ЕВГЕНИЯ МИТОВА, Благоевград

 

Опитвах се да гледам филма абсолютно безпристрастно (имайки предвид, че обожавам филмите на Аронофски) и мисля, че успях, но въпреки това се влюбих в “Черния лебед”. Най-вече в това, че ме държа в напрежение до самия край, а също и заради метафорите, невероятната игра на актьорския екип и израстването на малката сладка Натали Портман. Не ме разбирайте погрешно – тя направи няколко впечатляващи филма, но като че ли за пръв път й се поверява толкова нетипична за нея роля.

 

Абсолютно очакван и заслужен е успехът и, отличена с „Оскар“ за най-добра актриса в главна роля за незабравимото й изпълнение в „Черният лебед“. Това бе и единственият „Оскар“ за филма на Дарън Аронофски, който буквално часове преди церемонията в „Кодак тиътър“ спечели четири награди „Независим дух“  – за най-добър независим филм на годината, най-добър режисьор, най-добра актриса в главна роля и най-добър оператор (Матю Лайбетик). Само две седмици преди това грабна наградата за най-добра главна женска роля на БАФТА, а също и „Златен Глобус” за актьорското постижение на Портман.

Образите на тъмната и светла страна, присъстващи у всеки от нас, оживяват със страст и впечатляваща виртуозност – подобно на белия и черния лебед в шедьовъра на Чайковски „Лебедово езеро”. Героинята на Портман е балерина в трупата на „Линкълн Сентър” в Ню Йорк, ръководена от деспотичния Томас Лерой (Венсан Касел), който прави кастинг за двете противоположни главни роли в спектакъла. Нина е идеалният избор за Белия лебед, но се оказва прекалено перфектна за ролята на Черния лебед, защото танцува с техника – но не и със страст. Вечният двубой между Белия и Черния лебед, между крехката сила на доброто и мощната отрова на злото е приказно изкривена до вътрешната борба между Аз и Тя. Добрата и мила  бяла Нина е погълната от егоцентричната и жадна за успехи черна Нина. Тя от своя страна има своя образ ,,изваден“ от тялото на героинята на Портман. Надъхана прекомерно от нереализираните амбиции на своята майка (Барбара Хърши), неочаквано получава мечтаната главна роля в нова постановка на „Лебедово езеро”. И капанът щраква, както се казва. Моментално попада под пагубното влияние на циничния и властолюбив хореограф, опитващ се да провокира тъмната й страна. В същото време й се налага да се бори със зъби и нокти срещу арогантната си съперничка Лили (Мила Кунис), напираща за нейното място, както и да прави безуспешни опити за изплъзване от опеката на властната си и истерична майка. Ще издържи ли крехката й психика на прекаленото натоварване или ще я подведе точно в момента, който не е за изпускане?

Според преобладаващото мнение на критици и специалисти, изпълнението на Портман е истинско откровение. До момента тя не е играла толкова обсебена от някаква идея героиня, нито пък се е изправяла пред по-голямо физическо предизвикателство – тренира балет 10 месеца преди началото на снимките. Актрисата достига невероятни крайности в изпълнението си и в същото време остава вярна на героинята си. От особено значение за атмосферата на филма е оригиналната музика на Клинт Мансел (работил по всички филми на Аронофски), която звучи в синхрон с класическата творба на Чайковски. Обстановката  допълва градацията в чувствата и емоциите на Нина.

Филмът е решен почти изцяло в черно и бяло. Например кабинетът и апартаментът на Тома, както и част от мебелировката в апартамента на Нина. Черно и бяло, постоянно съревнование, борба ако щете, между типичното добро и зло. Впечатление правят и огледалата, защото са буквално навсякъде. В залите за репетиция, в апартамента на Нина, а освен това тя използва и стъклата в метрото за огледала. В коридора на дома й има едно интересно огледало, което разчупва образа на много части – то самото е рамкирано с огледала и съответно вади много и понякога плашещи образи – отразява и пречупва първичния образ. Съвсем не случайно според мен. Тя постоянно се вглежда в себе си, опитвайки се да открие друго “аз”.

Всъщност до голяма степен самият филм е “Лебедово езеро”. Нина е Одета, майка й е царицата-лебед, Лили е дъщерята на Ротбарт, а Тома от една страна е принцът, а от друга – злият магьосник. Балетът в лентата е само изразно средство – това е едно от изкуствата, които изискват силна амбиция и психическа издържливост. Затова чрез него най-добре могат да се представят душевните дерзания на главния типаж. И тук режисьорът отново демонстрира своята уникалност, интерпретирайки го със средствата на психотрилъра.

За актьорската игра почти няма какво да се каже – перфектни са. Никога не съм си представяла, че ще видя Натали Портман в психо-трилър. Естествено справя се перфектно с образа на милата, нежна перфекционистка Нина, но начинът по който се преобразява в черния лебед е брилянтен. През цялото време докато я гледах как танцува си мислех, че знам какво й липсва, но не си представях как ще стане. Тя успя да ми го покаже. Тук е моментът да кажа, че не разбирам от балет, но оценявам красивите неща, а и това ми се струва най-важното, нали? И все пак, ролята е трудна, объркана, напрегната, а в комбинация с танци – направо невъзможна.

Идеята за превъплъщението и начина, по който се осъществява също е страхотна и съвсем в стила на Аронофски. Красивата балерина се превръща в истински лебед – дори е поетично, макар че към края и съвсем буквално. Преодолява себе си, открива черния лебед, най-сетне става перфектна, най-сетне постига съвършенството. За да стане по-добра, за да продължи напред трябва да убие частица от себе си и да роди нова. Ето в това се крие унищожителната сила на амбицията.

Не мога да преценя дали в съпоставка с “Пи” и “Реквием за една мечта” този филм е по-добър, защото общо взето всичките творби на Аронофски са много особени, оставят определено чувство след края си. Единственото, за което съм сигурна е, че Дарън Аронофски определено има свой стил и го защитава убедително. А аз се оставям да ме заплени…

Вашият коментар