Треска за лалета (ИК „Сиела”) от британската писателка Дебора Могак ни пренася в далечния XVII век в Холандия, където манията по лалетата е в разгара си, възрастен търговец и младата му красива и отегчена съпруга решават да си направят семеен портрет, а художникът на този портрет е не просто талантлив творец, но и красив млад мъж. Колко висока може да бъде цената на любовта? Какво ще породи този любовен триъгълник? Книгата, която вдъхновява едноименния филм с Алисия Викандер, Кристоф Валц, Кара Делевин и Джуди Денч е своеобразна приказка за любов, похот, завист, измама и отмъщение.Треска за лалета е вече по книжарниците, а на есен и филмът тръгва по кината в България.

Още преди новината за филма да се появи на страниците на IMDb и да прикове вниманието на любителите на киното с имена като Алисия Викандер и Кристоф Валц в главните роли, романът Треска за лалета от английската писателка Дебора Могак прави фурор на световния книжния пазар. Доказаният бестселър е своеобразна приказка за любов, похот, завист, измама и отмъщение.

Сюжетът ни праща в 30-те години на XVII век в просмукания с мъгла Амстердам, където манията по наскоро внесените от Турция лалета възпламенява страстите и кара хората да губят разсъдъка си. Градът е започнал да търгува с лалета и цените на най-редките сортове са скочили до небесата. Традиционно сдържаните холандци залагат каквото имат, копнеейки за огромните богатства, които крехките цветя могат да им донесат. За богатия възрастен търговец Корнелис Сандвоорт обаче извор на щастие не са лалетата, а неговата красива млада съпруга. Той поръчва на талантливия 36-годишен художник Ян ван Лоос да им нарисува семеен портрет, който да увековечи фамилната идилия. Неочаквано между твореца и момичето пламва скрита, но неудържима страст. Докато той работи по портрета, наяве излизат амбиции, желания, мечти. Лъжите се трупат една след друга и подготвят сцената на вълнуващата кулминация.

Треска за лалета е едновременно исторически роман, любовна история, комедия от грешки и извор на интересна информация за етиката, религиозния живот, естетиката и търговията в Холандия през XVII век.

Дебора Могак (1948) е световноизвестен писател и сценарист. Автор е на два сборника с разкази и 18 романа. Един от тях – „Най-екзотичният хотел Мариголд”, стои в основата на едноименната британска романтична комедия с Джуди Денч. Актрисата участва и в екранизацията по „Треска за лалета”. Сред телевизионните сценарии на Могак са Stolen, носителите на награди Goggle-Eyes и Seesaw. Телевизионният сериал на BBC Close Relations е по едноименния роман на Могак, която е написала и сценария за телевизионната продукция. Могак е номинирана за Наградата на Британската филмова академия за адаптирания сценарий на филма „Гордост и предразсъдъци“ от 2005 г.

В България Треска за лалета ще превземе киносалоните от 27 октомври. Ето и трейлър предоставен любезно от Forum Film Bulgaria.

 

Преводът на книгата от английски език е на Ана Лулчева. Адаптацията на корицата е на Живко Петров.

*

Имате ли нужда да избягате за кратко в един красив и далечен свят? Прекрасната „Треска за лалета“ на Дебора Могак може да ви помогне.

New York Post

Откъс от разказа „Треска за лалета”, Дебора Могак

София

Не се доверявайте на външността

Якоб Катс, Морални емблеми[i], 1632

Вечеряме – съпругът ми и аз. Парченце праз се е закачило на брадата му. Наблюдавам го как подскача нагоре-надолу като насекомо, оплетено в тревата, докато той дъвче. Гледам го ле­ниво, защото съм млада жена и живея простичко, в настоящето. Все още не съм умряла и не съм се родила отново. Все още не съм умряла за втори път – защото в очите на света това ще се счита за втора смърт. В моя край е моето начало, змията се навива и поглъща собствената си опашка. А в началото аз съм още жива и млада, въпреки че съпругът ми е стар. Надигаме чашите с вино и отпиваме. Върху моята са изписани думите: Човешките надежди са крехко стъкло, следователно жи­вотът също е кратък – гравирано нравоучение, което виждам, докато пия.

Корнелис си отчупва къшей хляб и го потапя в супата. Дъвче.

– Скъпа моя, трябва да обсъдим нещо. – Той избърсва уст­ните си с кърпичка. – Нима всички ние в този преходен свят не копнеем за безсмъртие?

Изтръпвам, предусещайки какво следва. Поглеждам питка­та си хляб върху покривката. Разпукала се е при печенето и сега се е разтворила като устни. Женени сме вече три години, а аз все още не съм му родила дете. И то не защото не се опит­ваме. Съпругът ми все още е енергичен мъж в това отношение; нощем той се качва върху мен; разтваря краката ми и аз лежа като прекатурен по гръб бръмбар, затиснат под обувка. Той копнее за син с цялото си сърце – наследник, който да подскача по мраморните подове и да осигури бъдеще на тази огромна, кънтяща къща на улица Херенграхт.

Засега го разочаровам. Покорявам се на прегръдките му, разбира се, защото изпълнявам дълга си на съпруга и винаги ще му бъда благодарна. Светът е коварно място, а той ме поис­ка и взе за себе си, както ние поискахме и взехме нашата страна от морето, отводняваме я и я обграждаме с диги, за да бъде в безопасност, за да я опазим да не потъне под водите. Заради това го обичам.

И тогава той ме изненадва:

– За тази цел наех един художник. Името му е Ян ван Лоос, той е един от най-обещаващите творци в Амстердам – натюр­морти, пейзажи, но най-вече портрети. Ще дойде по препоръка на Хендрик Ойленбург, който, както знаеш, е търговец с изтънчен вкус – току-що пристигналият от Лайден Рембранд ван Рейн е едно от неговите протежета.

Така ме поучава съпругът ми. Казва ми повече, отколкото бих желала да знам, но тази вечер думите му се стелят около мен безшумно.

Ще ни нарисуват портрет!

– Той е на тридесет и шест, на същата възраст като нашия горд млад век.

Корнелис пресушава чашата си до дъно и си налива друга. Опиянен е от представата за нас, двамата, обезсмъртени върху платно. Когато пие бира, му се приспива, но виното го настрой­ва патриотично.

– Ние, живеещи в най-великия град, дом на най-великата нация на земното кълбо. – Аз съм единствената, която седи срещу него, но той говори сякаш се обръща към по-широка публика. Над пожълтялата брада бузите му са поруменели. – За­щото, нима Вондел не описва Амстердам така: Кои води не са засенчени от платната на корабите й! На кое тържище не се продават стоките й? Кои народи не е виждала тя, обле­ни от лунна светлина, тя, която сама определя законите на целия океан?

Той не очаква отговор, защото аз съм просто една млада съпруга с твърде малко житейски опит отвъд тези стени. Един­ствените ключове, които висят закачени на кръста ми, са тези за раклите с чаршафите ни, защото всичко от по-голяма важ­ност е все още заключено за мен. Всъщност се чудя какви дре­хи да облека за портрета си. До това се ограничава светът ми засега. Никакви океани и империи.

Мария донася чиния с херинга и се оттегля, подсмърчайки. Мъглата се просмуква в къщата откъм морето и тя кашля по цял ден. Но това не сломява духа й. Сигурна съм, че тайно си има любовник; тананика си в кухнята и понякога я хващам да стои пред огледалото и да прибира косата си обратно под шап­чицата. Ще разбера. Ние сме довереници, или поне дотолкова, доколкото обстоятелствата го позволяват. Откакто не живея със сестрите си, имам само нея.

Художникът ще дойде другата седмица. Съпругът ми е це­нител на картините, къщата ни е пълна с тях. Зад него на сте­ната виси платното Сузана и старците[ii]. Възрастните мъже наблюдават младото момиче, докато се къпе. Денем слънцето огрява похотливите им лица, но сега, осветени само от свещта, те са се оттеглили в сенките; единственото, което виждам, е пищната й бледа плът над главата на съпруга ми. Той поднася рибата към устата си заедно с чинията. Колекционира красиви вещи.

Вече си ни представям като картина. Корнелис – с бяла дантелена яка на черен фон, брадата му се мърда, докато се храни. Херингата лежи в чинията ми, лъщящата й кожа на райе­та – разкъсана, за да разкрие бялата є плът; разтворените устни на питката ми хляб. Грозде – сочно и тъмно на светлината на свещта; калаен бокал с матов отблясък.

Виждам ни там, седнали на масата в трапезарията, непод­вижни в нашия замръзнал миг, преди всичко да се промени. След вечеря той ми чете от Библията:

– Всяка плът е трева, и всичката й красота е като пол­ско цвете. Тревата изсъхва, цветето увяхва, щом духне върху него духане от Господа: тъй и народът е трева…[iii]

Но аз вече вися на стената и ни наблюдавам оттам.

[i] * Книгите с емблеми са сборници с алегорични илюстрации със съпътстващ текст, обикновено някаква поучителна мисъл или стих. Този тип книги са попу­лярни в Европа през 16 и 17 век. – Бел. прев.

[ii] Сцена от Книгата на пророк Даниил (13 глава), в която двама старейшини наблюдават праведната Сузана, докато се къпе в градината на съпруга си. Тъй като тя не отговаря на похотливите им желания, те я набеждават несправедливо, че има любовник. Пророк Даниил я спасява от осъждане на смърт, като разо­бличава лъжците. – Бел прев.

[iii] Исая 40:6-7. – Бел. прев.