stros_cover„Архиви на злото“ (ИК „Литус“) е първата книга от поредицата „Досиетата на Боб“. Чарлс Строс умело комбинира шпионски трилър, ужас, поредица от шеметни приключения, тайни общества, нацисти, демони, пътуване в различни измерения… И всичко това, съчетано с отличното чувство за хумор на автора.

„Архиви на злото“ разказва за началото на кариерата на Боб в шпионажа. Цялото му име (измислено, разбира се, поради опасения за неговата сигурност) е Боб Оливър Франсис Хауърд. Той е компютърен специалист в тайните служби, контролиращи окултната активност, по-известни като Пералнята. Впоследствие му е възложена мисия като агент, която води до поредица от спиращи дъха приключения. Ислямисти, нацисти и демони забъркват ужасяваща конспирация, която заплашва съдбата на цялата планета. Боб и агентите от Пералнята са изправени пред огромно изпитание, през което могат да преминат само с цената на невероятни рискове и потъпкване на бюрократичните протоколи.

„Досиетата на Боб“ е поредица, но книгите в нея са независими и логически завършени. Том 1 включва романа „Архиви на злото“ и новелата „Бетонна джунгла“.

В новелата „Бетонна джунгла“ Боб и детектив Джозефин трябва да разплетат поредната опасна конспирация.

„Архиви на злото“ е забавно приключение, което не се страхува да пародира себе си и жанровете, от които заема идеи. Бюрокрацията, оплитаща цялата дейност на Пералнята в безкрайна поредица от декларации и протоколи, е под прицела на саркастичния и шеговит език на Боб, който често попада под тежкия ѝ ботуш. Демоните, родени от космическия хаос, приемат неочаквани форми и винаги са готови да погълнат поредната душа, което е отлична предпоставка за добро забавление. Но може би най-отличителната черта на поредицата, нещо, което наистина ѝ придава по-различен тон, е, че всички тези свръхестествени явления и идеи са подплатени с тонове наука, която им придава тежест и прави света на книгите по-задълбочен и интересен. „Архиви на злото“ е наистина свежо попълнение в редиците на жанровата литература у нас.

Преводът е дело на Елена Павлова, превела книги като „Слепоглед“ на Питър Уотс и „Домът на слънцата“ от Алистър Рейнолдс. Елена Павлова е автор на наскоро излезлия сборник с разкази „Две луни“, където също като Строс тя умело съчетава различни жанрове и великолепно борави с думите. Автор на корицата е Петър Станимиров, художник на престижната колекция „Върхове“. Книгата излиза с логото на издателство „Литус“.

ОТКЪС

Главата ми се върти, гади ми се и имам чувството, че дясното ми коляно гори. Какви ги върша…

– Боб, ще го свалим от теб. Чуваш ли ме?

Аха, чувам те. Искам да повърна. Изсумтявам нещо. Смазващата тежест на гърба ми започва да се вдига. Примигвам глупаво срещу дървените талпи пред мен, после някой ме сграбчва за ръката и се опитва да ме издърпа настрани. Допирът боли – някой, може и аз да съм, пищи а някой друг вика:

– Доктор!

Секунди или минути по-късно осъзнавам, че лежа по гръб и някой ме блъска по гърдите. Примигвам и се опитвам да изсумтя нещо.

– Чуваш ли ме? – питат ме.

– Аха… оох!

Блъскането спира за момент и се насилвам да си поема дълбоко дъх. Знам, че би трябвало да лежа на нещо, но какво? Отварям очи както трябва.

– Ох, това не беше на добре. Коляното ми…

Алан се навежда в полезрението ми – зад него се тълпи народ.

– За какво беше всичко това? – пита той.

– Моу дали…

– Добре съм, Боб!

Гласът ѝ се разнася точно зад мен. Стряскам се и имам чувството, че някой пак ме е фраснал зад ухото – главата ми се цепи.

– Това… нещо… – гласът ѝ трепери.

– Това е олтар – обяснявам уморено. – Трябваше да разпозная дизайна по-рано. Алан, наоколо се мотае лош човек. Някъде тук. Моу беше примамка в капан.

– Обясни – казва Алан почти отсъстващо.

Завъртам глава и виждам, че Моу е седнала с гръб към стената и крака, опънати пред себе си. Някой ѝ е дал от червените животоспасяващи костюми, не стават за вакуум, но стигат да я стоплят, и тя си има разпънато върху раменете одеяло от сребристо фолио. Зад нея олтарът е разцепена руина.

– Не е толкова трудно да се отвори портал и да се прекара информационно същество, особено ако разполагаш с готово тяло и чакаш от другата страна, нали така? Физическите портали са по-сложни и колкото по-големи ти трябват, толкова повече енергия се налага да харчиш, за да ги стабилизираш. Както и да е, това тук е олтар – има няколко такива в подземието на музея, където ходихме. Слагаш жертвата на олтара, свързваш я с призоваваща мрежа, убиваш жертвата – това е целта на канделабъра – и канализираш онова, което излезе оттам. Само че в този случай защитата и кръгът около олтара са повредени. Няма да се задействат при проява на призоваването и тварта ще превземе всеки, с когото влезе в контакт. Предава се чрез електрически ток – така се разпространяват повечето такива твари.

– Значи ти се опита да я защитиш с тялото си – уточни Алан. – Колко трогателно!

– Кха – кашлям и се мръщя при избухналата в отговор болка в главата ми. – Всъщност не – прецених, че остриетата няма да успеят да прорежат цилиндрите ми с въздух. А и ако я беше убило, вече всички и бездруго щяхме да сме мъртви.

– Какво трябва да призовава? – пита Моу. Гласът ѝ още е дрезгав.

– Нямам представа – мръщя се. – Нищо приятелски настроено, това е сигурно. Но пък не е дело на „Аненербе“, нали? Въпреки че те са построили това място, определено са мъртви от много време. Самоубийство, ако съдим по вида на мъртъвците. Това копеле е някакъв вид обладаващо същество – прескача от тяло в тяло. Следи те от Щатите, но когато те докопа, просто те използва като суров материал за заклинание за призоваване. Няма особен смисъл, нали? Ако толкова много те е искало, защо просто не иде до теб, да си стиснете ръцете и да се намърда в главата ти?

– В момента това няма значение – изправя се Алан. – Тръгваме си скоро. Според Роланд порталът се свива, разполагаме с около четири часа да се изтеглим, и загадъчният ти похитител не се е опитал да мине оттам. Така че ще сложим защита на портала, ще си оберем крушите оттук и ще оставим демонстрационния заряд да цъка. Онзи тип няма да може да се промъкне през нас, а устройството ще изпържи каквото е останало от това място.

– Хм. Как са ми бутилките?

– Огънати, а предният панел на костюма ти е на парчета – поел е основния заряд, иначе щеше да си препечен и хрускав. Виж, възнамерявам да се погрижа да организирам всичко лично, понеже и бездруго радиата ни страдат от смущения – Алан се оглежда. – Хътър, стегни всички тук и се пригответе за изтегляне, искам и двамата да са мобилни до час, имаме сума неща да местим… – той ме поглежда и смига:

– Добре се справи.

В течение на следващите петнайсет минути се съвземам достатъчно, за да седна с гръб към стената и Моу горе-долу успява да спре да трепери. Обляга се на мен.

– Благодаря ти – казва тихо. – Това излиза далеч извън границите на…

Хътър и Чейтин нахлуват през вратата, помъкнали няколко обемисти пакета, пълни с разнообразно оборудване – вакуумно поддържащо бельо, нагреваем външен костюм, нов регулатор и въздушна бутилка за моята рамка, нова раница и шлем за Моу.

– Виж ги влюбените птички – коментира Чейтин, явно развеселен от вида ни. – На крака, хубавци, трябва да ви приготвим за поход – никой няма да ви мъкне на гръб.

Докато Хътър напъхва Моу в „скафандъра“ ѝ, аз се препъвам из останките на прокрустовото ложе и си търся палмтопа – изтърван, докато скачах да ѝ спасявам живота. Намирам го на бетонния под, очевидно сритан в ъгъла на стаята, но не е пострадал, което си е голямо облекчение. Вдигам го, отсъстващо проверявам нивото на тавмите и застивам – нещо наоколо наистина не е наред. Следвам дисплея и се влача покрай стените, докато не намирам необяснимо високи показания пред онзи стелаж с генератора и оборудването. Тук става нещо – местната ентропия е до небесата, сякаш информацията се разрушава от необратимо уравнение наблизо. Но платките са изключени. Прибирам малкия компютър и експериментално дърпам стелажа – за малко да падна по гръб, когато той се плъзва към мен.

– Хей! – Чейтин се озовава зад гърба ми, избутва ме от пътя и насочва пистолета си към тъмната пещера зад стелажа.

– Недей – казвам дрезгаво. – Виж! – и включвам челника на костюма си, след което бързо си пожелавам да не го бях правил.

– Исусе! – Чейтин сваля пистолета си, но не отклонява поглед.

Стаята зад стелажа с платките е поредната килия – сигурно е останала непокътната дълго време, но е толкова студено, че по-голямата част от телесните останки са още разпознаваеми. В стаята витае миазмата на месарски магазин – не е точно разложение, но мирише на смърт. Има предостатъчно резервни части д-р Франкенщкайн да си сглоби дузина чудовища от нахвърляното в стаята, струпано на покрити с кафеникав лед купчини по ъглите.

– Затвори проклетата врата – казва Чейтин отсъстващо и отстъпва от пътя ми.

– Някой да има трион? – питам.

– Нали не говориш сериозно… – той вдига визьора си и се вторачва в мен. – Защо?

– Искам да взема проби от най-горните няколко тела – обяснявам внимателно. – Мисля, че може да имат нещо общо с операцията на Мухабарат в Санта Круз.

– Ти си луд – заявява той.

– Може би, но не искаш ли да знаеш кои са били тези хора?

– Няма шибан начин, друже – казва той. След това си поема дълбоко дъх. – Виж, бях в Босна, нали се сещаш за онези масови гробове? – той поглежда надолу и стърже с ботуш по пода. – Едно лято бях няколко седмици охрана на патолозите. Най-ужасното покрай онези ями беше, че се търкаш като луд, но накрая се налага да си изхвърлиш ботушите. Щом миризмата попие в кожата, няма махане… – той отклонява очи. – Ти си напълно мръднал, да знаеш, ако очакваш да ти помогна да си вземеш сувенири.

– Ами просто ми дай брадва – отрязвам раздразнено.

След това отново се намръщвам и ми се приисква да не съм. Той ме поглежда странно за миг, сякаш се опитва да вземе решение да прибегне ли до физическо насилие, или не, после се обръща и тежко се отдалечава.

Когато Чейтин се връща, носи пожарникарска брадва и празен сак. Оставя ме сам за десет минути, докато открия точно колко трудно се секат китките на труп, лежал замръзнал дни или месеци. Откривам и че съм ядосан, ама наистина ужасно ядосан – всъщност съм толкова разгневен, че задачата ми не ме разстройва. Искам да открия копелето, направило това, и да го черпя със собственото му лекарство, а ако отсичането на мъртви ръце е цената, то тогава съм доволен да я платя, че и с лихвата.

Но защо все още имам чувството, че пропускам нещо очевидно? Например за какъв дявол демонът – дибук, обладател, както щете го наречете – ни е примамил тук?