ИК БАРД с ново издание на „Храмът на инките“ от Матю Райли

Не нарушавайте златните правила!

Един камък, в края на 20. век, може да се използва за създаването на съвършено ново оръжие. Дълбоко в перуанските джунгли започва надпреварата на века. Надпревара за откриването на легендарен идол на инките – идол, направен от странен камък. Американците искат този идол на всяка цена. Искат го и други… Единствените следи за идола се крият в ръкопис отпреди четиристотин години.
Професор Уилям Рейс – млад лингвист, е принуден въпреки нежеланието си да преведе ръкописа и да насочи военните към идола.
И така започва операцията. Операция, която ще отведе Рейс и неговите спътници при тайнствен храм в подножието на Андите. Храм, в който дебне опасност. Но едва когато го отварят, те откриват, че са нарушили едно златно правило…
Някои врати трябва да останат затворени!

ПРОЛОГ

Абатството „Сан Себастиан“,

високо във френските Пиренеи

Петък, 1 януари 1999 г., 03:23

Младият монах неудържимо хлипаше, докато студеното дуло на пистолета болезнено притискаше слепоочието му.

Раменете му се тресяха. По бузите му се стичаха сълзи.

– За бога, Филип – рече той. – Ако знаеш къде е, кажи им!

Брат Филип дьо Вилие беше коленичил на пода в трапезарията с ръце на тила. Вляво от него беше брат Морис Дюпон, треперещият млад монах, а вдясно – останалите шестнайсет йезуитски монаси, които живееха в абатството „Сан Себастиан“ – всички в същата поза.

Пред Дьо Вилие и малко вляво стоеше мъж в черна бойна униформа и въоръжен с автоматичен пистолет „Глок“ 18 и с „Хеклър & Кох“ G-11, най-съвършеният автомат, произвеждан до този момент. Пистолетът бе опрян в главата на Морис Дюпон.

В просторната трапезария имаше още десетина мъже, облечени и въоръжени по същия начин. Всички носеха черни маски и очакваха отговора на Филип дьо Вилие.

– Не знам къде е – процеди през зъби монахът.

– Филип… – изхълца Морис Дюпон.

Опреният в слепоочието му пистолет изгърмя без предупреждение и изстрелът отекна в тишината на полупустото абатство. Главата на Дюпон се пръсна като диня и по лицето на Дьо Вилие се стекоха капки кръв.

Никой извън манастира нямаше да чуе изстрела.

Абатството „Сан Себастиан“ се издигаше на близо хиляда и осемстотин метра над морското равнище, скрито сред заснежените върхове на френските Пиренеи. То беше „колкото може по-близо до Господ“, както казваха по-възрастните монаси. Най-близкият му съсед, прочутата обсерватория „Пик дю Миди“, се намираше на разстояние от почти двайсет километра.

Мъжът с пистолета се приближи до монаха от дясната страна на Дьо Вилие и опря дулото на глока в главата му.

– Къде е ръкописът? – повторно попита той. Говореше с характерен баварски акцент.

– Не знам, казвам ви – отвърна Дьо Вилие.

Бум!

Вторият монах политна назад и се строполи на пода. Около неравната дупка в главата му се образува червена локва. В продължение на няколко секунди тялото неволно трепереше и се мяташе като изскочила от аквариума риба.

Дьо Вилие затвори очи и започна да се моли.

– Къде е ръкописът? – каза немецът.

– Не зна…

Бум!

Падна още един монах.

– Къде е?

– Не знам!

Бум!

Внезапно глокът се завъртя и се насочи право към лицето на Дьо Вилие.

– Питам те за последен път, брат Дьо Вилие. Къде е Ръкописът на Сантяго?

Монахът не вдигна клепачи.

– Отче наш, който Си на небето, да се свети…

Немецът понечи да натисне спусъка.

– Чакайте! – обади се някой от другия край на редицата.

Убиецът се обърна и видя, че един възрастен йезуит се изправя.

– Моля ви! Моля ви! Стига вече, стига. Ако ми обещаете, че няма да убиете никого повече, ще ви кажа къде е ръкописът.

– Къде е? – попита немецът.

Вашият коментар