ИК Кръгозор представя „Портрет на една конспирация” от Дона Русо Морин

Политически заговори, убийства и възмездие. И шест силни жени, които рискуват всичко в името на изкуството и любовта

Тайно общество от жени художнички, младият Леонардо да Винчи и мистериозна картина са замесени в опасен политически заговор в романа на Дона Русо Морин „Портрет на една конспирация”. Елегантният и пищен стил на авторката отвежда в сърцето на красивата, но и изпълнена с опасности ренесансова Флоренция.

Дългогодишната вендета между влиятелните родове Медичи и Паци заплашва да потопи Флоренция в кръв. На великденската литургия във Флорентинската катедрала членове на семейство Паци убиват Джулиано де Медичи. Брат му Лоренцо успява да се спаси и започва да отмъщава на заговорниците. По време на безредиците изчезва картина, на която са изобразени всички съзаклятници, и това кара Лоренцо Великолепни настървено да я търси, за да разкрие останалите си врагове.

Шест жени на различна възраст и с различно социално положение са обединени в тайно общество от дарбата си и от любовта към рисуването. Когато една от тях изчезва безследно и е обвинена в кражбата на картината и в участие в заговора, те активират цялата си изобретателност и творческите си умения, за да спасят приятелката си от сигурна смърт. С помощта на един от най-известните художници на онази епоха – Леонардо да Винчи, художничките разкриват една конспирация и на нейно място създават друга.

„Портрет на една конспирация” е вълнуваща история за политически заговори, за насилие и възмездие. И за шест силни жени, които рискуват всичко в името на изкуството и любовта.

Въпреки че тайното общество на героините в романа е плод на въображението на авторката, по време на Ренесанса са творели художнички, които са оставали своя отпечатък в историята. Дона Русо Морин се вдъхновява както от тези образи от миналото, така и от реални личности от съвременността: „Всички жени в романа имат за прототип жени, които познавам, включително една от тях напомня на самата мен, споделя писателката.

Исках да отдам почитта си на силата, която представляват жените, когато се обединят, на силата на тяхното приятелство. Самата аз съм преминала през много травмиращ момент в личния си живот и ако не бяха реалните жени, тези, чиито образи съм ползвала в романа си, не съм сигурна, че щях да имам силата да го преодолея.

Жените изграждат помежду си различни връзки от мъжете – те са много по-близки и интимни. Когато се замисля за света, в който живеем, си мечтая жените да се обединят, за да предизвикат истинска промяна”.

Дона Русо Морин: „Портрет на една конспирация” отдава почит на сила на женското приятелство!

Дона Русо Морин е автор на исторически романи и носител на няколко литературни награди. „Портрет на една консипрация” е първата й книга, която излиза на български език. Освен че пише книги, рецензии за литературни списания и преподава творческо писане, Дона е работила и като модел и актриса.

Действието в романа ви „Портрет на една конспирация” се развива във Флоренция през 15. век. Защо избрахте този период?

Заради съчетание на събития и идеи. Завършвах книгата си The Kings Agent, в която един от героите е същински Индиана Джоунс на 15. век в Италия, а един от приятелите му е художникът Микеланджело. Тогава осъзнах, че копнея да пиша за изкуство и за художници.

В същото време преживявах един от най-травматичните периоди в личния си живот. Ако не бяха няколко верни и подкрепящи ме приятелки, не съм сигурна дали щях да мога да продължа напред. Тогава осъзнах каква сила представляват жените, когато се обединят. Приятелствата между жени понякога са много по-дълбоки и интимни от тези между мъже. Но също така друг път се държат лошо една с друга. Романът „Портрет на една конспирация” отдава почит на тази сила и разглежда сложните връзки между жените.

От срещата на тези две идеи се роди романът.

Сцената на убийството на Джулиано де Медичи е предадена кинематографично и е изпълнена с напрежение. Какво беше за вас като автор да режисирате, да измислите хореографията на такъв жесток и важен момент и да го предадете на белите страници?

Това убийство и опитът на рода Паци да елиминира Медичите е напълно реален момент от историята и една от най-големите конспирации на 15. век. Намерих две нехудожествени книги, които предават в огромни детайли и без много страсти това събитие – „April Blood: Florence and the Plot against the Medici”, Lauro Martines и „The Montefeltro Conspiracy”, Marcello Simonetta.

Моята работа като исторически писател е да вдъхна живот на тези сухи факти.

Късметлийка съм, че съм надарена с много богато въображение и си представям събитията в детайли. Умът ми позволява да „видя“ всичко, което се е случило, почти като на кино. Може би, защото имам опит в актьорския занаят. Когато гледам филм, чувствам каквото чувства героят. Това е вероятно най-смущаващата и трудна част за предаване.
Трудността идва, когато авторът трябва да представи всички детайли без помощта на камерата. И все пак действието трябва да се развива динамично и да е написано стегнато, а също така и да предава силните емоции. Трябва винаги да се мисли критично, за да се постигне стегнат разказ и бързоразвиващо се действие. Моментът на вербалната хореография представлява най-голямото предизвикателство. Трябва да се мисли мащабно, но да се ползват колкото се може по-малко думи. Най-трудоемката задача е да се реши кое да се остави и кое – да се извади. Тази сцена мина през много варианти. Една от най-трудните промени, които решихме да направим с моя агент, беше да махнем един от най-любимите ми моменти от тази сцена, а именно – как Лоренцо де Медичи наистина се спасява от опита за убийство. Сама по себе си това е много интересна история (сцена, която сигурно ще кача в блога си), но с нищо не помага за развитието на цялостния разказ. Не я включих в романа, за да остане разказът стегнат и да създам усещане за надвиснала опасност.

От какво се притеснявахте и какви трудности срещахте, докато пишехте за толкова известна историческа фигура като Леонардо да Винчи?

Истината е, че повечето хора не си представят Леонардо да Винчи като човека, който съм описала в романа си. Познат е като гений и велик художник. Но със сигурност не става известен за един ден. Той не е старият мъдрец, изобразен на портрет, който много вероятно да не е истинският Леонардо. Моят да Винчи е младият, задаващ въпроси, експериментиращ, борещ се Леонардо, точно преди да се превърне във великия ренесансов човек. Нямаше толкова много ограничения, когато пишех за не толкова известен човек. Можех да правя предположения за повече неизвестни факти, особено що се отнася до отношения, възгледи, черти на характера и странности. Най-голямото предизвикателство беше времето. Да Винчи е пътувал много (заради това умира във Франция). Беше ми нужно да е на правилното място в правилното време.

За героините ви Леонардо е ментор и играе важна роля в развитието им като художнички. Имахте ли и вие някой специален човек, който да изиграе ролята на ментор и да Ви насочва в писателската кариера?

Имаше двама много важни за мен хора, които ми помогнаха по пътя ми на писател.

Първият е учителката ми в шести клас г-жа Алфонсо. Беше много мила млада жена (мисля, че бяхме първият клас, на който преподаваше след колежа). Помня, че постоянно пишех: смешни глуповати истории за розова котка, която се кандидатира за президент; как числата 2 и 4 са влюбват, но тройката все им се пречка. Учителката ми организира кръжок за писане на истории всеки петък следобед. Когато чух как децата се смеят и забавляват на историите ми, как гледат с широко отворени очи в очакване на следваща ми дума, осъзнах, че ми е писано да бъда разказвач.

През последните десетина години има един човек, който се откроява сред всички други, които са ми помагали. Писателите се поддържат много един друг, има нещо като споделено чувство за оцеляване в този луд бизнес. Но този човек Кристофър Гортнър ме учуди с щедрите си съвети, техническата подготовка и толкова много други неща (включително, че е до мен, когато се оплаквам от бизнеса, а също така и от личния си живот). Взе ме под крилото си, без дори да се замисли, а нещата, на които се уча от него, никога не свършват. Той е моят спасителен бряг, за което съм му безкрайно благодарна. Той е моят Да Винчи.

„Портрет на една конспирация“ описва преживяванията на главните героини, силното им приятелство, тайната им страст към изкуството и развитието на творческия им потенциал. Това, което най-много ми хареса, беше, че жените идват от различни социални прослойки. Натъкнахте ли се на интересни и изненадващи факти, докато проучвахте живота на жените по време на Ренесанса в Италия?

Имаше изненади… Например жените от благородно потекло са изневерявали толкова, колкото и съпрузите им (това е в сила и за други страни, но не го очаквах в католическа Флоренция). Разделителната линия между социалните класи, към които принадлежат героините ми, е много ясна, но невинаги съвпада с желанията им. Правят това, което се очаква от тях. Също така изглежда е имало и много предразсъдъци в самите класи, дори и в тези, които са били на най-долното стъпало на социалната йерархия.

Това, което никога не спира да ме изненадва, докато проучвам различни исторически периоди за книгите си, са общите черти, които днешните жени споделят с жените от миналото. Все още се опитваме да постигнем равенство с мъжете. Все още сме несигурни, когато трябва да изберем себе си и професионалните си мечти пред грижата за хората, които обичаме, и техните мечти и цели.

Това огледало, в което се оглеждам и сравнявам с жените от миналите епохи, е безценната награда да бъда исторически писател.

Вашето възхищение от историята на Флоренция, културата и архитектурата й е живо пресъздадено в романа. Кои са любимите ви места в града, които обичате да посещавате или да описвате?

Възприемам архитектурата като изкуство, както много други хора. По време на Ренесанса архитектурата се развива с невероятна скорост, както и другите изкуства. Тъй като Флоренция е люлката на Ренесанса, тя е изпълнена с архитектурни чудеса.

Катедралата на Брунелески „Санта Мария дел Фиоре“ е едно от тях. Не само че в нея се разиграва сцената на убийството, но също така е и първата по рода си с такава конструкция, куполът й е първият свободностоящ в света.

Палацо Векио е също така сред любимите ми. Като правителствена сграда и център на властта, той е изпълнен с тайни проходи и странни пристройки, които са били често срещани по онова време. Много ми беше приятно да отбелязвам на карта всички тайни места и скрити проходи за бягство.

Въпреки че корените на името ми Русо може да се проследят чак до Флоренция от 9. век, не съм имала привилегията да отида до там. Засега ще си остане само като писателската ми мания. Но много скоро ще предприема пътуване до там, о, да, много скоро.

Източник: Readingthepast.blogspot.bg

ОТКЪС

***

Социалните норми на тяхното общество позволяваха на жените да бъдат само на едно от следните две места – у дома или на църква. Следователно църквата беше перфектното място за дом на тяхното женско общество, а за достъпа до тайната стаичка на „Санто Спирито“ не се наложи да чакат особено дълго. Защото отец Рафаело беше не просто брат на Натася – той беше истински загрижен и любящ брат.

Мъжете художници се радваха на стабилна поддръжка и множество меценати. Скулпторите бяха членове на гилдията на зидарите, а художниците принадлежаха към един от клоновете на гилдията на лекарите и аптекарите. Но членството им в тези гилдии идваше след дългогодишно чиракуване – някои от тях започваха на съвсем крехка възраст, не повече от деветгодишни.

Жените художнички обаче нямаха право нито да чиракуват, нито да си търсят място за рисуване и скулптура. Затова надеждите на Вивиана бяха, че макар и тайно засега, тяхното женско общество ще се превърне в началото на края на това грубо изключване от света на изкуството. Тази мисъл беше, разбира се, абсурдно самонадеяна, но ако искаше да успее, тя не можеше да си позволи да мисли по друг начин. Изобразителното изкуство беше нейната най-голяма страст, а поради това – и най-голямата й мъка.

Сякаш нарушила свещения покой на това помещение с пристигането си първа, тя се закова на място и плъзгайки поглед наоколо, започна да попива с удивление гледката пред себе си.

Шестте грубо издялани работни пейки от тъмно дърво бяха подредени прецизно по три покрай две от срещуположните стени на стаята, с лице към вътрешността. До тях се възправяха гордо триножниците, всеки от тях приютил по едно платно – някои завършени, други в процес на работа, трети все още голи и бледи, молещи за внимание. Вивиана се приближи към своята пейка – цветните петна и липсата на ред по нея бяха признаци по-скоро на ревностно усърдие, отколкото на немарливост. Вдигна една от четките и палитрата си. В момента не беше готова да започне работа, но копнееше просто да почувства инструментите на своята страст в ръцете си.

Погледът й се плъзна с любов по останалите работни места. Всяка от пейките разказваше историята на своята собственичка. Чукчето и длетото на пейката на Изабета – нейната най-добра приятелка, разкриваха мрака, стаен в душата й. Фините контури върху платното на Матея говореха за вниманието й към детайла. Инструментите върху пейката на Лапача бяха най-прецизно организираните и подредени от всички останали. Тези на Фиамета бяха, естествено, най-скъпите. А пейката на Натася беше почти празна – в последно време младата жена беше отдадена най-вече на мисълта за предстоящата си венчавка.

Последните три жени от този списък Вивиана не познаваше много добре и не разговаряше често с тях, и въпреки това те бяха неразривна част от нейния свят. Макар връзката им да беше тайна, онова, което шестте вършеха заедно, я определяше така, както я определяше и животът й като самостоятелно човешко същество.

Нямаше нужда да споделят всичко, след като споделяха точно това. Проблясвайки в съзнанието й, тази мисъл я накара да стисне четката доста по-здраво. Сведе очи и зърна в палитрата пред себе си цяло съзвездие от цветове – различни и неповторими като тях, жените от тази лига на художничките.

До трите стени на помещението бяха подредени да съхнат значително количество завършени платна. По самите стени фрески скриваха други фрески. Кутиите и сандъците стърчаха подобно на камъни по планински склон. Да, в студиолото на художника трябваше да има много неща. И над всичко това властваше силният, остър аромат на подправките и тинктурите, използвани за създаване на цветовете.

Първите лъчи на изгряващото слънце постепенно нахлуха през прозорците на южната стена, леко размити благодарение на фината хартия, залепена върху дебелите стъкла. Тези прозорци предоставяха на художничките светлина почти целодневно. Колко горди бяха всички те, когато създадоха това място! Колко весели часове, прекарани в задълбочено проучване и експериментална работа по книгите, дневниците и скиците на Катерина!

Вивиана приключи кратката си обиколка на помещението, завръщайки се на своето работно място. Застана пред платното си и го огледа със сурово, критично око. Знаеше много добре какво подсказва за нея това платно, за какво намеква тази пълна липса на традиционни теми. Тук нямаше нито религиозни символи, нито знаци на любовта – нямаше нищо освен дива пустош, пейзаж без нито една човешка фигура, само пътища и пътеки, отвеждащи нанякъде и обратно. Поне ги беше създала с новата пространствена техника, въведена от Джото и Мазачо – творци, които бяха разкрили кръглата природа на света, заменила плос­ките изображения на отминалите епохи.

– Определяното някога като най-съществено днес се е превърнало в сърцевина на тривиалното! – изгърмя гласът на Фиамета и извади Вивиана от мечтанието й. След него в стаята влетя и самата графиня.

– Светът се промени за всички нас – отвърна жално Вивиана. – Ти да не би да…

Но въпросът остана незададен и без отговор.

– О, слава на Бога, вие сте тук! – звънна гласът на Натася, възвестяващ облекчението й. – След онзи кошмарен ден не смеех да се надявам, че някога пак ще се видим! Реших, че е дошъл краят на света и че никога повече няма да ви зърна, освен в отвъдното!

– Все още не е късно – отвърна Фиамета и прие младата жена в обятията си. Докосването на огърлиците им беше ознаменувано от деликатен звън.

– Боже, каква гледка! Гледка, която не се надявах да видя никога повече! – Беше Изабета. Промъкнала се безшумно зад тях по обичайния си начин.

Вивиана я прегърна с треперещи ръце и със също толкова треперещ глас промълви:

– Толкова се притеснявах за теб!

– Но аз се числя към простолюдието! – смъмри я високата млада жена. – Цялата тази бъркотия касае само онези, които са жадни за слава и власт! – В гласа й все още се долавяше намек за северняшкия й акцент, а заедно с него тя не беше загубила и прямотата си, ослепително ярка като русата й венецианска коса.

Да, думите й бяха груби, но не и неоснователни. Затова никой не се опита да ги оспори. Вивиана беше решила, че няма да казва нищо за Лапача, докато не пристигне и последният член на тяхното тайно общество, макар че на практика щяха да бъдат едва пет. Не очакваше да станат шест, но и не спираше да се надява.

– А съпругът ти, Изабета – как е… – започна.

– Все така, благодаря! – побърза да сложи точка на темата Изабета, както ставаше винаги, когато някой проявяваше любезността да се поинтересува от здравето на съпруга й. Бледосините й очи срещнаха техните открито и твърдо.

Тишината, която се възцари след резките й думи, постепенно натежа. Всяка от жените предпочете да я пребори, като се насочи към работното си място – макар че никоя от тях не мислеше за работа. Изабета бръсна невидими парченца от камък от грубата си дървена работна маса и издигналите се нагоре прашинки полепнаха по бледорусите й къдрици. Фиамета насочи вниманието си към своите четки, както правеше винаги след пристигането си –
започна педантично да ги почиства и да ги подрежда по размери. Натася застана пред завършената фреска в долната част на стената до масата си и започна да сочи всяка от фигурите една по една – поздрав, който тя им отправяше при всяко свое пристигане.

Откъм коридора се чуха леки, ситни стъпки. После стържене на метал о метал, когато ключът влезе в ключалката и се завъртя.

С появата на Матея те отново се събраха заедно. Като че ли самият въздух около тях внезапно се промени – случайните щрихи бяха оформили цяла картина, а сега беше нанесен последният, довършителният. Винаги, когато се събираха, ставаше така. В благодарно мълчание петте жени се подредиха в кръг, хванаха се за ръце и сърцата им затуптяха като едно, изпълнени с облекчение. Отдадоха се с огромна наслада на този момент. Именно това придаваше силата на групата им и на всяка една от тях – това единение в тайнството.

Вивиана разбра, че моментът беше настъпил – отлагането вече ставаше непоносимо.

– Събрах ви тук, за да… – започна.

– Чакай! – прекъсна я Изабета. – Няма ли да изчакаме Лапача?

Вивиана усети как стомахът й се свива. Дишането й се учести.

– Тя… тя няма да дойде… – започна и се подпря с ръце на близката маса. Осъзнала обаче, че безстрастният тон е най-подходящият за този разказ, добави бавно и ясно: – Лапача няма да дойде, защото е изчезнала.

Последва колективно ахване, изпълнено с ужас и възму-
щение.

– Вивиана, веднага ни разкажи каквото знаеш! – отсече Фиа­мета. – Кажи ни всичко, разбра ли?

Вивиана отпусна безпомощно рамене и разказа всичко, което знаеше.

– Скъпата Лапача! – възкликна в края на разказа Натася, отпусна се на близкия стол и скри лице в ръцете си. Изабета прегърна разтърсващите й се от ридание рамене.

– Горкият Андреано! – прошепна Матея и впери невиждащо зачервените си от непролети сълзи очи към стената.

– Паците ни съсипаха!

Думите излязоха от устата й неволно. Вивиана побърза да прехапе пълната си долна устна. Осъзна, че това не беше моментът за подобно изявление, но вече беше късно.

Реакцията беше светкавична. Както и можеше да се очаква.

Графинята сложи ръце на кръста, завъртя се рязко към нея и с пламтящи очи под грозно свъсеното си чело изръмжа:

– Медичите искаха твърде много от нас! Вземаха твърде много! – Гневът на Фиамета лепна червени петна върху издутите й бузи, както ставаше винаги, когато двете с Вивиана говореха за двете най-могъщи фамилии по тези земи и за своите напълно противоположни възгледи. Тъй като си даваха сметка, че във всяко семейство съществуват различия в мненията, те просто полагаха усилия да не говорят за политика. Но вече нямаше как да мълчат. – Ако само бяха…

Те ли само да бяха?! – свъси се лицето и на Вивиана. Насочи обвинително пръст към другата жена и извика: – Ти беше редом с мен в катедралата, Фиамета! И с очите си видя какво сториха Паците!

– Може пък да са имали причина да…

– Не може да има никаква основателна причина за подобна касапница, за подобно хладнокръвно убийство! – изкрещя Вивиана.

Лицето на Фиамета стана яркопурпурно, в тон с роклята й.

– Приятелки, моля ви, престанете! – намеси се Матея и застана между тях. – Точно сега не трябва да говорим за това! Трябва да говорим за Лапача!

Вивиана се завъртя на пета, напълно побесняла. Погледна към Матея и започна бавно да идва на себе си. Да, беше събрала групата им, за да решат как могат да помогнат на Лапача, защото жена от нейния ранг не би могла да изчезне за толкова дълго без някаква сериозна, при това неприятна причина.

– Да, Лапача – съгласи се Фиамета. – Тя не беше привърженичка на нито една от двете фамилии. Семейство Кавалканти по традиция не се обвързват с никого.

Всички кимнаха – малко фамилии в региона бяха по-благородни по произход от фамилията Кавалканти.

– Не мога да повярвам, че е излязла навън съвсем сама! – възкликна съвсем искрено Изабета.

– Без всякакво съмнение е търсела Андреано! – отсече уверено Вивиана.

– Нали не мислите, че… – започна Натася с треперещ глас, но замлъкна.

– Какво да мислим?

– Нали не мислите, че са научили за нас, за нашето общество? И че са хванали Лапача заради членството в него? Ами ако сега погнат и нас?

– Чуй ме добре, Натася! – изрече Изабета с тих, но твърд тон. – Вярно е, че онова, което правим тук, се смята за незаконно, но как си представяш ти, че в момент като този, в момент, в който две велики фамилии – най-великите мъже в нашата страна, са се изправили един срещу друг, за да се унищожат, някой ще тръгне да се вълнува за някакво сдружение на жени, които обичат да рисуват, моля ти се?!

Риторичният й въпрос беше приет с пълно мълчание. Но само за миг. Първа не издържа Вивиана. Краткото й изкискване обаче сякаш отприщи порой. След смеха на всички останали накрая даже самата Натася се засмя на абсурдната си идея. На Изабета винаги можеше да се разчита, че ще намери нещо смешно и в най-трудната ситуация.

Накрая, когато всички се успокоиха, логичният въпрос беше зададен от Матея.

– Но след като не е заради нашата група, тогава защо е изчезнала?

Никой не разполагаше с отговор на този въпрос.

От другата страна на вратата до тях долетяха тежки, неравномерни стъпки. Жените се извъртяха уплашено – Матея беше забравила да заключи вратата, когато беше пристигнала последна. Съвсем инстинктивно Изабета грабна едно от тежките си, остри длета, вдигна го високо като меч и застана пред всички тях, за да ги пази – същински човешки щит ако не на могъществото, то поне на справедливостта.

Вратата се отвори рязко. Пред погледите им изникна отец Рафаело. При вида на въоръжената Изабета той първоначално се стресна, но после вдигна ръце, без да помръдва от прага, и изрече с плътния си баритон:

Ми скузи, мадона![1] Много съжалявам! Не съм искал да ви изплаша!

Изабета веднага свали инструмента на своя занаят. Свещеникът прекрачи в стаята и като се плесна по челото, отбеляза:

– Трябваше да се сетя колко лесно се плашим всички ние през последните дни!

Натася се втурна в обятията на брат си. Близкото родство между тях се натрапваше от пръв поглед – и двамата бяха високи, едри и с еднакъв тен на лицата, макар че благодарение на широките си свещенически одежди отец Рафаело изглеждаше още по-величествен и от сестра си.

– Какво те води насам, Томазо? – запита Натася. Макар че брат й беше свещеник от много години, за нея той си оставаше преди всичко и най-вече неин брат – непокорен млад мъж, спасен, когато Господ Бог го беше призовал в лоното си. Както подсказваше и свещеническото му име.

– Има вести за вашата приятелка Лапача – отговори той, като постави ръка върху ръката на сестра си. – Целият град говори за нея – за Лапача и някаква картина!

– Картина ли? – обади се с дрезгав глас Вивиана.

– Да, картина – кимна отец Рафаело. – За картина, която изчезнала от Палацо дела Синьория. А за кражбата обвиняват Лапача!

[1]  Mi scusi, madonna! (ит.) – Извинете, госпожо! – Б. пр.