа Супа от нар (ИК „Сиела“). Книгата на емигриралата в Ирландия писателка от ирански произход Марша Мехран съдържа също интересни и лесни за приготвяне традиционни ирански рецепти.

Пленяващият аромат на кардамон, канела и шафран се носи в благоуханна смес из улиците на сгушено в полите на свещената планина Кроу Патрик в Ирландия селце. Чароматът идва от кухнята на изоставена пекарна, в която три сестри от рода Аминпур се надяват, че най-накрая са намерили безопасно място, което могат да нарекат дом, след мъчителното си бягство от войната в Иран. Докато Марджан, Бахар и Лейла творят чудеса в кухнята, създавайки миниатюрен персийски оазис в дълбоката ирландска провинция, екзотичните красавици успяват да пленят мнозина, завързвайки куп нови приятелства. Пекарната, а покрай нея и трите сестри, процъфтяват и не след дълго (не)очаквано любовта също влиза в живота им!

Дали щастието може да бъде пълно обаче, или завистта на по-тесногръдите жители заплашва да изтръгне сестрите от новооткрития рай и да ги запрати обратно на улиците на Иранската революция? Може ли действително любовта да надвие всичко? А дали наистина е по-силна от завистта?

Между страниците на тази заплетена и трогателна история за приятелство, бягство от войната, любов и кулинарни изкушения от Изтока с аромат на кардамон и розова вода ще откриете и полезни рецепти за някои традиционни ирански ястия – долме, супа от червена леща, млечна напитка дуг, агнешки абгущ и др.

Марша Мехран (1977-2014) е писател от ирански произход, известна с международния си бестселър Супа от нар. Родената в Техеран Марша е дъщеря на счетоводител и учителка, които са поддръжници на религиозното учение бахайство, зародило се в района на днешен Иран през XIX век и обявено за най-гонената религия в шиитски Иран. С настъпването на Иранската революция през 1979 г. семейството на Марша емигрира, прекарвайки следващите няколко десетилетия в различни държави, дори континенти – Аржентина, Австралия, САЩ. През 1994 г., след като визата ѝ за престой в САЩ изтича, Марша Мехран се установява в Ирландия.

Дебютният ѝ роман Супа от нар, публикуван през 2005 г., е преведен на повече от 15 езика и е издаден в над 20 държави по света. Следват „Rosewater and Soda Bread“ („Розова вода и квасен хляб“) и „The Margaret Thatcher School of Beauty“ („Училището за красота „Маргарет Тачър“), която излиза посмъртно. На 30 април 2014 г. Марша Мехран е намерена мъртва в дома си. Обстоятелствата около смъртта ѝ остават загадка и до днес.

Супа от нар е в превод от английски език на Паулина Мичева. Автор на корицата на българското издание е Фиделия Косева.

Откъс от „Супа от нар”, Марша Мехран

Зората се надигна над сгушения залив и малкото ирландско градче Балинакроу. Ако Томас Макгуайър се бе спрял, за да се възхити на фанфарите на шафрановите ѝ лъчи, може би щеше да пропусне началото на края на царуването си над сънливия морски град. Но както често става с хората с неговия темперамент, Томас нямаше особено време за подобни безсмислени занимания. Усърдният бизнесмен бе скочил от твърдото си легло в пет и половина тази сутрин, решен, съвсем обичайно за него, да се посвети на своята разрастваща се империя от три кръчми, два магазина за алкохол и един малък хотел на главната улица на града, Мейн Мол.

Плавно виещата се средновековна улица започваше с мазното заведение за бургери „Блу Тъндър” и завършваше при сивкавата църква от четиринайсети век и внушителния паметник на свети Патрик на градския площад. Между двете точки бе разположена обичайната комбинация от кръчми, магазин за обувки „Кларк”, друг за религиозни реликви и трети за сувенири и арански пуловери[1], точно такъв, какъвто човек очаква да намери в ирландските градове, разположени в сянката на творението на Майката Природа, величествената планина Кроу Патрик. Неспособни да съперничат на славата на хилядолетния седимент и древните келтски пътеки из мочурищата, подобни места са доволни просто да съществуват в периферията и понякога леко да свиват рамене: „Защо дори да опитваме?”. В Балинакроу природните феномени бяха доминирани от Кроу Патрик, или Рийк, както я наричаха местните, на чийто връх свети Патрик е постил четиридесет дни и нощи. Планината стоеше самотна като монах, заслонявайки скупчените в подножието ѝ къщи, а изтощената ѝ душа вече не бе така очарована от просналата се под нея долина с плетеницата от полета, оградените с каменни стени ливади и човешката лудница по Мейн Мол.

Първият пролетен ден на 1986-а година завари Томас Макгуайър на главната улица на Балинакроу, обут с ботуши и потръпващ от студения сутрешен дъждец. Широкоплещият кръчмар току-що бе отворил вратите на избата на „При Пади Макгуайър”, проядената от дървеници кръчма, която бе наследил преди повече от двайсет години от баща си. Ненавременната смърт на Пади при инцидент, в който бе замесен трактор, бе направила тринайсетгодишния по онова време Томас най-младия собственик на заведение в Балинакроу, ако не и в цялото графство Мейо, доколкото историята помнеше. Подобно ранно господство над любимата градска дупка за квасене на жадните гърла извади – за нещастие – най-лошото от младия мъж, който и без това имаше избухлив нрав. Болната природа на Томас бе резултат от хаотичната смесица на сард (студено) и гарм (горещо), която нищо – дори прочутата балансираща рецепта за тръпчива супа от нар на Мерджан – не може да изцели. Тази фатална комбинация от течности не само го бе подбуждала към безброй ирационални постъпки през целия му живот, но освен това бе причина да бъде хванат неподготвен от чувствените ароматни вълни във въздуха, наситени с кардамон, канела и розова вода, които точно тази сутрин се носеха мощно в негова посока.

Мирисът зашемети за пръв път Томас Макгуайър, докато той насочваше ниско платения служител на „Гинес” надолу към студената изба на пъба. Пикантните, греховни интонации в него навяваха мисли за непознато зло и покварена чуждоземност и задействаха поредица от предупредителни звънчета в голямата картофообразна глава на Томас, оставяйки го вцепенен на място. Едва след като мъжът от „Гинес”, Конър Дженингс, също спря и подуши въздуха, Томас осъзна, че странната миризма бе съвсем реална.

– Исусе, Дево Марийо и Йосиф… Ако това не e божествено ухание, не знам тогава как мирише в рая.

Конър се облегна на количката с бъчонки бира и подуши отново с чипия си нос. Четиресетгодишен ерген, който все още живееше със скръндзавата си майка, Конър току-що идваше от крайно разочароваща закуска, състояща се от слаб чай (торбичката бе многократно използвана) и сандвич с почти прозрачно парче бекон върху хляб от предишния ден, намазан с масло. Докато стоеше там и душеше въздуха, обемистият му стомах издаде продължително, бунтовно ръмжене.

Томас се намръщи.

– Ще се озовеш в рая по-скоро, отколкото си мислиш, ако не довлечеш дебелия си задник тук и не довършиш зареждането! Върши си работата и спри да ми губиш времето. Или да се обадя на Шеймъс О’Грейди? Сигурен съм, че ще иска да чуе как върви една от неговите доставки.

Това бе особено сурово шамаросване дори за Томас Макгуайър и лицето на Конър доби моравочервен оттенък от обида, докато сваляше поредния кег от буса. Мърморейки под носа си, той изчезна надолу по стълбите на избата и собственикът на кръчмата остана сам на улицата, за да изследва източникът на миризмата. Пробуденото за живот обоняние на Томас го отведе до съседната врата на занемарения магазин, където някога беше сладкарницата на Делмонико, „Сладкишите на татко”. Семейство Делмонико се бяха преместили в града от Неапол малко след края на Втората световна война и притежаваха безличното магазинче в продължение на три десетилетия. Но след смъртта на Луджи Делмонико преди пет години мястото бе празна черупка, изоставена и събираща прах. Или трябва да се каже, бе такова доскоро. Защото колкото и да бе сънен, Томас не можеше да не забележи любопитния отблясък светлина, просмукваща се през закритите с вестници прозорци на магазина.

Светлината стана по-ярка, когато доближи предпазливо към старата сладкарница, а от плътния екзотичен аромат коленете му се разтрепериха като на свенлив ученик. Томас примижа през малка пролука във вестника, почти очакващ да се озове лице в лице със самия дявол, но вместо това забеляза сиянието на някакво златисто, безспорно сквернословно нещо, което запълни цялото му зрително поле.

Навъсеният барон на напитките се намръщи и се изплю върху напуканите плочки на тротоара пред червената врата на магазина. Чисто вещерство, това си беше. Не се съмняваше. И той щеше да разбере кой стои зад цялата тази история.

[1] Дебели топли пуловери, наречени по името на Аранските острови, Ейре, с характерни „плитки” като десен. По традиция всяко семейство е плело със свои отличителни шарки и мотиви, така че ако някой от неговите членове се удави в морето, тялото да може да бъде разпознато по пуловера. – Б.пр.

Вашият коментар