mirror&goliath_coverМрачна история с непривични герои и божи кравички във викторианска Англия ни разказва британката Ишбел Бий в романа си Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат (ИК „Сиела”). Стилът на Бий напомня едновременно на този на Нийл Геймън и Луис Карол, но с щипка дамска дяволитост.

Годината е 1888; мястото – Ливърпул; нашите герои носят повече от чудати имена – Мирър (в превод от английски – огледало), Голиат Хъни-Флауър (южноафриканско цвете с червен цвят: Melianthus comosus), капитан Макеръл (скумрия), Огъстъс Найтингейл (август и славей), чието истинско име е Тимъти Скъдфиш (сафрид), който е роден на ул. „Пъдъл”, т.е. „Локвена” и др. Малката Мирър, увита в черни мечи кожи и с коса „червена като паприка”, плава към брега на викторианска Англия със забуления в мистерия свой спътник Голиат. Нещо обаче не е както трябва с момичето от мига, в който помраченият й дядо я заключва в тайнствен часовник, обсипан с божи кравички. Единственото, което Мирър знае, е, че вече не е точно човек. Ненадейно Мирър и Голиат срещат Джон Лъвхарт (Дамско сърце – цвете от рода Lamprocapnos), чиито родители намират зловещата си смърт, докато той е още дете. Осиновен е от демоничния властник на Подземния свят мистър Фингърс (пръсти). И ако още се чудите каква е връзката между всички тези герои с причудливи имена, време е да повдигнем завесата: единствената цел на мистър Фингърс е да похити Мирър, чиято душа е ключът към затвърждаване на властта му за вечни времена.

Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат е повече от шантава история, която едновременно ще ви накара на настръхнете от ужас, ще ви плени, обърка, а на финала ще ви смае, тъй като…

Ишбел Бий е наполовина шотландка, наполовина англичанка. Родена е в Лондон, но живее в Единбург. Пише мрачни приказки за възрастни, просмукани с хорър елементи и вдъхновени от фолклора и митологията. Има слабост към Викторианската епоха, по време на която се развива и действието в романа й Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат.

Откъс

Август 1888 г.

ЛИВЪРПУЛ

Моят пазител, огромният, екзотичен и брадат Голиат Хъни-Флауър[1], пристига като падаща звезда и се отпечатва на повърхността на земята.

ТУП

Той се приземи.

Галактически отпечатък.

Луната – сценичен прожектор за материализацията му на ливърпулския пристан. Небето е с цвят на попара, а морето – нещастно разтечено черно. От него всичко изглежда лепкаво.

Аз съм под негова опека. Казвам се Мирър[2]. Името ми е отражение. Къс от луната.

Косата ми е червена като паприка и съм увита в черни мечи кожи. Голиат ме стиска за ръката и ме повежда по слузестата повърхност на пристана.

Капитанът ни господин Макеръл[3] е белобрад и обветрен старец с очи като морски скъпоценни камъни. Оставя ни на пристана с намигване и крива усмивка; все едно някоя побъркана акушерка ни изражда направо от морето. Странният му рошав котарак оглежда брега за тлъсти плъхове. По време на пътуването гушках този котарак като плюшено мече, хранех го с парченца шунка и галех рижата му козина сякаш беше грамаден тигър. Имаше очи като вълшебни бобени зърна, черни и шоколадови, които те гледаха и казваха: „И аз си имам тайни, да знаеш. Не съм обикновен котарак“. Капитан Макеръл го нарича малък проклетник и клати юмрук, но съм сигурна, че го обича толкова дълбоко, колкото обича морето.

Мисля, че само това е важно на този свят. Няма значение какво си, стига да обичаш и да си обичан.

Пътувахме от Египет и ни отне месеци да се върнем в Англия. Бяхме отседнали в Кайро при бащата на Голиат, който е археолог. Разкопаваше гробницата на една от египетските принцеси.

Небето в Египет е златно и розово и имат много богове. Небето в Англия е сиво и бледосиньо и казват, че тук има само един бог, но преди е имало повече. Те изчезнали, погълнати в разкази. Оставили само думи след себе си.

Посетихме гробницата на египетската принцеса – беше покрита с рисунки на сини бръмбари с рога и зелени риби със звезди над главите им. По кожата ѝ бяха нарисувани червени цветя, които се изливаха като огън от устата ѝ. Богът в Англия е направен от вино и хляб, а в черквите му има рисунки на сърдити на вид молещи се хора и на ангели с мечове. Питам Голиат какви са били старите богове на Англия, онези, изчезналите, а той ми казва, че е имало богове и богини, някои на реката, на горите и на животните, и говорели на хората в сънищата им и в подредбата на звездите.

Липсват ми цветовете на Египет. Мисля си за всички онези огнени цветя на принцесата и за малките гърнета, с които беше погребана. Дори ги подържах в ръце. По тях имаше мънички нарисувани жаби и странни символи, подобни на очи. Зачудих се дали е била някаква чародейка, дали е била нещо не от този свят.

Корабчето на капитан Макеръл се казва „Русалската опашка“ и е боядисано зелено като лаймове. Стоим на пристана, а аз гледам към него и се сбогувам. То се вдига и спуска по мръсните вълни, засенчено от грамадните метални кораби без имена и без цвят. Вали из ведро и големи капки вода се разплискват в очите ми и по брадата на Голиат, където изчезват като перли, хвърлени в дива гора. Той ми се ухилва широко, разкривайки множество бели зъби, и ме вдига на грамадните си мечи рамене; понася ме като моряк на мачтата сред тълпите сиви, пълни със сенки хора, които се навъртат по пристана. Чайки крякат като вещици, а луната над нас е с формата на сърп. Хората тук се скитат като призраци, сиво върху сиво. Така ми изглежда Ливърпул. Не като Лондон, където съм израснала и който тупти, изпълнен с кръв и тъмна магия. Тук няма странен блясък. Капитан Макеръл ми маха за сбогом, хванал подгизналия котарак в ръце. И двамата ще ми липсват, и съм сигурна, че повече няма да ги видя.

Настаняваме се в една таверна, наречена „Удавения моряк“, оставяме багажа си и се отправяме в нощта към улица „Куак“[4]. Голиат е уговорил среща с един господин, известен като Огъстъс Найтингейл[5] (чието истинско име е Тимъти Скъдфиш[6] – Голиат казва, че си сменил името, за да звучи по-тайнствено). Господин Найтингейл е медиум, което значи, че може да говори с мъртвите. Хората плащат много, за да се видят с него. Голиат казва, че в Англия е добре известен с това, че помага на хора, които са обладани от демони, а може и да извършва екзорсизми. Голиат се надява, че той ще може да ми помогне, защото в мен има нещо, както имаше червени цветя в принцесата. Нещо, което не е човешко.

Голиат държи книгата на господин Найтингейл – „Тайните познания от света на духовете“. На корабчето ми прочете части от нея. Господин Найтингейл е роден на улица „Пъдъл“[7], майка му и баща му имали сладкарница и той работил там през по-голямата част от живота си, докато един ден, докато сервирал сладкиши, един ангел не дошъл в магазина и не му казал да стане вестител на света на духовете. Спомням си тази част, защото капитан Макеръл така се смя, че замалко да настъпи котарака. Въпреки недоволството на родителите си господин Найтингейл се отказал от сладкишопроизводството и започнал да посещава спиритуалистични църкви из Ливърпул, като предавал послания на семействата на мъртвите, и събирал много последователи. Капитан Макеръл каза, че това били глупости и че една мъртва треска е по-голям медиум от господин Найтингейл. Каза, че единственото, на което човек може да има вяра в този живот, е рибата в морето, защото тя знае всичките тайни на света и си мълчи.

[1] Голиат Медоцвет (Melianthus comosus) – южноафриканско цвете с червен цвят. (Всички бележки под линия са на преводача.)

[2] Огледалка, от mirror – огледало.

[3] Капитан Скумри, от mackerel – скумрия.

[4] Знахарска, от quack – знахар, мошеник.

[5] Август Славей, от August – август, и nightingale – славей.

[6] Тимъти Сафриди, от scudfish – сафрид.

[7] Локвена, от puddle – локва.