Последният роман от хитовата трилогия на Майкъл Добс, вдъхновила едноименния сериал на Netflix „Къща от карти“, излиза успоредно с най-новия, пети сезон на продукцията, който тече в момента. В книгата Последното раздаване (ИК „Сиела“) Франсис Ъркарт – прототипът на Франк Ъндърууд, чиято роля в сериала изпълнява брилянтният Кевин Спейси – е по-безскрупулен, но и по-уязвим от всякога.

Коравосърдечният Франсис Ъркарт се завръща по-безпощаден от когато и да било в последната част от бестселъровата трилогия „Къща от карти” на Майкъл Добс. Романът „Последното раздаване“ излиза у нас успоредно с най-новия, пети сезон на популярния сериал на Netflix, вдъхновен от трилогията на Добс. Кървавият политически трилър, който разказва  мрачна история за алчност, корупция и безкрайна амбиция, разкрива, че навсякъде политиката се управлява от интриги и огромна жажда за власт.

След като ни показа, че е способен на абсолютно всичко в Къща от карти, а в Да изиграеш краля не се поколеба и за миг да се изправи дори срещу британската кралска фамилия и качилия се наскоро на трона нов крал, в Последното раздаване любимият ни Ъркарт ще трябва да се справи не с друг, а със самия себе си.

Как започва всичко за героя на Майкъл Добс? Коя мрачна тайна от миналото му ще се върне със страшна сила като бумеранг? И ще успее ли тя въобще да го помръдне от поста на министър-председател? Предстои да разберем от страниците на политическия трилър Последното раздаване. Това, което става ясно още в самото начало обаче е, че не само приближените на Ъркарт, но и неговите избиратели вече са уморени от дългия му престои във властта – съвсем скоро той ще стане най-дълго управлявалият през XX век премиер…

Добс започва финалната част от трилогията си с думите: „Последното раздаване бе написана през 1994 г. Вече много години по-късно британците все още спорят за мястото си в Европа, кипърците откриха огромни залежи от въглеводород под Средиземно море, а гърците и турците все още се карат за бъдещето на този така несправедливо разделен остров. Надявам се читателят да усети как също така неизчерпаема и неподвластна на времето е и лошотията на Франсис Ъркарт.

Преводач на книгата от английски език е Георги Иванов. Корицата, както и предишните две от поредицата, е на художника Дамян Дамянов. 

Откъс от „Последното раздаване”, Майкъл Добс

Еврипид беше чувал кошмарни разкази как британците пре­биват момчетата, за които смятат, че помагат на ЕОКА, като по един войник държи всеки крайник, а пети ги налага с тънка, шибаща пръчка бамбук. Не беше като наказанията в училище, след които можеше да станеш и да ходиш. При томитата[i] си беше голям късмет, ако след това можеш дори да пълзиш.

– Ще ни измъчват, за да им кажем накъде сме носили оръ­жията, къде се крият другите – прошепна Йоргос през пресъх-нали устни.

И двамата знаеха какво значи това. Едно укритие на ЕОКА беше намерено близо до съседното село малко преди да падне първият сняг. Осем мъже бяха покосени при атаката. Деветият, единственият оцелял, който още нямаше двадесет, беше обесен в тъмницата в Никозия миналата седмица.

И двамата си помислиха за по-големия им брат.

– Не трябва да оставяме да ни хванат, Йоргос. Не трябва да ги издаваме.

Еврипид беше спокоен и концентриран. Умееше да се вла­дее по-добре от Йоргос, той беше мозъкът в семейството, този с възможности, открай време беше така. Дори говореха, че може да остане да учи и през лятото, да отиде в гимназия в столицата и по­сле да стане учител, а защо не и чиновник в колониалната админи­страция. Ако дотогава все още имаше колониална администрация.

Лежаха възможно най-тихо, без да обръщат внимание на мравките и мухите, опитваха се да се слеят с горещия камък. Минаха дванадесет минути преди да чуят гласовете.

– Изчезнаха зад скалите ей там, ефрейтор. Не съм ги мяр­кал след това.

Йоргос се опитваше да контролира страха, който беше свил пикочния му мехур. Почувства се отвратен, изплашен, че ще напълни гащите. Еврипид го гледаше с питащи очи.

По звуците зад скалите им се стори, че още двама или три­ма са се присъединили към войника и ефрейтора, които стояха на тридесетина метра.

– Хлапета казваш, Макферсън?

– Две са. Едното е още с училищна униформа, ефрейтор, с къси панталонки такова. Няма да ни навредят.

– Ако се съди по припасите, които намерихме на мулето, смятат доста да ни навредят. Оръжия, детонатори. Даже имаше гранати, направени от парчета тръба. Тези хлапета ни трябват, Макферсън. И то много.

– Малките копеленца сигурно вече са изчезнали, ефрейтор – размърдаха се ботуши. – Ще хвърля един поглед.

Ботушите се приближаваха, хрускаха по дебелия килим от борови иглички. Еврипид прехапа силно устна. Той посегна към ръката на Йоргос, опитвайки се да почерпи сила, и когато ледените им пръсти се преплетоха, Йоргос започна да порас­тва, търсейки смелост и за двамата. Той беше по-голям, това беше негова отговорност. Неговото задължение. И негова вина, знаеше го. Той трябваше да направи нещо. Ощипа брат си по бузата.

– Като се приберем, ще те науча да се бръснеш – усмихна се той. – После ще отидем да видим Васо двамата заедно. А?

Той се плъзна по скалния ръб, държейки главата си ниско, насочи картечницата над ръба и затвори очи. После стреля, до­като пълнителят свърши.

Йоргос никога не беше си представял, че може да съще­ствува такава тишина. Това беше тишина вътре, когато за миг сърцето спира и кръвта не пулсира във вените. Птиците не пе­еха, изведнъж нямаше дори бриз, нито шепот на боровете, ня­маше го вече и звука от приближаващите стъпки. Нищо, докато ефрейторът не заговори с глас с една октава по-нисък.

– Божичко. Сега ще трябва да викаме скапания офицер.

Въпросният офицер беше Франсис Юън Ъркарт. Младши лейтенант. На двадесет и две. Постъпил на служба направо от университета, той олицетворяваше триумфа на образованието над опита и засега губеше войната в разговорите в офицерска­та столова. И наистина, откакто преди няколко месеца го бяха разположили в Кипър, не беше видял почти никаква реална война. Той жадуваше за действие, напълно наясно със своята младост и неопитност, нямаше търпение да покаже зъбите си, отчаяно търсеше шанс да се докаже, но беше открил само разо­чарование. Неговият командир се беше оказал човек с бастун в задника, неговата предпазливост отнемаше на ротата всякакъв шанс за слава. Терористите от ЕОКА залагаха бомби, колеха и дори изгаряха живи така наречените предатели, като ги палеха и ги оставяха да тичат в пламъци по улиците на селото за нази­дание на останалите, но ротата на Ъркарт хвърляше повече пот в това да копае клозетни ями, отколкото да вади терористите от дупките им. Но така беше до миналата седмица. Тази сед­мица командирът на ротата беше в отпуск, Ъркарт беше поел командването, тактиката се беше променила и хората му бяха ходили четири часа нагоре в планината с идеята да причакат ня­кого следобед. И изненадата, изглежда, беше свършила работа.

При първия пукот от стрелба усещането за шанс изпълни вените му. Той бе чакал три километра по-надолу в неговата во­енна джипка, „Остин Чамп“, и му отне по-малко от петнадесет минути да пристигне на сцената, като последните няколкосто­тин метра мина пеша с пружинираща походка.

– Ефрейтор Рос, докладвай.

Мухите вече кръжаха около окървавеното тяло на Мак­ферсън.

– Две деца и едно магаре? Ти шегуваш ли се – викна Ъркарт невярващо.

– Явно куршумите не са знаели, че ги стрелят момчетии. Сър.

Двамата, Рос и Ъркарт, бяха с вродена непоносимост един към друг, единият дошъл на белия свят в бедна квартира в Клайдсайд5, другият в семейство на шотландски аристократи. Когато Рос вече погребваше другари от плажовете на Норман­дия, на Ъркарт все още вратовръзките му ги оправяше бавач­ката.

Година по-рано Ъркарт бе станал причината да понижат Рос в чин, от сержант обратно към ефрейтор, след като месеч­ната дажба алкохол беше изчезнала от офицерската столова при Тал ал Кебир6 и Ъркарт като млад офицер и натегач беше инструктиран да привика подходящи заподозрени. На Рос едва наскоро му бяха върнали втората нашивка и все още имаше да наваксва. Бяха му намалили и заплащането.

Ъркарт знаеше, че трябва да си пази гърба, но засега не обърна внимание на наглия коментар на другия; предстоеше му по-важна битка.

Децата се бяха натъкнали на забележително ефективен природен редут. Около шест метра по дължина, вдълбан в пла­нинския склон и прикрит от големи скални късове, което ре­ално скриваше всякаква стрелкова линия отстрани и отгоре, а фронтална атака би означавала изкачване на баира, тактика, ко­ято вече се беше оказала фатално погрешна. Групички храсти обгръщаха периметъра, предоставяйки още повече покритие.

– Предложения, ефрейтор Рос? – Ъркарт почукваше с пръст по офицерския пистолет „Браунинг“, който висеше на колана му.

Ефрейторът засмука кутрето си сякаш се опитваше да из­вади треска.

– Можем да се предадем на момента, това ще е най-лесното. Или да пратим малките копеленца в небитието, ако това искате, лейтенант. Една граната ще свърши работа.

– Трябват ни живи. Трябва да разберем накъде се бяха запътили с тези оръжия.

– Те са хлапета, преди малко са спрели да сучат. Ще умрат от глад до утре сутрин и сами ще излязат с бял флаг в едната ръка и вилица в другата.

– Сега, трябват ни сега, ефрейтор. До утре сутрин ще е късно.

И двамата разбираха, че не разполагат с много време. При ЕОКА доставките на припаси се правеха в определен час; при забавяне с повече от шест часа скривалището щеше да се ева­куира. Трябваше да се действа бързо; затова залавянето беше важно, а при техниката на разпит понякога липсваше търпение.

– В живота, Рос, точният момент е всичко.

– Ами то и в смъртта май – отговори ефрейторът, като ким­на към Макферсън.

[i] Прякор на британските войници. – Б. пр.