ИК БАРД с нов трилър „Шибалба“ от Дейвид Ууд

В легендите го наричат Шибалба – мястото на страха! 

Мрачно спускане в света на мъртвите!

 Откриването на съкровище в Юкатан изстрелва бившите флотски тюлени Дейн Мадок и Боунс Боунбрейк да издирват легендарния Град на мъртвите на маите, където се изправят срещу смъртоносни врагове. От древните руини до пълните с опасности джунгли Мадок и Боунс трябва да надхитрят злата змия Бродърхуд, за да намерят приказния град, преди един стар враг да разкрие неговите тайни и да запрати света в мрака.

Ще оцелеят ли при спускането си в Шибалба?

Завладяващ трилър, който те кара да поглъщаш страниците. Предлага библейски мотиви, древни тайни и противни създания. Един съвременен Индиана Джоунс, който е на път да надмине оригинала.

Джереми Робинсън, автор на „Ефектът на близнака“

ОТКЪС

Пролог

19 март 1517 г.

Невероятно беше, че тази плодородна земя може да е толкова смъртоносна, но Диего Алварес де Кастил знаеше, че под зелената райска илюзия се крие преизподнята.

Беше петнайсетият ден от битката близо до града, който испанците наричаха Ел Гран Кайро заради извисяващите се, подобни на пирамиди постройки, които се издигаха над каменните къщи. И трийсет и деветият, откакто експедицията беше потеглила от Куба, за да проучи нови земи и да залови роби, които да работят в мините и полетата на новите испански територии. Първата среща с индианците беше минала добре. Малка група от местните излезе с гребане да ги посрещне, размениха храна и други подаръци. Когато на следващия ден испанците слязоха на сушата обаче, индианците показаха истинската си същност, като нападнаха групата със стрели и камъни.

Членовете на експедицията не бяха опитни бойци, но очакваха предателство. Затова бяха въоръжени с мускети и арбалети, носеха брони, които предлагаха по-голяма защита от платнените ризници на местните. Бяха задържали нападателите достатъчно дълго, за да успеят да се приберат под защитата на своите кораби. Взеха в плен трима индианци, но с цената на двама убити и няколко ранени испанци. Въпреки това им се стори като победа, особено когато един от пленниците започна да разказва или по-скоро да разиграва пантомима за баснословните богатства във вътрешността. Докато основната група на експедицията беше продължила покрай крайбрежието на онова, което бяха сметнали за остров дори по-голям от Куба, Алварес взе двайсет и пет здрави мъже, за да проучат вътрешността и лично да се уверят дали историята е истина.

Така беше започнало това адско пътуване.

Една трета от тяхната група – девет души – беше погинала от опасностите в джунглата: диви зверове, отровни змии и насекоми, треска в резултат на незначителни наранявания. Всички оцелели страдаха от по-леки болежки, които, ако не се променеше нещо, щяха да унищожат и тях. Едната опасност, която очакваха и се бяха подготвили за нея – нападения от страна на враждебни индианци – така и не ги връхлетя. Нито пък бяха попаднали на легендарни богатства. Алварес осъзнаваше важността на тези обстоятелства.

Той се обърна към водача, индианския заложник, когото бяха започнали да наричат Балтазар.

– Ти ни измами! – избухна, защото знаеше, че гневът му ще бъде по-разбираем за местния, отколкото думите. Махна с ръка, все едно сече. – Вкара ни в тази пустош, за да умрем. Няма злато. Всичко е било лъжа.

Балтазар се разтрепери от страх, разбирайки единствено, че този човек иска да го нарани, затова вдигна ръце, за да успокои своя похитител. Посочи право напред, махайки настойчиво с ръка.

Още малко по-нататък.

Той тръгна в тази посока и дръпна Алварес да го последва.

– Не – поклати глава испанецът и се освободи от ръката му. – Стига толкова лъжи.

Вдигна очи, търсейки слънцето през гъстия листак на джунглата. Експедицията беше отплавала на запад. Ако завиеше на север сега, малката му разузнавателна група щеше да стигне до крайбрежието след няколко дни и може би сънародниците им щяха да ги чакат там.

– Ще тръгнем натам.

Лицето на Балтазар се изкриви в маска от страх и когато групата тръгна в тази посока, той се опъна и закрачи едва когато Алварес заплаши, че ще го влачи с въжето.

Те си пробиваха със сеч път през гъстата растителност, като напредваха едва с по няколко пасос – дължината на решителна мъжка крачка, преди сгъстяващият се мрак да възвести настъпващата привечер. Алварес възложи на половината от хората си да подготвят лагер, докато другите продължиха да секат пътека на все по-слабата светлина.

Едва бяха успели да стъкнат огън за готвене, когато един от разузнавачите от предната група се втурна в лагера.

– Сеньор, бързо елате.

От нетърпеливостта на мъжа Алварес разбра, че каквото и да бяха открили, обещава да е хубаво, затова взе въжето на Балтазар и го задърпа след себе си по пътеката. Не се наложи да ходят далече. Само на петдесет пасос от края на лагера гъстата джунгла сякаш едновременно се отвори и се спусна надолу по хълма в пищна гориста долина. Средата ѝ заемаше голямо езеро, проблясващо на залязващото слънце. Близо до него имаше обрасъл с растителност монолит, който приличаше на руини от мескита – един от пирамидалните храмове, където индианците отдаваха почит на своите езически богове.

– Сеноте – прошепна Балтазар.

Алварес знаеше думата. По пътя си бяха попадали на други сенотета: карстови дупки, пълни с вода като естествени кладенци. Изглежда индианците ги почитаха, защото хвърляха малки дарове във всяка, край която минаваха. Обаче нещо в това сеноте предизвика единствено ужас у техния заложник и водач. Той започна диво да маха с ръце и да шепне на родния си език: „Кукулкан“.

– Какво се опитваш да ми кажеш? – изсъска Алварес, като махна с ръка. – Какво толкова те плаши?

С усилие Балтазар успя да се успокои, след това започна да прави вълнообразно движение с ръката си.

– Змия? – изкопира Алварес пантомимата, извивайки ръка като нападаща пепелянка.

Явно тълкуването му беше точно, защото сега Балтазар посочи всеки от испанците подред, а след това раздвижи пръсти, сякаш да наподоби вървеж.

Вървяща змия, помисли си Алварес. Или може би човек змия?

Балтазар сега посочи езерото или може би порутената пирамида, а после земята зад себе си… Не, осъзна Алварес, той сочи своята собствена сянка.

– Valle de sombra – прошепна един от хората му и взе да се кръсти.

– Змии демони и долина на сенките – обобщи Алварес. – Опитва се да ни изплаши и отклони от верния път с въображаеми опасности, докато ни води на сигурна смърт. Тук няма обработваеми полета. Няма огньове за готвене. От сто години никой не е живял на това място. Може би тук ще намерим съкровищата, които търсим. Ще видите, че утре ще пресечем това място на сенките.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here