Може ли да имаме европейски стандарти и европейски заплата – „Център и периферия на европеизираните публични сфери” от Ралица Ковачева

Двете най-актуални теми в Европейския съюз – бъдещето на Съюза и „Брекзит“ в новата книга на дългогодишния журналист.

Възможно ли е България да бъде част от „центъра“ в икономически и политически смисъл, блуждаейки в периферията на европеизираните публични сфери? С други думи, можем ли да имаме европейски заплати и европейски стандарти, без да се интересуваме какво се случва с Европейския съюз и защо? Ако за първи път се сблъсквате с този въпрос – „Център и периферия на европеизираните публични сфери” от уважавания журналист Ралица Ковачева е именно за вас.

От нея ще разберете що е то европеизация, кои са ключовите етапи в процеса на европейската интеграция, основните теории, школи и подходи, каква е ролята на медиите в европеизираните публични сфери.

Подобно на социално-икономическата област, по отношение на европеизацията на публичната сфера България се нуждае от „догонване“. Оказва се, че най-наложителното и необходимо действие в тази насока е  съзнателното и целенасочено усилие на медиите и журналистите.

Ралица Ковачева разглежда темата  задълбочено и базирайки се на утвърдени източници. Представените в книгата изследвания дават сериозна основа, за да си обясним поне отчасти ролята на журналистиката в оформянето на мнението за ЕС, в частност ролята на британските медии за резултатите от референдума за членството на Обединеното кралство в ЕС.

Макар и журналистическо изследване, книгата е написана на лек и разбираем език, което я прави подходяща за разнообразен кръг читатели.

 За повечето европейци Европа все още е предимно медиен образ. Какъв е той и как да го направим по-реален, по-разбираем и по-интересен – в „Център и периферия на европеизираните публични сфери” всеки от читателите ще намери своите отговори.

Ралица Ковачева е доктор по журналистика и преподавател по международна журналистика във Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ „Св. Климент Охридски“. Има дългогодишен журналистически опит, като в последните години се занимава активно с теми, свързани с Европейския съюз. Публикува в сайта „Редута.бг“. Национален победител в категория „Интернет“ в конкурса за журналистическата награда на Европейския парламент за 2011 г. Вече пет години участва в редовни семинари за регионалните медии, посветени на медийното отразяване на ЕС, организирани от Представителството на Европейската комисия в България. През 2014 г. представлява България в паневропейския Граждански диалог, организиран от Европейската комисия в Брюксел. Сред основателите на българската инициативна група „Душа за Европа“, част от едноименната европейска инициатива.

Откъс от „Център и периферия на европеизираните публични сфери” от Ралица Ковачева 

ПРЕДИСЛОВИЕ

Въпреки че тази книга представя дисертационното ми из­следване, защитено в края на 2016 г. в СУ „Св. Климент Охрид­ски“, тя не е предназначена за тесен кръг специалисти. Ролята на медиите за здравословното функциониране на публичната сфера, информираността на гражданите и възможността да участват в публични дебати, българското членство в ЕС и реа­лизирането му в полза на българските граждани – всичко това не са теми от интерес за ограничен брой експерти и професио­налисти, а въпроси, засягащи цялото ни общество.

И все пак, кой какво може да научи от книгата? Или поне каква нова перспектива да добави към това, което вече знае?

Читателят неспециалист може да придобие в синтезиран вид представа за основните етапи в европейската интеграция и подходите в нейните изследвания, за да се увери, че днеш­ните проблеми са нерешени навреме предизвикателства от миналото, днешните дилеми са измъчвали и основателите на Европейския съюз, а всеки напредък е бил предшестван от криза и съпротива. А тъй като от читателя, в качеството му на гражданин, ще се очаква да има мнение по горещата тема „Европа на две скорости“, книгата може да му послужи както за по-доброто разбиране на диференцираната интеграция, така и за известно успокоение, че не се налага (каквото и да казват медиите) да отговори веднага и еднозначно, все едно решава тест със затворени въпроси. А що се отнася до медиите, надя-вам се в крайна сметка читателят да затвори книгата като един по-информиран и по-критичен медиен потребител.

Политолозите и специалистите по европейски изследвания, от своя страна, могат да се възползват от различния, нетипичен за техните изследвания поглед към европеизацията – от гледна точка на медиите. Тази перспектива е важна, защото медиите са единственото средство, чрез което Европейският съюз достига до своите граждани. По-точно, достига неговият образ – добър, лош, изкривен, фалшив – такъв, какъвто го представят медиите. Неслучайно Юрген Хабермас говори за легитимационен, а не за „демократичен“ дефицит, защото става дума именно за усе­щане за дефицит – усещането на гражданите, че гласът им не е чут в „Брюксел“, че решенията се вземат някъде далеч и отвъд възможностите на гражданите да влияят върху тях. А тези усе­щания гражданите получават в резултат на работата на меди­ите. Както казва Клаас де Вреезе, „евроскептицизмът е поне отчасти функция на информационната диета, която гражданите консумират по отношение на европейските въпроси“.

Политиците трябва да прочетат тази книга не толкова за­ради историческите или комуникационни поуки, а за да се вдъхновят. Ако българският политически дискурс има проблем с европейските въпроси, той е в пълната липса на вдъхновение, с която политиците говорят за Европа. Книгата не се ангажира с мнение дали това се дължи на липса на интерес, на комуни­кационни умения или някакви други липси, но дава категорич­ни доказателства, че българските политици говорят за Европа с лозунги. ЕС не е обект на реални политически дебати, няма сблъсък на различни позиции и мнения, няма настървение и жар, както когато се обсъждат вътрешнополитическите пробле­ми. А както отбелязва Томас Рисе, „ако политическите въпро­си не са оспорвани, ако европейската политика остане дело на елитите, нивото на внимание на публиката към Европа и ЕС ще остане ниско“.

Журналистите могат да използват книгата като критичен, но добронамерен поглед отстрани, макар и не съвсем – въпре­ки че по време на работата върху изследването спазвах строг самоконтрол в името на изследователската обективност, никога не съм преставала да работя като журналист, специализиран в европейските въпроси. Критиката към медийното отразяване на ЕС е насочена много повече към медиите като организации, отколкото към отделните журналисти. И все пак проблемите са налице и не съм спестила неприятните истини. Наблюдението, което проведох върху няколко български медии през 2014 г., произведе важни изводи, някои от които съвсем не бяха зало­жени в първоначалните ми цели. Например за това как необявя­ването на платеното съдържание и публикуването на партийни „адверториали“ изкривява картината, представяна на читатели­те. Надявам се колегите журналисти да намерят в книгата идеи за това как да работят качествено и отговорно в среда, която не насърчава подобно професионално поведение. А също и да намерят вдъхновение, вместо отегчение, в европейските теми.

Тази книга се появява в момент, когато от нас като граждани се очаква да дискутираме „Бялата книга за бъдещето на Европа“, представена от Европейската комисия през март 2017 г. Пара­дигмата „Европа след Брекзит“, в която са поставени дебатите за бъдещето на Съюза, предпоставя неразривната връзка меж­ду двата сюжета – преговорите за напускането на Великобри­тания сложиха своя отпечатък върху дебатите за бъдещето на ЕС още преди да започнат, като поставиха темата „Европа на две скорости“ в центъра им. А не беше задължително да е така – дебатите „повече или по-малко Европа“, както гласеше по­пулярният слоган преди няколко години, показаха, че изборът в никакъв случай не е предрешен в посока „кой колкото Европа иска“. Сега обаче страховете, че Великобритания ще послужи за пример и на други държави членки, накараха Европейската комисия превантивно да провъзгласи „Европа на (две) скоро­сти“ като едва ли не единственото жизнеспособно бъдеще за Съюза.

Но след като „Бялата книга“ вече е факт и въпросът е поста­вен ребром, настоящата книга може да ни е полезна в размисъ­ла каква Европа искаме. Книгата прави преглед на историче­ското развитие на концепцията за диференцирана интеграция, на политическите аргументи за нейното съществуване, както и на тези против – най-вече от гледна точка на новите държа­ви членки. Важно е да се отбележи, че засилената интеграция, осъществена от ЕС в последните години под натиска на криза­та, не е същото като концепцията за „ядро“ или „авангард“ на Жак Делор и Йошка Фишер, защото не става дума за желание и стремеж на самите държави или поне не на всички, а за при­нуда под натиска на обстоятелствата. В този смисъл няма как да говорим за „ядрото“ като мотор на интеграцията, който я тласка напред, и то към „политически съюз“ и „федерация“ – по-скоро, доколкото има мотор, неговата цел в последните го­дини беше да не позволи свободно падане на Съюза и да забави скоростта, докато бъдат формулирани решенията.

Независимо от впечатлението (създавано от българските медии и политици), че въпросът за „модела“ на европейска ин­теграция едва ли не се поставя за първи път, още през 2014 г. европейските граждани са имали мнение по въпроса. По данни на Евробарометър, гражданите подкрепят нуждата от повече решения на европейско ниво в областта на околната среда и безработицата, но не и по отношение на социалните и данъч-ните системи (които са национален прерогатив) – знак, че из­разената от европейците готовност за засилена интеграция („повече Европа“) може би не е толкова очевидна и е по-скоро декларативна, отколкото вътрешното им убеждение. Същата декларативност откриваме и в политическите изказвания – и през 2014 г., когато беше проведено моето емпирично проучва­не, и сега, слушайки заклинанията „ние сме против Европа на две скорости“.

Може би ще се повторя, но темата за „скоростите“ не се появява за първи път в европейските дебати, независимо от не­обяснимата липса на интерес към нея в българската публична сфера. В книгата са представени данни от мое собствено емпи­рично изследване, проведено в периода февруари – юни 2014 г., заради проведените през май същата година избори за Евро­пейски парламент. В извадката са включени онлайн изданията на осем медии – българските „24 часа“, „Труд“, „Сега“ и „Днев­ник“, и британските „Телеграф“, „Гардиън“, „Индипендънт“ и „Дейли Мейл“. Тогава модерното мото, под което се водеха дебатите, беше „Повече или по-малко Европа“. Но не и у нас. Поне не и отвъд лозунгите. Данните красноречиво показват, че независимо от отношението към ЕС, бъдещето на Европа и британското членство в него са водеща тема в британската публична сфера. Но не и у нас.

Представените в книгата изследвания на британските ме­дии, включително и моето собствено, носят и още една полза: дават ни фон, на който можем да си обясним поне отчасти ро­лята на британските медии за резултатите от референдума за членството на Обединеното кралство в ЕС. Първите изследва­ния вече доказват, че медийното отразяване е изиграло много силна роля за резултатите от референдума. Те ясно показват, че водеща роля са имали темите, тезите и подходите в отразяване­то им, които са доминирали дебатите в Обединеното кралство и през 2014 г., както доказват данните от моето емпирично про­учване.

А както вече стана дума, темата за Брекзит е необратимо преплетена с темата за бъдещето на Европа. Също така да­ват ни представа какво означава да си дискурсивно влиятелен „център“, в сравнение с който България изглежда мълчалива, незаинтересувана периферия. От тази гледна точка дискусията по „Бялата книга за бъдещето на Европа“ у нас и обсъждането на възможните „сценарии“ (по израза на ЕК) може би трябва да започне с отговор на въпроса: възможно ли е България да бъде част от „центъра“ в икономически и политически смисъл, блуждайеки в периферията на европеизираните публични сфе­ри? Възможно ли е българските граждани да избират интегра­ционен „сценарий“, в условията на „информационна диета“ (по К. де Вреезе) и дори дезинформация по европейските теми, гарнирана обилно с кухи политически лозунги и обезпечена единствено с бюрократичен документооборот? И така, докато, за пореден път, гражданите научат от медиите какво е „решил Брюксел“ за тяхното бъдеще.

Младежите, обучаващи се по програмата „Еразъм“, добре разбират какво значи Европа без граници, Европа като лично преживян опит, Европа като общност на хора с общи ценно­сти и интереси. Но за повечето европейци Европа все още е предимно медиен образ. Какъв е той и как да го направим по-достоверен, по-разбираем и по-интересен – надявам се всеки от читателите да намери своите отговори, след като прочете тази книга.