На 6 юли с логото на ИК Хермес излиза „Целуни ме така“ от Лора Трентъм – чудесна история за първата любов и вторите шансове.

Увлекателен и забавен, романът е  идеалното лятно четиво!

„Целуни ме така“ е първата книга от романтичната серия „Котънблум“.

За авторката

Лора Трентъм живее в Южна Каролина. Въпреки голямата си любов към литературата, тя избира по-прагматична професия – инженер-химик. Страстта й към книгите обаче все пак надделява и днес тя разпределя времето си между отглеждането на децата си и писането на романтични романи.

Първата книга от серия „Котънблум“ – „Целуни ме така“, е изключително добре приета от читателите. А втората – „Тогава той ме целуна“, е определена от „Амазон“ за едно от най-добрите романтични четива на 2016 година.

За „Целуни ме така“ 

Река разделя Котънблум на две: богати и бедни. От двете страни има хора с ограничено мислене и закостенели разбирания. Оказва се, че изискаността е фалшива, а брегът е по-уютен и от най-скъпата къща.

Кейд Форнет от шестнайсетгодишен се грижи за брат си и сестра си след внезапната смърт на родителите им. Понякога му се налага да нарушава правилата, което му докарва неприятности с полицията. При първа възможност решава да избяга от миналото си и да докаже на себе си, че може да постигне повече в живота.

Монро Кърби е израснала в охолство и живее в огромна луксозна къща, но само тя знае колко е студено вътре. Една нощ тя е принудена да избяга от дома си и да търси скривалище навън. Намира го край реката – при Кейд.

Години по-късно съдбата събира Монро и Кейд в родния им град. Дали Монро все още има нужда от убежище? Кейд постигнал ли е всичко, за което е мечтал? Миналото ги е сближило веднъж, но достатъчно ли е да ги задържи заедно? 

Откъс 

*** 

          Кейд Форнет се промъкваше в нощта под светлината на пълната луна. Ако началникът на полицията в Котънблум, Мисисипи, го хванеше отново в нарушение, със сигурност щеше да се озове в затвора. Последният му разговор с шериф Томасън не беше преминал особено добре. Обвиненията му бяха жегнали гордостта на Кейд. Обидните подмятания за наднорменото тегло и незавидната интелигентност на шерифа му костваха изкълчена ръка и няколко натъртени ребра.

          Среднощното бракониерство на Кейд беше по-опасно сега, когато беше влязъл в полезрението на Томасън, но трябваше да осигури прехраната на семейството си, колкото и оскъдна да беше тя. Освен това той никога не изпразваше напълно мрежите, а взимаше само толкова, колкото е необходимо за две прилични порции. А капаните му за зайци носеха полза за всички. Котънблум, Мисисипи, се гордееше с прословутите си домати и кметът не би искал заешките набези да унищожат тази репутация. В действителност правеше услуга на града. Дори този аргумент не беше успял да промени непреклонното поведение на шерифа при последната им среща.

          Кейд се подхлъзна в калта близо до малката метална лодка, скрита сред високата тръстика недалече от брега. Застина приведен и се ослуша. Чуваше само ударите на собственото си сърце, но косъмчетата по врата му бяха настръхнали. Напоследък нищо не бе в състояние да го уплаши, освен мисълта, че могат да го отделят от близките му и да го затворят някъде, откъдето не би могъл да ги брани.

          Да не би полицията да бе открила лодката му? И шерифът го причакваше? Трябваше ли да бяга? Изминаха не повече от десетина секунди.

          –         Кой е там? – разнесе се момичешки глас, треперещ зад престорената смелост. – П-по дяволите, Сам, остави ме на мира.

          Той се промъкна напред, разтвори безшумно тръстиката и надникна през образувалата се пролука. Фигурка в бяло се беше сгушила на седалката в лодката му. Коленете й опираха в брадичката, ръцете й се свиваха в юмруци и се отпускаха.

          Няколко пъти я беше виждал в Котънблум, въпреки че не можеше да си спомни името й, ако изобщо някога го е знаел. Тя беше приблизително на възрастта на сестра му, но се държеше като южняшка принцеса. Едно от онези момичета, възпитани да знаят своето място в света, към който той очевидно не принадлежеше. Какво, по дяволите, търсеше тя в реката?

          В последните няколко години инстинктът за самосъхранение беше станал негов постоянен спътник. Очевидно бе много добър, след като все още не го беше забелязала. От друга страна, нямаше на кого да се оплаче по-късно. Никой не би повярвал на думите на един блатен плъх от Луизиана срещу показанията на богато момиче. Отпусна тръстиката, отстъпи крачка назад и ботушът му затъна в калта.

          –         Не се приближавай. И-имам пистолет. – И последният намек за кураж беше изчезнал от гласа й, заменен от ужас. Беше се свлякла наполовина от седалката и лодката се люлееше едва забележимо в плитчините. Непознатата му приличаше на уловен заек, готов да прегризе крака си, за да избяга.

          Какво щеше да се случи, ако Тали се нуждаеше от помощ, а той не беше наблизо? Вдигна поглед към луната и изруга тихо. Прилив на съпричастност го накара да свали бейзболната шапка и да излезе от прикритието си с протегнати напред ръце. Макар да нямаше признаци, че е въоръжена, все пак бяха в Мисисипи.

          –         Всичко е наред, момиче. Няма да ти направя нищо. Казвам се Кейд Форнет.

          –         Н-не се приближавай, иначе ще… – Тя огледа пространството около краката си.

          –         В лодката ми няма оръжие. Освен ако не решиш да ме удариш по главата с греблото.

          –         Това вашата лодка ли е? Съжалявам. Трябва ли ви? – Момичето очевидно не можеше да реши как да постъпи. Доброволно да се откаже от скривалището си или отново да се свие в ъгъла.

          Той се разсмя неволно.

          –         Е, можем да си я поделим за известно време. Имам сестра на име Талула. Двете изглеждате на една възраст. На колко си…? Около тринайсет?

          –         Да – кимна момичето, но все още изглеждаше готово да скочи зад борда, ако се наложи да бяга.

          –         Тя обича да идва с мен по тези места. Понякога дори й позволявам да управлява лодката. – Лъжа. Тали мразеше реката. Твърдеше, че й напомня за прекалено много тъжни неща. Опита да се усмихне.

          За разлика от него, непознатата беше свикнала да се доверява на хората. Раменете й се отпуснаха, тя издаде трепереща въздишка и се сви отново на седалката. Светлата й коса изглеждаше почти бяла на лунната светлина, чертите й бяха деликатни, а когато прибра зад ушите си няколко непокорно щръкнали кичура, лицето й се откри – мило и невинно като на фея от приказка.

          Той се настани на отсрещната седалка и кръстоса по турски крака. Беше се научил кога трябва да се държи като по-голям брат, баща, чичо или приятел. В случая момичето се нуждаеше от по-голям брат.

          –         Как се казваш?

          –         Кърби. Монро Кърби.

          –         Ти да не си международен шпионин като… Бонд, Джеймс Бонд? – Шегата му беше плоска, но свърши работа. Тя се изкикоти. – Какво правиш тук толкова късно, Монро?

          –         А вие какво търсите тук по това време?

          Той едва успя да сдържи реакцията си, ограничавайки се с лека усмивка. Радваше се, че каквото и да се беше случило, момичето беше запазило част от духовитостта си. Реката, разделяща Мисисипи от Луизиана, минаваше през Котънблум. Някога градът е бил едно цяло, но сега двете му страни се бяха изправили една срещу друга като часови на пост. И Кейд, блатен луизиански плъх, не би следвало да се намира толкова нагоре по течението.

          –         Аз попитах първи. Кой е Сам и защо се страхуваш от него?

          Тя се напрегна отново и лицето й се изкриви от ужас. Коленете и краката й бяха издрани, босите й стъпала бяха изцапани с кал, ръцете й бяха ожулени и мръсни. Измачканата й бяла нощница изглеждаше съвсем детска – все пак тя беше в осми клас, ако наистина с Тали бяха на една възраст, но ноктите на ръцете и краката й бяха лакирани в яркорозово.

          –         Можеш да ми имаш доверие. Кълна ти се – продължи меко.

          Цял хор от жаби наруши внезапно настъпилата тишина. Тя не отмести поглед, както правеха някои хора. Нещо премина помежду им, някакво електричество, което го накара да застане нащрек. Не привличане – в него нямаше нищо перверзно, а по-скоро взаимно разбиране, което не можеше да си обясни.

          И тогава сякаш се отключи невидима врата и думите се заизливаха като порой. Не само за това, което се беше случило същата нощ, но и за слабостта на майка й към алкохола, развода на родителите й и собствения й срам. Колкото повече му разказваше, толкова повече нарастваше гневът му. Очевидно по Мисури от страната на Котънблум нещата не бяха по-добре, отколкото в Луизиана. По-големи къщи, повече пари, същите проблеми.

          –         Какво да правя? – Монро пъхна ръце между коленете си, лекият бриз изду предната част на нощницата й.

          –         Значи, майка ти лежи почти в несвяст?

          Тя кимна.

          –         А този приятел, Сам, редовно ли ти налита?

          Момичето прехапа долната си устна и брадичката му потрепери. И отново кимна.

          –         Какво ще кажеш да се изкачим по насипа, за да избягаме от комарите, и да почистим тези драскотини. Когато се съмне, ще те изпратя до вас.

          –         Ами Сам?

          Невинността е мимолетна, а Монро все още беше дете. Дете, което болезнено му напомняше за Тали. Но докато сестра му щеше да е в безопасност поне докато той е жив, момичето пред него си нямаше никого.

          За момент си помисли да нахълта в къщата и да му даде да се разбере на приятеля на майка й, но това само щеше да уплаши Монро още повече, а той самият щеше да се озове в затвора, преди да мигне. Затова потисна гнева си с ясното съзнание, че щеше да го излее, когато му дойде времето.

          –         Ще се оправя с него по-късно. Ще се погрижа да не те притеснява повече.

          Дори да беше доловила заканата в гласа му, тя не попита как смята да го направи. Навярно искаше да съхрани поне отчасти своята невинност.

          –         Благодаря, Кейд. – Отправи му усмивка, която я озари отвътре и я превърна от сладко момиченце в нещо повече от хубаво, в нещо, което напомняше светкавица, първата лятна светулка или падаща звезда. След миг всичко изчезна. Той премигна и се зачуди дали всичко това не бе плод на въображението му.

          Взе под мишница подвижната аптечка на лодката и й помогна да се изкачи по хлъзгавия насип, като придържаше с ръка издрания й лакът. Тя седна, облегна гръб на една топола и се разприказва, докато той почистваше коленете и дланите й. Беше прекалено малка, за да подбира думите си, затова при първите лъчи на пробуждащото се слънце вече знаеше любимия й цвят, какво обича да яде и каква музика слуша. Освен това беше наясно с мечтите, целите и страховете й.

          За своя изненада, сподели с нея и някои от своите тайни. Нещата, от които се опитваше да предпази Сойер и Тали. Благотворителността от хранителната банка, която беше принуден да приеме, след като родителите им бяха убити от пиян шофьор. Един срам, различен от този на новата му позната, но също толкова убийствен. Откраднатото от аптеката лекарство, когато през зимата кашлицата на сестра му се беше влошила. Въпреки че Монро не можеше да му помогне, тя сякаш го разбираше и това по някакъв необясним начин облекчаваше бремето и угризенията му.

          Под клоните, люлеещи се от топлия морски бриз, двамата наблюдаваха как звездите избледняват в утринния сумрак. Големи колкото шепа бели кълбенца загатваха за богатата реколта от памук на другия бряг на реката. Едва когато първите розови лъчи обагриха земята, тя заговори отново:

          –         Кейд, моля те, не казвай на никого.

          –         Винаги можеш да се оплачеш в полицията. – Даже и да не се надяваше на справедливост за себе си, мислеше, че ще се погрижат за момиче като нея.

          –         Изключено. Тогава всички ще разберат.

          Искаше му се да й каже, че вината не беше нейна, но знаеше колко кухо ще прозвучат думите му. Беше се наслушал на клишета, които му стигаха за цял живот.

          –         Ще пазя тайната ти. Но и аз мога да разчитам на твоята дискретност, нали?

          Тя улови ръката му и я стисна.

          –         Винаги.

          Никога не беше срещал тийнейджър, който да е в състояние да удържи на думата си, но не му оставаше друго, освен да кимне. Вървяха един до друг по тревистото поле, а после влязоха в градината на дома й през тясната врата в задната част на оградата. Къщата беше огромна според неговите стандарти. Миризмата на хлор от басейна беше остра, но не неприятна. Никога не се беше докосвал до толкова синя и чиста вода. Беше плувал единствено в мътната река.

          Обви ръка около слабичките й рамене и усети напрегнатите сухожилия и нежната кожа. Обзе го гореща ярост, като си представи как това крехко момиче се опитва да се бори със силен възрастен мъж.

          –         Можеш ли да влезеш в къщата? Къде е твоята стая?

          –         Мама държи резервен ключ под саксията до вратата. – Монро посочи към отворения прозорец на втория етаж, от който се развяваха пердета. – Аз спя там. Мисля, че ще успея да се промъкна покрай бюрото.

          Той с усилие преглътна поредната ругатня. Беше истинско чудо, че не си бе прекършила врата.

          –         Заобиколи главния вход. Тичай направо в стаята си и вдигни палец, за да ми дадеш знак. Запомни ли какво ти казах?

          –         Да залоствам с облегалката на стола бравата всеки път, когато мама води мъж вкъщи.

          –         Точно така. Слушай, знам, че си изморена, но искам днес да отидеш на училище. Разбра ли?

          –         Да. – Отстъпи крачка назад, после го стресна, като се хвърли неочаквано на врата му. Ръцете му автоматично се обвиха около нея, за да отвърнат на прегръдката. Тя беше крехка и уязвима като новоизлюпено птиче. – Ще дойдеш ли отново горе, при реката?

          Имаше много причини да й откаже. От една страна, никой не би одобрил връзката им. От друга, за семейството му щеше да бъде истинска катастрофа, ако го заловяха.

          –         При следващото пълнолуние. Ще се срещнем под онази топола.

          –         Благодаря ти, Кейд. – Гласът й бе приглушен от ризата му.

          –         А сега тръгвай. – Пусна я и я побутна към къщата.