Скоро излиза новият шведски трилър на ЕРА –  „3 минути“ от Руслунд и Хелстрьом – авторите на „3 секунди“

Бившият правителствен агент Пийт Хофман е принуден да бяга както от шведските власти, така и от престъпния свят, където си е създал врагове. Докато всички го смятат за мъртъв, той живее в Колумбия със семейството си под фалшива самоличност.

Но животът на беглеца е рискован… Той е внедрен под прикритие на ключова позиция в мафията. Като част от прикритието, Хофман е включен в списък на ФБР с най-издирваните престъпници.

Той успява умело да лавира между двата свята, но не за дълго. Когато важна политическа фигура е отвлечена при пътуване в Колумбия, щатските власти обявяват война на мафията. Това създава на ФБР и на колумбийците един и същ проблем – Пийт Хофман… Превърнал се в пречка и за двете страни, шансовете му да излезе жив от играта са нищожни. Особено след като името му остава в списъка… Единствената надежда на Пийт се оказва някогашният му враг Еверт Гренс. А той много добре помни последната им среща…

Разследващият журналист Андерс Руслунд и бившият затворник Бьорг Хелстрьом ни срещат със своенравния агент под прикритие Пийт Хофман. В типичния си реалистичен стил, шведското дуо ни потапя в престъпния свят с мащабен и оригинален роман, изпълнен с неочаквани обрати.

За авторите:

Руслунд и Хелстрьом са най-популярното и атрактивно дуо в шведската литература. Романите им са преведени на седемнайсет езика и в момента се адаптират за екран.

Ексцентричният Бьорг Хелстрьом не крие криминалното си минало. Именно то го подтиква да основе организация, подпомагаща бивши затворници да се интегрират успешно в обществото. Той е работил и по програма за рехабилитация на престъпници и наркомани. Бьорг е бил вокал и китарист на няколко групи.

Андерс Руслунд е бивш ръководител на културните новини на шведската телевизия, но социалните и криминални теми са неговата страст. След дълги години работа като разследващ журналист, той става главен редактор на две водещи новинарски предавания. В миналото си Руслунд е работил в консервна фабрика в Израел и птицеферма в Нова Зеландия.

ОТКЪС

Винаги сам.

Денят е хубав. Понякога го чувстваш.

Горещ като вчера, като утре. Но се диша по-леко. Наскоро валя и той си поема дъх, дълбоко и бавно, и задържа въздуха в себе си, оставя го там, в гърлото си, а после го изпуска по малко.

Той слиза от градски автобус, някога боядисан в червено, който е тръгнал само преди един час от спирка в Сан Хавиер, Комуна 13 – няколко небостъргача и ниски постройки, както и сгради, които не са напълно заградени със стени отвсякъде. Някои наричат квартала грозен, но той не е съгласен. Той живее там от цели девет години. И мирише различно. Не като тук, в центъра на града. Тук мирисът е непознат – вълнуващ. Голям площад, който вероятно винаги е бил тук. Както и сергиите с риба, месо, зеленчуци и плодове и мъничките ресторантчета само с три-четири места. Но всичките тези хора, които се тълпяха и блъскаха? Те със сигурност не са били винаги тук. В края на краищата, хората се раждат и умират – заменими са. В момента той вижда онези, които съществуват, но когато порасне, някои от тях ще са си отишли от този свят и ще са пристигнали нови. Такъв е животът.

Камило пресича площада и продължава към „Ла Галерия. Тук има още повече хора. И е малко по-мръсно. Но пак е красиво и всичките онези ябълки, круши, банани и праскови, натрупани на купчини, променящите се цветове. Той се сблъсква с възрастен мъж, който го псува. След това пристъпва твърде близо до купищата големи сини гроздове и няколко падат на земята. Камило ги взима и изяжда колкото може повече зърна, преди жена, която прилича на майка му, да започне да крещи същите псувни, които току-що беше изкрещял възрастният мъж. Той обаче не ги чува, защото вече се е преместил до следващата сергия, и следващата, и следващата. И когато спира до последните сергии с риба и отдавна разтопил се лед, и тук миризмата не е вълнуваща, защото умрелите риби не обичат горещината и онези, които не са продадени до обяд, миришат още по-лошо – Камило знае, че вече е близо. Още няколко крачки и ето ги. Седнали на дървени пейки и столове пред тежките маси, които не принадлежат на търговците или кухните, които някой е поставил в отсрещния край на пазара, където няма нищо. Това правят, седят и чакат заедно. Той не е бил там много често. Само на девет години е. Но прави, каквото правят те – сяда, чака и се надява, че днес ще получи мисия. Не го беше правил досега. Другите са малко по-големи – на десет, единайсет, дванайсет, тринайсет, няколко дори на четиринайсет. Гласовете им ту затихват, ту се усилват и от време на време загубват контрол, се реят насам-натам точно когато се готвят да кажат нещо. Камило иска да бъде като тях, да печели пари като тях. Като Хорхе. Брат му, който е седем години по-голям от него. Който беше седем години по-голям от него, защото сега е мъртъв. Полицаите дойдоха в дома им, позвъниха на вратата и казаха на майка му, че в река Меделин е намерен труп. Предполагали, че е Хорхе. Искаха майка му да отиде с тях и да го разпознае. И тя отиде. Хорхе не беше престоял във водата достатъчно дълго, за да е неузнаваем.

– Здравейте.

Камило ги поздравява толкова плахо, че те дори не го забелязват, или поне така му се струва. Той сяда в края на едната пейка, където седят другите деветгодишни. Камило идва тук всеки ден след училище. Момчетата, чиито гласове пронизват въздуха и са тук по-отдавна, изобщо не ходят на училище. Никой не ги принуждава, затова седят тук по цял ден. Чакат. Разговарят. Понякога се смеят. Но непрекъснато поглеждат към пространството между последните сергии –
карфиол и зеле като меки футболни топки, натрупани от едната страна, и големи риби с втренчени очи от другата. Поглеждат, но се преструват, че изобщо не им пука. А всички знаят. Всички знаят, че се заблуждават един друг, и въпреки това се преструват, че очите им не са отправени в онази посока, когато всъщност го правят. Защото това е посоката, откъдето обикновено идват те. Затова трябва да си готов. Клиенти. Така ги наричат.

Камило си поема дълбоко дъх и чувства, че в стомаха му се оформя облак, бял, пухкав и лек. И тялото му се изпълва с удоволствие, сърцето му започва да бие по-бързо и руменината на бузите му става по-тъмночервена.

Днес.

Той го иска толкова много.

Знае го от сутринта. Днес някой ще му възложи първата мисия. След днес той вече щеше да го е направил. И след като го направиш, ти завинаги си променен.

Вече е по-горещо, но пак се диша леко. Градът се намира на хиляда и петстотин метра над морското равнище и когато хората дойдат само за един ден, както често правят клиентите, се оплакват от недостига на кислород и че белите им дробове се свиват, и преглъщат отново и отново, опитвайки се да поемат колкото може повече.

Ето. Ето го.

Клиент.

Камило го вижда в същия момент, когато го забелязват и другите. И се оживява като всички останали, става и забързва към него. Всички го заобикалят. Дебел, плешив мъж с черен костюм, черна шапка и малки, ококорени очи като на птица. Мъжът оглежда хлапетата, насъбрали се около него, и след част от секундата, напрегната като биене на барабан, посочва момче в средата. Момче на единайсет-дванайсет години, което го е правило и преди. Двамата тръгват заедно.

По дяволите.

Камило преглъща риданието си. По дяволите, по дяволите, по дяволите! Това може би беше единственият клиент за днес.

А беше толкова сигурен, че е дошъл неговият ред.

Минава един час. После още един. Той се прозява, решава да не мига, брои колко пъти може да вдигне и да спусне лявата си ръка за шейсет секунди и си тананика някаква глупава детска песничка, която се е натрапила в главата му.

И днес нищо. Само чакане.

Идва някой.

Камило е сигурен в това.

Решителни стъпки. Насочва се право към тях.

Идва някой.

И всички правят точно като предишния път, както винаги – скачат, заобикалят го, борят се да ги види.

И този път мъж. Едър, с атлетично телосложение, не дебел като първия. Индианец. Или може би не. Ел Местисо. Метисът. Камило го познава. Виждал го е тук и преди. Той идва чак от Кали и е по-възрастен от бащата на Камило. Или поне той си мисли така, защото никога не е виждал баща си, а майка му не желае да говори за него. Индианецът, или Ел Местисо, обикновено възлага поръчките си на Енрике, който от известно време не е тук и който го е правил седемнайсет пъти.

Всички са изпълнени с трепетно очакване. Обикновено само няколко човека идват тук с мисия и това вероятно е последният шанс за днес, преди да си отидат вкъщи, без да са свършили нещо. Те обкръжават Ел Местисо, който ги наблюдава как се опитват да изглеждат като възрастни.

– Правили ли сте го и преди?

Si! – отговарят всички едновременно.

Всички освен Камило. Той не може да вдигне ръка и да каже „да, не може да лъже. Другите крещят: осем пъти, дванайсет пъти, двайсет и един пъти. И после мъжът го поглежда.

– Ами ти?

– Никога. Или… още не.

Камило е сигурен, че Ел Местисо гледа само него.

– Е, тогава е време за първия ти път. Сега.

Камило се протяга колкото може по-високо, докато се опитва да проумее какво е казал току-що мъжът. Истина е. Той ще го направи. Днес. И утре, когато върви покрай редиците сергии, всичко ще бъде различно и ще го гледат с уважение, защото ще го е направил.

Колата е паркирана неправилно пред „Ла Галерия, близо до площада. „Мерцедес-Бенц“ джи-класа. Черен. Четвъртит. Големи прожектори на покрива – Камило преброява четири – широки и мощни, които се въртят в различни посоки. Дебели стъкла, през които не виждаш, нито дори през предното стъкло. Той е сигурен, че са бронирани. А вътре в колата мирише на животни, както мирише във всяка нова кола. Седалките са меки, кожени, бели. Почти не издава звук, когато запалва и потегля. Ел Местисо е зад волана, а Камило седи до него на предната седалка. Той поглежда крадешком мъжа, който е толкова висок, че главата му опира в тавана. Четвъртито лице, четвъртито тяло, малко като автомобила, в който седят. Дебела черна плитка, която прилича на прегорял самун хляб, е завързана на тила му с ластик, преплетен с лъскави златисти нишки. Двамата не разговарят. След двайсетина минути пристигат до целта, докато градът се преобразява от занемарен в мръсен, след това благоустроен, луксозен и после пак занемарен. Поемат по „Карера“ 43А и после по по-малък път, който Камило не знае.

И след това спират. Камило поглежда пътните знаци. Спрели са на пресечката между „Карера“ 32 и „Кале“ 10. Отново богаташка част на града. Кварталът на име „Ел Побладо“, където Камило не е ходил. Хубав квартал. Майка му каза така. И, разбира се, тук хората живеят в собствени къщи, със собствени дворове и две коли на алеята, недалеч от центъра на града.

Оттук те виждат къщата, без да ги забележат. Ел Местисо посочва:

– Там. Тя стои на далечния прозорец. Твоята мисия.

Камило я вижда И кима. Пак кима, когато му дават хавлия и той я слага на коленете си и я разгръща. Пистолет. „Заморана, произведен във Венецуела, петнайсет патрона, деветмилиметров. Той знае това. Хорхе го беше научил на почти всичко.

– Знаеш останалото, нали? Какво да направиш?

– Да.

– И как да стреляш?

– Да. Правил съм го хиляди пъти.

Хорхе и Камило се упражняваха да стрелят. Вечер се упражняваха със същия пистолет, но по-стар модел, който Хорхе беше взел от човек, с когото така и не разреши на Камило да се запознае. Стреляха на запустял парцел далеч от тук, в Ла Маяла.

– Добре. Ще се срещнем след два часа. Същото място като преди, на пазара. Ще трябва да се върнеш сам.

Сърцето му тупти от радост, от трепетно очакване, вълнение и страх.

Сикарио, наемен убиец.

Колата заминава, Камило тръгва към дърветата встрани от пътя и сяда под едно от тях. Оттам може да наблюдава къщата, прозореца и жената, която стои там, без да подозира нищо.

Зелена рокля. Не толкова възрастна, колкото мислеше. Силуетът ѝ е очертан на прозореца на кухнята и той не вижда добре какво прави тя. Камило завинтва заглушителя, както го е научил Хорхе, и зарежда в пълнителя петте патрона, които също бяха в хавлията. Толкова ти дават.

Съсредоточи се.

Така му казваше Хорхе. Съсредоточи се, братле, дишай бавно, затвори очи и мисли за нещо, което харесваш. Камило мисли за лодка. Той харесва лодките, големите лодки с платна, които плават бавно, когато вятърът е слаб, и бързо, когато вятърът е силен. Не се е качвал на лодка, но е мислил толкова много за нея, затова е сигурен, че знае какво е чувството.

Няколко минути. И Камило е готов.

Става. Затъква пистолета в колана си и го покрива с ризата си. Отива до вратата, която му е показал Ел Местисо.

Решетки. Обезопасена врата. Свръхдебела. Той е виждал такива врати.

Натиска звънеца.

Стъпки. Някой се приближава. Наднича през шпионката. Камило разбира по сянката.

Той изважда пистолета от панталона си и натиска лостчето, освобождава предпазителя в момента, в който чува, че жената маха веригата на вратата.

И после тя отваря вратата, защото е видяла деветгодишно дете.

Камило я поглежда в очите, както му е казал Хорхе, вдига пистолета и се прицелва нагоре, защото жената е много по-висока от него.

Държи оръжието с две ръце, както му е казал Хорхе.

И натиска спусъка.

Два пъти.

Първият изстрел я улучва в гърдите и жената се разтърсва, отскача назад и изглежда изненадана. Устата и очите ѝ са широко отворени. И после той стреля отново, в главата ѝ.

Тя се свлича на земята като лист, който бавно пада от дърво, с гръб, опрян на рамката на вратата, и кървяща дупка в средата на челото. Но жената не пада по гръб, нито на една страна, както си е представял той и както е виждал във филмите.

След това Камило сяда в автобуса. Връща се по целия път. Чувства се като преди минута, когато сърцето му туптеше от радост и вълнение, но и не точно така, защото вече не се страхува. Сега го е направил. Знае, че ще му личи, вижда го в очите на другите.

Колата го чака на същото място. Близо до площада. Едрият Ел Местисо седи зад волана. Дебелата му плитка е преметната през рамото. Камило почуква на стъклото и дясната предна врата се отваря.

– Готово ли е?

– Готово.

Ел Местисо носи ръкавици. Взима пистолета и изважда пълнителя. Останали са три патрона.

– Използвал си… два?

– Да. Един в гърдите и един в челото.

Аз. Сикарио.

Отново в автобуса. Задната част е пълна и Камило сяда на единственото свободно място, което е точно зад шофьора. Беше върнал пистолета в хавлията и бе получил двеста долара. Лицето му е зачервено и пламти. Двеста долара! В десния му джоб! И банкнотите са горещи като бузите му и изгарят бедрото му, сякаш искат да изскочат и да се покажат на другите пътници в автобуса, които нямат двеста долара в джоба си.

Шест зони покрай река Меделин с шестнайсет комуни и двеста четирийсет и девет испаноезични квартала. Камило пътува към един от тях, малко по-нататък по склоновете на „Комуна“ 13, Сан Хавиер. Към дома си. Минавал е по този път много пъти с майка си, с Хорхе и сам, но никога не се е чувствал както сега. Облакът в стомаха му вече не се движи напред и назад, а си е намерил място до сърцето му, и пухкавите му очертания вече не притискат гръдния му кош, а са навътре. Той се обляга назад на твърдата седалка и си представя дома си, който е претъпкан, разхвърлян и пълен със звуци. Представя си как ще побегне колкото му държат краката от автобусната спирка, ще се втурне вътре и преди още да я е видял, ще извика: „Мамо, казах ти, че ще оправя хладилника и го направих“ и ще ѝ даде половината пари. И тя ще засияе от гордост. После той ще отиде в стаята, в която спят, и до тайното си място – плоска тенекиена кутия, където някога е имало тънки парченца шоколад и която може да се скрие почти навсякъде– и ще сложи вътре другата стодоларова банкнота, първите му спечелени пари.

 

 

 

 

 

 

Вашият коментар