Flober_coverЗнаете ли как е написан знаменитият роман „Мадам Бовари“, френският шедьовър за възходите и паденията на една любов? „Писма до Луиз Коле“ (ИК „Изток-Запад“), писани от Гюстав Флобер в продължение на осем години, съдържат безценна информация за това.

Малцина знаят, че литературната героиня в романа „Мадам Бовари“ е имала прототип в реалния живот. Това е Луиз Коле, с която Флобер поддържа осемгодишна връзка, и до която изпраща писмата, събрани в настоящото издание. Коя е всъщност тя? Родена в Южна Франция през 1810 г., Коле е надарена с необикновена красота и амбиция да завземе Париж с литературния си талант. Тя се омъжва само за да напусне провинцията и да достигне до френската столица. В Париж Коле се проучва със стиховете си, с връзката си с Виктор Кузен и със своето свободомислие.

Амбициозната поетеса е вече утвърдено име във френския културен елит, когато се запознава с младия Гюстав. Срещат се в ателието на известен парижки скулптор, на когото Коле позира. Така започва любовната история между бъдещия световноизвестен писател и единадесет години по-възрастната Коле. По време на тяхната връзка двамата си разменят десетки писма (Флобер живее в Круас и срещите им не били чести).

Тази кореспонденция е безценна част от литературното наследство на Флобер. В нея освен любовните си трепети големият писател говори и за творческите намерения, планове, впечатления и литературни търсения. Тук са и впечатленията му за поезията на Коле.

„Писма до Луиз Коле“ предлага неочакван поглед отвътре към създаването на романа „Мадам Бовари“, като читателят научава от първа ръка за светоусещането, разсъжденията, вълненията на френския гений.

Да завършим с Алексей Толстой: „Писмата на Флобер са забележително художествено произведение, цял роман; те са много по-интересни от роман, защото в тях израства човек.“

Преводът е дело на Пенка Пройкова, а новото заглавие на „Изток-Запад“ е част от поредицата „Извори“ До този момент в нея са излезли „Пир“ от Платон, „Към себе си“ от Марк Аврелий, „Фрагменти“ от Леонардо да Винчи, „Реч за достойнството на човека“ от Джовани Пико дела Мирандола, „Преброяване на лудите“ от Настрадин Ходжа, „Монадология“ от Готфрид Лайбниц и „Дверите на възприятието“ от Олдъс Хъксли.

Писмо XXX

(Кроасе) Cpядa, 1 часът през нощта

(21–22 септември 1853 г.)

Не! „Моето щастие не е в работата ми и аз не летя на крилата на вдъхновението.“ Напротив, моята работа е моя мъка. Литературата е като обрив; усещам непрекъснат сърбеж. И се чеша до кръв. Имам силна воля, но въпреки това ме потискат обезсърчение и умора. Ах, ти си мислиш, че живея като брамин, във възвишена вглъбеност, вдъхващ със затворени очи уханието на мечтите си! Де да беше така! Много повече от теб копнея да се измъкна най-сетне, да завърша тази книга. От две години я пиша! Дълъг срок, цели две години все със същите герои, в една и съща зловонна среда! Това ме убива. Не думите и не композицията, а моята безпристрастност. Нищо не ме вдъхновява. Всяко положение, с което се заемам, предварително ме отвращава с пошлостта си; трябва само да отмервам мръсотията. В края на следващата седмица ще стигна до селскостопанската изложба. Ще напиша или отвратителни, или хубави страници. Бих искал да обрисувам всичко със замах, но не е лесно. Буиле ме накара три пъти да поправям една и съща сцена (и още не ми се е удала). Цялата работа е да опиша как един човек запалва фенерчетата; това трябва да предизвиква смях, а досега не съм го постигнал.

Нали виждаш, добра, скъпа Музо, колко сме строги един към друг; затова се отнасяме така и към теб и непрекъснато те караме да поправяш творбите си.

Буиле трябваше да замине вчера за Кани. Не зная дали ще го видя в неделя. След две седмици той отива в Париж, за да си потърси жилище. После ще се върне за една седмица, а след това, прощавай! Страшно ми е мъчно. От осем години прекарваме заедно всяка неделя. Няма да бъдем вече така близки. Единственият човек, пред когото мога да кажа какво мисля, няма да бъде тук. Още една раздяла, още една отминала, изгубена завинаги дружба.

Кога ли и аз ще мога да постъпя като него? Кога ще се отделя от моята скала? Но моите крила ми нашепват, както прелетните птици на Рьоне: „Човече, още не е дошло времето за твоето преселение.“

Ах, аз мисля често за теб! Много по-често, отколкото бих желал. Това ме размеква, натъжава ме, задържа ме.

Но аз започнах работата в бавно темпо и така трябва да я завърша. Докато се настаня в Париж, докато свикна, ще минат месеци, а за четири-пет месеца мога да свърша толкова много неща.

Изпратила си ми чудесно описание на твоята странноприемница с коларите, които задяват девойките из коридорите. Очевидно не се чувстваш добре там.

Кога ще се върнеш на улица „Севр“? А как са зъбите? Болките в сърцето? Клета, скъпа приятелко, какво ти е? Като че ли си мрачна! Ах, животът наистина не е лек, дявол да го вземе!

Дьо Лил какво казва за „Атенеум“? Готов съм да ги подредя. Мога да им пиша, че ги моля да не ми изпращат вестника си. Да се държи здраво срещу Планш. Трябва да бъдем канибали!

В последния брой на „Ревю“ е напечатана една повест на Пишà, която здравата ме разсмя, както би казал Рабле. Прочети я! Впрочем такива лоши неща понякога са много полезни. Като прочетох това писание, зачертах в „Бовари“ един банален израз – дотогава не бях го забелязал.

Безпокоя се за Великия крокодил. Дали пратката ни не се е загубила? Известен ми е характерът му; убеден съм, че веднага щеше да отговори. Добре ще направиш да му драснеш няколко реда (ще изпратя писмото ти отделно), за да го попиташ на какво се дължи това закъснение. Ти как мислиш?

Току-що прочетох целия Боало. Общо взето – сериозно творчество. Ах, когато дойда в Париж при теб, какъв хубав курс по литература ще преминем!

Изтокът ме тревожи. Няма да е лошо да избухне война и целият фанатизиран Изток да се разбунтува. Кой знае? Може би, ако бъде доведен до крайност човек като Абд ел-Кадер; той ще доведе в Константинопол всички бедуини от Азия. Представяш ли си каква суматоха ще настъпи в Русия и как тази империя ще се спука от копията като надут балон. О, Европа, какво лекарство за повръщане ти пожелавам!

Не мога повече да пиша, уморен съм, прощавай. Тези дни ще ти пиша в по-ранен час, тогава ще си поговорим по-дълго.

Хиляди целувки по очите ти, толкова често изпълнени със сълзи.

Твой Г.

 

Вашият коментар