Любов, съспенс, предадено приятелство и жестоко убийство изплуват на страниците на новия роман на Джон Лескроарт Фатална изневяра (ИК „Сиела”). Това е първата книга на Лескроарт от години, която не е част от поредица.

След Фатална жена в репертоара на Джон Лескроарт идва ред и за Фатална изневяра. Въпреки съвпадението в двете заглавия, новият роман на американския писател е самостоятелна книга, която не е част от предишни или тепърва започващи поредици.

Кейт Джеймисън е обсебена от женен мъж, с когото тъкмо се е запознала. След като разказва на най-добрата си приятелка Бет Тъли за влечението си, опитната инспектор Тъли, която е виждала не една и две разрушителни последици от изневери през дългогодишната си кариера в полицията в Сан Франциско, проявява истинска загриженост към Кейт. Обезпокоената Бет не може да повярва, че именно нейната приятелка, с която се познават от толкова време, е попаднала в такава ситуация, в която щастливият ѝ брак и двете ѝ прекрасни деца нямат силата да я накарат да спре да мисли за Питър Аш.

За много кратко време увлечението на Кейт по Питър приема чудовищни измерения – то се превръща в неконтролируема мания, която води до бурни страсти. Кратката авантюра не пречи на Кейт да продължи живота със съпруга и децата си постарому. Няколко месеца по-късно обаче тялото на Питър е намерено на брега, а случаят е възложен на инспектор Тъли. Защо Питър е убит? Кой е убиецът му? Какво се случва с двете приятелки? А с брака на Кейт?

Фатална изневяра разкрива катастрофалното въздействие, до което може да доведе едно маниакално увлечение и същевременно ни показва колко малко всъщност познаваме приятелите и близките си.

Автор на корицата на книгата е Живко Петров.

*

Най-доброто от най-доброто… напрегнат и завладяващ роман, но също така интелигентен, хуманен и проницателен.”

Лий Чайлд

Откъс от „Фатална изневяра”, Джон Лекроарт

Кейт Джеймисън и Бет Тъли вървяха на запад по брега на „Криси Фийлд“.

Въжетата на Голдън Гейт Бридж се материализираха заплашително през мъглата пред тях, но никоя от двете не им обърна особено внимание. Това беше гледка, на която се натъкваха всеки път по време на разходките си заедно – ритуал, който се опитваха да поддържат поне веднъж седмично, затова едва забелязваха окосената зелена трева на брега отдясно, моста, който се извисяваше величествено пред тях, кайт сърфистите, лодките и бегачите, които минаваха покрай тях. Всичко беше обгърнато във вездесъща тънееща мъгла.

Преди двадесет години бяха съквартирантки в университета на Сан Франциско и макар да бяха поели по различни пътища, продължаваха да бъдат добри приятелки, които винаги имаха за какво да си говорят. Разходката от „Жирардели Скуеър“ до моста и обратно им отнемаше около час и обикновено първата й част биваше запълнена от обсъждане на децата им – двете на Кейт и едното на Бет, всичките тийнейджъри.

Темите им на разговор бяха неизчерпаеми.

Когато стигнеха до моста и тръгнеха да се връщат, изчерпваха приказките за les enfants[1].

Имаха няколко общи приятели, предимно от едно време, както и някои познати от училищата и спортните отбори на децата си или от квартала, и обратният път беше изпълнен с клюкарстване – смях, съгласие, разбиране.

За разлика от обикновено днес, все още на средата на пътя до моста, Бет каза:

– Най-накрая намирам Джини… – седемнадесетгодишната й дъщеря – седнала в хладилника със свинска пържола на коляното си. – След като не получи никакъв отговор, направи още няколко крачки и спря изведнъж. – Земята вика Кейт. Обади се.

– Моля? Извинявай. Какво казваше?

– През последната минута си измислям разни неща, за да видя дали ще забележиш. Трябва да подчертая, че не го стори. Добре ли си?

– Разбира се. – Кейт се подвоуми. – Така мисля.

– Има ли нещо…

– Не. Няма.

– Доброто старо нищо.

– Може би има нещо. Хайде да продължим разходката си, става ли?

– Освен ако не искаш да се връщаме.

– Не. Добре съм. Съжалявам. Да продължаваме.

Извървяха няколкостотин метра в мълчание, преди Бет да се пресегне и да хване ръкава на спортното яке на Кейт.

– Можеш да ми кажеш, знаеш това – каза тя. – Каквото и да е.

– Знам. Но наистина няма нищо. Честна дума. Поне не все още. – Кейт поклати категорично глава. – Никога не трябва да има нещо.

– Звучиш зловещо. – Бет млъкна за миг, след което продължи: – Кажи ми, че не става въпрос за Рон.

Приятелката й отвърна мигновено, сякаш беше ужилена:

– Не! Не, не, не. Рон е чудесен. Винаги е бил такъв. Не става въпрос за него.

– Значи говорим за някого? Или за нещо?

Кимане.

– За нещо. – Бяха стигнали до една пейка и Кейт спря, ръцете й бяха надълбоко в джобовете й. – Може би трябва да поседнем за минутка.

– Разбира се.

Двете се разположиха и Бет зачака.

[1] Les enfants (от фр.) – децата. – Бел. прев.