Издателство Ибис представя „Хартиени сърца“ от Али Новак

ОЧАКВАЙТЕ НА 23 ОКТОМВРИ

Фелисити е планирала цялото си бъдеще.

След като сестра ѝ е избягала от вкъщи, върху нея е легнала цялата тежест на очакванията на майка ѝ. Затова тя е вложила всичките си усилия в това да има отличен успех, както и да спестява за колежа.

Само че понякога най-хубавите неща в живота са онези, които не сме планирали да се случат. Както когато Фелисити среща маскиран непоз­нат, докато участва като доброволка в благотворителен бал с маски. Тя със сигурност не си е представяла, че той ще флиртува с нея и със сигурност не е очаквала, че непознатият ще се окаже Алек – един от музикантите на световно­известната група „Хартбрейкърс“.

Но тогава Фелисити разкрива шокираща семейна тайна и тя, заедно с Алек и двама нейни приятели поемат на път, за да намерят сес­тра ѝ. А младото момиче ще открие, че неочакваните промени намират свой начин да се случат точно когато имаш най-голяма нужда от тях…

Други книги от Али Новак: „Сърца за разбиване“

ОТКЪС

Днес беше рожденият ден на сестра ми и аз се молех тази година, по някакво чудо, мама да е забравила. Сутринта не каза нищо, докато приготвях зърнената си закуска – не спомена, че ще гледаме любимите филми на Роуз или че ще отидем във „Вайн & Дайн“ на вечеря, както обикновено настояваше, – и аз приех това за знак, че молитвите ми са чути.
Но не бяха.
Когато се прибрах след доброволческата работа, на масата имаше къпкейк „Червено кадифе“ и картичка, която Роуз никога нямаше да прочете. Не съм религиозен човек, затова има логика молитвата ми до някого горе да е останала нечута, но все пак измърморих под нос, докато стоварвах чантата си на най-близкия стол.
Поех дълбоко дъх.
– МАМО!
За миг беше тихо, после чух как в малката ѝ спалня до кухнята се затръшва чекмедже. След две секунди вратата се отвори.
– Здравей, скъпа! – Мама беше увила с кърпа русата си коса, имаше маска на лицето и бе облечена с халата за баня, който ѝ подарих за Коледа преди две години. Тя влезе с накуцване в стаята и тогава забелязах стиропорените разделители между пръстите на краката ѝ. Извих вежди. Мама си лакираше ноктите само когато излизаше вечер с гаджето си Дейв.
Е, добре, може би тази година ситуацията с рождения ден не е чак толкова лоша, колкото си мислех.
– Как беше в закусвалнята? Получи ли много бакшиши?
– Мамо, аз си отмених смяната този уикенд. Казах ти вчера. – През събота и неделя се получаваха най-добрите бакшиши, така че мислите ѝ явно бяха много заети с Роуз, щом бе забравила за разговора ни. Или пък бе развълнувана и се чудеше къде ли ще я заведе Дейв. Надявах се да е второто. – Асоциацията на онкоболните деца има голямо благотворително събитие тази вечер, забрави ли? Сутринта помагах с подготовката.
– Не разбирам защо си губиш времето с безплатна работа – каза тя. – Трябват ти пари, а не добра карма. – Тя прехапа долната си устна по начина, който казваше, че според нея правя огромна грешка. Мама винаги се тревожеше за пари. Дори ако неизвестен роднина ѝ оставеше огромно наследство или пък спечелеше от проклетата лотария, пак щеше да брои жълтите монети. Разбира се, след като татко я остави без пукната пара, не можех да я виня.
– Ако искам да спечеля стипендия, трябва да отбележа часове доброволческа работа в документите за кандидатстване – казах аз напрегнато. Усещах челюстта си скована и направих съзнателно усилие да я отпусна и да не се сопна на мама. Бяхме говорили за това хиляди пъти, но тя все още не разбираше как, като пожертвам няколко часа от работата в закусвалнята сега, това ще ми помогне в бъдеще.
През последните четири години сърцето ми бе устремено към кандидатстването в Харвард. Но мама едва се оправяше със сметките у дома, затова знаех, че ще трябва сама да намеря пари за колежа. Това означаваше, че са ми нужни стипендии – и то много стипендии. Какъв по-добър начин да направя добро впечатление от доброволческа работа за благотворителни каузи? Мама си мислеше, че мога да платя обучението си, като работя в закусвалня, но колкото и смени да поемех, нямаше да събера четиресет и пет хиляди такса на година, и то без разходите за настаняване.
Когато спорехме за таксите за обучението, мама все споменаваше попечителските фондове за образование, които с татко били открили за нас преди раздялата. Един за Роуз и един за мен. Тя се държеше така, сякаш моят ще разреши всичките ми проблеми, но в него имаше пари само колкото да изкарам един семестър, а не осемте семестъра, необходими за дипломирането. Не че бях неблагодарна, но щом сама щях да финансирам образованието си, трябваше да виждам по-голямата картина. Защото определено не исках да прекарам остатъка от живота си, изплащайки студентски заем.
Не я извика, за да се карате за пари – напомних си. Училището – и по-специално как смятах да платя за него – често ставаше предмет на спор между нас, затова не беше изненадващо, че така лесно започнахме отново.
– Но аз все пак мисля, че…
– Какъв е този къпкейк? – попитах, за да сменя темата.
– Фелисити, не започвай пак. – Мама скръсти ръце и ме погледна с присвити очи. Зелената маска направи опита ѝ да изглежда строга комичен. Тя не беше много добра в усилията си да ни дисциплинира с Роуз, докато растяхме. Не че аз имах нужда от твърда ръка. Аз бях така нареченото идеално дете, усмихнато и послушно. Роуз беше тъкмо обратното – непокорно диво дете, което можеше да профучи през стаята като тасманийския дявол и да остави след себе си следа от играчки и петна от сок.
Когато пораснахме, нещата не се промениха. Следвахме правилата в къщата, докато тийнейджърката Роуз не взриви мама с едно готино прибиране, а после се измъкна, за да се натиска с гаджето си на задната седалка на колата му – и то през седмицата.
– Само защото ти отказваш да празнуваш, Фелисити, това не означава, че аз не трябва да го правя.
– Но някой трябва да присъства, за да се празнува рожденият му ден. – Точно този разговор винаги успяваше да ме изтощи, сякаш всяка дума ми източваше силите. За миг си позволих да си спомня последния път, когато бях наистина развълнувана на двайсет и трети юли. Как предишната нощ с голямо старание опаковах подарък за Роуз – албум на двете ни, който майсторих с месеци – и го сложих преизпълнена с гордост до подаръка от мама на кухненската маса. А след това онова ужасно и студено чувство, когато открихме леглото ѝ празно на сутринта.
– Роуз си отиде, мамо. Минаха четири години.
Лицето на мама посърна.
Изглеждаше така съсипана, сякаш си бяхме разменили ролите и аз се почувствах майката, която трябва да утешава нараненото си дете. Но тогава отново пог­леднах към къпкейка. Изглеждаше скъп – с купчинка завъртяна глазура и червени пръчици, – такъв можеше да се поръча само в луксозната пекарна на улицата, където мама работеше. Това глупаво нещо сигурно ѝ беше струвало повече от пет долара, а утре, когато никой не го изядеше, щеше да отиде на боклука.
– Фелисити – започна тя, примигвайки, за да спре напиращите сълзи.
Обърнах се към нея с потрепващи ноздри, вдигнах ръка и казах:
– Моля те, недей.
Трябваше да се досетя, че споменаването на прок­летия къпкейк е лоша идея. Мама обичаше да скърби за Роуз, като че ли тя бе мъртва, но аз нямах намерение да тъгувам за човек, който ме е изоставил.
– Забрави, че го споменах, става ли?
Изражението на мама се промени. Тя се взираше в мен, сякаш аз бях предала семейството ни. Но не аз бях решила, че тя вече няма нужда от нас. Не аз избягах и изчезнах завинаги.
– Аша ще ме вземе в четири – казах накрая, нарушавайки напрегнатата тишина. – Трябва да се приготвя. Поздрави Дейв от мен.
Когато тръгнах към стаята си, усещах погледа на мама с гърба си, затова изпънах рамене и се престорих, че всичко е наред. Всъщност клепачите ми пареха и гърдите ми тежаха, но изчаках да затворя вратата си, преди да се стоваря на леглото и да си позволя да заплача.

Вашият коментар