Излиза бестселърът на Мег Уолицър „Съпругата”, чиято екранизация е част от програмата на кино-литературния фестивал „Синелибри”. Защото зад всеки велик мъж стои една още по-велика жена.

Съпругата“ (превод: Надя Баева, 264 стр., цена: 16 лв.) разказва историята на дългия и буреносен брак между прочутия писател Джо Касълман и съпругата му Джоун. Той е от мъжете, които владеят света, но нямат никаква представа как да се грижат за себе си и за човека до себе си. Джоун, която в продължение на 40 години е пренебрегвала собствените си качества и умения, за да му служи, внезапно решава да сложи край. Съпругата е мъдра и силно емоционална история за онзи критичен момент, в който съзираме ироничната усмивка на съдбата. Защото понякога именно животът, за който сме се борили и който сме смятали, че искаме, е точно това, от което трябва да се откажем, за да продължим напред.

Мег Уолицър е родена през 1959 г. в Бруклин, Ню Йорк. Автор е на дванайсет романа, много от които са бестселъри на „Ню Йорк Таймс” „Съпругата” е сред най-амбициозните й произведения до момента, а едноименният филм е хипнотично преживяване – апология на женствеността, саморефлексията и вътрешното освобождение. Режисьор на лентата е Бьорн Рунге, в главните роли блестят Глен Клоуз и Джонатан Прайс.

Мег Уолицър  –  „Съпругата” 

В мига, когато реших да го напусна, онзи, в който си казах „Стига толкова“, се намирахме на десет хиляди и петстотин метра над земята, устремени напред, но създаващи илюзия за неподвижност и покой. Точно като брака ни, бих могла да отбележа, но защо да съсипвам всичко точно сега? Ето ни, седнали в лукса на първа класа, условно отделени от тревогите; нямаше турбуленция и небето беше ясно, а някъде сред нас като нищо беше настанен някой контролиращ полицай от въздушния флот, дегизиран като редови пътник, който сигурно похапваше мазни ядки от малко съдче или беше напълно погълнат от зомбиращата проза на самолетното списание. Питиетата бяха сервирани още преди излитането и седяхме, отпуснали глави назад. Жени в униформи разнасяха кошнички напред и назад по пътеката като някакви секси издокарани Червени шапчици.

– Ще желаете ли бисквити, господин Касълман? – попита го брюнетка и се наведе към него с щипка за сервиране в ръка, а когато гърдите ѝ се приплъзнаха напред и после се отдръпнаха, забелязах как древният механизъм на възбудата се задейства у него също като острилка за моливи, гледка, на която бях ставала свидетел хиляди пъти през всички тези десетилетия. – Госпожо Касълман? – попита после жената мен, сетила се със закъснение, но аз отказах. Не ѝ исках бисквитите, нито пък нещо друго.

Бяхме се запътили към финала на брака ни, устремени към момента, когато ще изтръгна щепсела от контакта, ще обърна гръб на мъжа, с когото бях живяла година след година. Пътувахме за Хелзинки, Финландия, място, за което никой не мисли, освен ако не слуша Сибелиус или не лежи върху горещите и влажни решетки в сауната, или не яде еленско месо. Бисквитите бяха раздадени, напитките разлети и навсякъде около мен се бяха спуснали видеоекрани. Точно сега никой в самолета не беше обсебен от смъртта, за разлика от по-рано, когато подвластни на травмата от оглушителния рев, вонята на гориво и далечния пищящ хор на фуриите, обитаващи двигателите, умовете на всички натоварени в самолета – икономична и бизнес класа и няколкото богоизбрани – се обединиха в едно и вдигнаха тази машина във въздуха също като публика, призоваваща със силата на съзнанието си лъжицата на медиума да се огъне. Лъжицата, разбира се, се огъва абсолютно всеки път, върхът ѝ клюмва надолу като натежалия цвят на лале. И макар самолетите да не се вдигат абсолютно всеки път, този днес вечерта се вдигна. Майките наизвадиха занимателни книжки и малки найлонови пакетчета „Чириус“ с фин прашец от натрошена зърнена закуска по дъното; бизнесмените отвориха лаптопите си и зачакаха трепкащите екрани да се успокоят. Ако беше на борда, контрольорът фантом похапваше изтегнат на седалката си и наместваше пистолета си под заредената със статично електричество изкуствена материя на одеялото, самолетът ни се беше устремил нагоре, за да увисне на желаната височина, а аз най-накрая реших, че ще напусна мъжа си. Определено. Със сигурност. Сто процента. Трите ни деца си бяха тръгнали, тръгнали, тръгнали и нямаше да има промяна на решението, никакви отстъпки.

Изведнъж той насочи очи към мен, вгледа се в лицето ми и каза:

– Какво има? Изглеждаш малко…

– Не. Няма нищо – отвърнах му. – Така или иначе, нищо, което си струва да обсъждаме сега.

Той прие отговора ми за достатъчно задоволителен и насочи вниманието си обратно към чинията с бисквити с шоколадови парченца, а тихото оригване го накара за миг да издуе бузи също като жаба. Беше трудно да обезпокоиш този мъж, той притежаваше всичко, което беше възможно да му дотрябва някога.

Той беше Джоузеф Касълман, един от онези хора, на които светът им е в джоба. Знаете какъв тип имам предвид: онези рекламиращи сами себе си гиганти сомнамбули, които обхождат земята и прегазват мъже, жени, мебели, цели села. Защо да ги е грижа? На тях всичко им принадлежи, моретата и планините, готовите да кипнат вулкани, ромолящите реки. Съществуват много разновидности на този тип хора. Джо беше вариантът литератор: нисък, закръглен романист с увиснало шкембе, който почти никога не спеше, обичаше да консумира меки сирена, уиски и вино, използвани от него за преглъщане на таблетките, които пречат на кръвните му липиди да се сгъстят като вчерашна мазнина в тиган. Също така беше възможно най-забавният човек, когото познавах, не умееше да се грижи било за себе си, или за някого друг и до голяма степен бе почерпил стила си от „Наръчник за лична хигиена и етикет“ на Дилън Томас. Седеше до мен на полет 702 на „Финеър“ и всеки път щом брюнетката му поднесеше нещо, той го вземаше от нея – всяка сладка, всяка печена ядка, чифта порести чехли за еднократна употреба и изпускащата пара хавлиена кърпа, навита на плътно руло. Ако тази знойна жена, раздаваща курабийки, се беше разголила до кръста и му беше предложила гърдата си, ако притиснеше зърно към устата му с непоколебимия авторитет на предвождаща лигата за подкрепа на кърмещите жени „Ла Лече“, безспорно би го поел.

Като правило мъжете, които владеят света, са сексуално хиперактивни, макар и не задължително, със съпругите си. През шейсетте години двамата с Джо скачахме във всяко попаднало ни легло, понякога дори по време на затишие на коктейлни партита, барикадирахме вратата на нечия спалня и се мятахме върху планината от палта. Хората идваха и думкаха, защото си искаха връхните дрехи, а ние се кикотехме и си шъткахме, докато се мъчехме да се закопчаем и да се приведем във вид, преди да ги пуснем да влязат.

Не сме преживявали подобно нещо от дълго време, макар че ако ни погледнехте тук, в този самолет за Финландия, бихте приели, че сме удовлетворени, че нощем още докосваме омекналото тяло на другия.

– Не искаш ли допълнителна възглавница? – попита ме той.

– Не, мразя ги тези кукленски възглавнички – отговорих му. – О, и не забравяй да си протегнеш краката, както поръча доктор Кренц.

Бихте ни погледнали – Джоан и Джо Касълман от Уедърмил, Ню Йорк, понастоящем седящи на места 3А и 3В – и бихте разбрали точно защо пътуваме за Финландия. Може дори да ни завидите – на него заради цялата власт, натъпкана здраво в масивното му и отпуснато от заседнал живот тяло, а на мен заради двайсет и четири часовия ми достъп до него, все едно че известният и успял съпруг писател е като универсален магазин за съпругата си, място, където тя по всяко време може да получи голяма доза изумителен интелект, духовитост и вълнение.

Хората обикновено ни смятаха за „добра“ двойка и предполагам, че някога, преди много време, в епохата, когато пещерните рисунки са били скицирани по грубите стени на пещерата Ласко, когато земята още не е била картографирана и всичко е изглеждало изпълнено с надежда, това би било истина. Но прекалено бързо се прехвърлихме от блясъка и блаженството, присъщи на всяка млада двойка, към зеленикавото тресавище на „по-нататъшния живот“, както му казват тактично. Макар сега да съм на шейсет и четири и кажи-речи толкова невидима за мъжете, колкото облак прашинки във въздуха, някога бях стройна блондинка с големи гърди и известен свян, който привлече Джо към мен като някое хипнотизирано пиле.

Не се лаская; Джо винаги са го привличали жените, всичките им типове, още от 1930 година, когато е пристигнал в света през родилния канал на майка си. Лорна Касълман, свекървата с наднормено тегло, която никога не бях познавала, била сантиментално поетична и обсебваща особа, която обичала сина си като вманиачена любовница. (От друга страна, някои от мъжете, които владеят света, са били пренебрегвани през детството им – оставени без сандвичи за обяд в мрачни училищни дворове.)

Обичала го не само Лорна, но и двете ѝ сестри, съжителствали в бруклинския им апартамент с тях, и още Мимс, бабата на Джо, жена с конструкция на табуретка, чиято претенция за слава почивала на умението ѝ да приготвя „жестоко вкусно говеждо на фурна“. Баща му Мартин, постоянно въздишащ и неоправен човек, умрял от инфаркт в магазина си за обувки, когато Джо бил на седем, и го оставил в плен на тази чудата женска цивилизация.

Съобщили му за кончината на баща му по много типичен за тях начин. Джо се прибрал от училище, заварил апартамента отключен и си влязъл. У дома нямало никого, което било необичайно за домакинство, неизменно обитавано от една или друга жена, сновяща в приведена поза като вечно зает горски дух. Джо седнал до кухненската маса и изял следобедната си закуска, състояща се от жълт пандишпанен сладкиш, по разсеяния и отнесен начин, по който го правят децата, а по брадичката и устните му останали полепнали трохи.

Скоро вратата на апартамента се отворила със замах и жените се изсипали вътре. Джо дочул плач, шумно секнене, а после те се появили в кухнята и се скупчили около масата. Лицата им били подпухнали, очите зачервени, а грижливо фризираните им коси разрошени. Ясно му било, че се е случило нещо извънредно, и у него се надигнало вълнуващо усещане за драма, почти приятно в началото, макар че това бързо се променило.

Лорна Касълман коленичила пред стола на сина си, все едно с намерение да прави предложение за брак.

– О, моето смело малко момченце – произнесла с дрезгав шепот, като заедно с това избръсквала трохите от устните му. – Сега сме само ние.

Вашият коментар