Cover-LyubovИзлезе от печат „Любов“ – оригинална селекция от най-красивите и сладострастни сцени в романите на Исабел Алиенде. Преводът е дело на Десислава Антова, Екатерина Делева, Катя Диманова, Маня Костова, Венцeслав Николов, Людмила Петракиева и Самуел Франсез.

„Любов“ (280 стр., цена: 15 лв.) е чародейна книга. Уникален любовно-еротичен сюжет – от събуждането на пола и експлозията на първото сексуално привличане, през любовните преживявания на зряла жена във времето на сексуалната революция, до мъдрото прозрение за изкуството да се остарява „сочно”, това четиво създава цялостен образ на любовта, капризно изменчива и неподвластна на времето. Ако някой може да пресъздаде страстта с хумор, размах и лекота, това е магьосницата Исабел Алиенде.

Сравнявана с Маркес и други бележити представители на магическия реализъм, Исабел Алиенде започва литературната си кариера случайно, за да се превърне в най-продаваната латиноамериканска писателка на всички времена. Подклажда интереса към себе си и магнетичното си творчество с романа „Къщата на духовете“, чийто първообраз е едно съкровено писмо до нейния дядо. Следват близо 60 милиона реализирани копия от произведения, преведени на 30 езика.

Трейлър на книгата :

ОТКЪС

Ключовете към похотта

Родих се в южния край на света по време на Втората световна война, в еманципирано и интелектуално в някои аспекти (макар и оскъдни на брой) семейство и палеолитно във всички останали. Отраснах в дома на дядо ми и баба ми – причудлива грамадна къща, из която се размотаваха призраците, призовавани от баба ми посредством масата й с лъвски крака, тежка испанска мебел, която, след като обиколи няколко пъти широкия свят, най-сетне се озова като мое владение в Калифорния. В тази къща живееха двама мои чичовци, стари ергени, доста ексцентрични както, кажи-речи, всички членове на семейството ми. Единият беше живял няколко години в Индия, откъдето се върна превърнат във факир, хранеше се с моркови, размотаваше се почти гол, само с един пещемал връз срамотиите си, и скандираше купищата имена на бога на санскритски.

Другият беше пристрастен към четенето, саможив и щедър и приличаше външно на Карлос Гардел, славеят на тангото. (Двамата послужиха за модели – леко хиперболизирани, признавам – за Хайме и Николас Труеба в Къщата на духовете.) Благодарение на чичото, любител на четенето, къщата беше пълна с книги, които се трупаха навсякъде, растяха като някаква вироглава флора и се възпроизвеждаха в потайните нощи. Никой не ме контролираше какво четях, нито пък ми даваше напътствия по въпроса. Така че прочетох Маркиз дьо Сад на девет години, но текстовете му бяха прекалено авангардни за моята възраст, защото авторът смяташе за всеизвестни неща, за които аз си нямах и най-малка представа, липсваха ми елементарни ориентири, тъй да се каже.

Единственият мъж, когото бях виждала гол, беше чичо ми факирът, седнал на двора да съзерцава луната в поза лотос, и се разочаровах от този малък израстък, който се мандахерцаше между краката му и можеше да се побере преспокойно в моето калъфче с цветни моливи. Много шум за нищо!

На единайсет години живеех в Боливия, защото майка ми се беше омъжила за един дипломат, човек с напредничави възгледи, който ме записа в смесено училище. Няколко месеца ми потрябваха, за да свикна да съжителствам с момчета, все гледаха да ме клъвнат, все стоях като на тръни и всеки ден се влюбвах в различно момче. Съучениците ми бяха диваци, чиито занимания по интереси се свеждаха до футбола и боевете в междучасието, докато момичетата бяхме на етапа да си мерим бюстовете и да отбелязваме в тефтерче целувките, които получавахме, като уточнявахме и подробностите – с кого, къде, как. Някои щастливки можеха да напишат „Фелипе, в клозета, с език“. Моят тефтер беше на нула. Правех се, че тия глупости уж не ме интересуват, обличах се по момчешки и се катерех по дърветата, за да не ми личи, че съм почти джудже и че притежавам сексапила на оскубано пиле.

В часовете по биология ни преподаваха малко анатомия, но бяхме по-добре запознати с размножителната система на мухата, отколкото с нашата. Евфемизмите, с които се описваше процесът на правене на дете, бяха толкова много, че беше невъзможно да си създадем някаква зрителна представа за него. Най-дръзкото нещо, което ни показаха, бе стилизирана илюстрация на майка, кърмеща новородено. За останалото бяхме кръгли невежи и никога не ни казаха и гък за сексуалното удоволствие, така че същината на въпроса ни убягваше. Защо възрастните правеха тая свинщина? Ерекцията беше тайна, строго пазена от момчетата, както менструацията – от момичетата. Аз много четях и понякога намирах някаква плаха податка в книгите, но по онова време нямах на разположение богатата библиотека на чичо, а в порядъчните къщи нямаше еротична литература.

В това смесено училище в Боливия отношенията с момчетата се състояха в блъскане, разправии и предаване на послания от приятелките – Кенаан вика, че иска да те целуне; кажи му, че да, но със затворени очи; вика, че сега вече не ще; кажи му, че е глупак; вика, че ти си по-голяма глупачка, и така го карахме през цялата учебна година. Най-голямата интимност беше да дъвчем на смени една и съща дъвка. Веднъж успях да проведа ръкопашен бой с прехваления Кенаан, рижо момче с големи уши, в когото всички момичета бяхме влюбени тайно, защото баща му беше богат и имаха басейн. Вярно, този луничав и пъхтящ момчурляк веднъж ме притисна върху камъните на двора и ми разкървави носа, но това е един от най-възбуждащите спомени в живота ми. Друг път, на едно събиране, Кенаан ме покани да танцуваме. Фурорът на рока, който започваше да разтърсва света, не беше стигнал до Ла Пас и още ни гукаха Нат Кинг Кол и Бинг Кросби. (О, боже, това бяха направо предисторически времена! Всички танцуваха прегърнати, понякога с допрени бузи, но аз бях толкова дребна, че моята едва достигаше до токата на колана на което и да е нормално момче. За щастие, Кенаан беше нисък за възрастта си. Попритисна ме и усетих нещо твърдо на височината на джоба на панталона му и на моите ребра. Почуках го лекичко с крайчеца на пръстите си и го помолих да си махне ключовете, защото ми убиват. Кенаан хукна навън и повече не се върна на събирането.

Сега, когато познавам по-добре мъжката природа, единственото обяснение за поведението му, което ми идва на ума, е, че може би не бяха ключовете. Горкото дете.

Изневяра

 

Първият ми репортаж в женското списание, за което работех, предизвика скандал. Работата започна така – на една вечеря в дома на известен политик някой ме поздрави за хумористичните статии, които бях публикувала наскоро, и ме попита дали не мисля да напиша нещо сериозно. Отговорих му първото, което ми дойде на ума – да, бих искала да интервюирам жена, която изневерява на мъжа си. На масата се възцари ледено мълчание и разговорът тутакси премина на друга тема, но когато сервираха кафето, домакинята – високопоставена правителствена чиновничка, трийсет и осем годишна, слаба, с тоалет от „Шанел“, ме отведе настрани и ми каза, че ако й се закълна да запазя в тайна самоличността й, приема да я интервюирам. На другия ден се появих в офиса й с магнетофон и тя ми разказа, че имала няколко любовници, защото разполагала със свободно време следобед, защото й се отразявало добре на духа, на самочувствието и на кожата и защото това, мъжете, са голяма работа. С други думи – същите доводи на толкова неверни съпрузи, включително на нейния. Тази госпожа държала дискретна гарсониера, която деляла с две разкрепостени като нея приятелки, и ми предложи най-учтиво и аз да я използвам, но на мен така и не ми се отвори случай да го сторя. Заключението на репортажа ми, след като направих едно просто математическо изчисление, беше, че жените са толкова неверни, колкото и мъжете, защото ако не беше така, с кого го правят те, господата? Не е възможно да го правят само помежду си или всички с една и съща шепа доброволки.

В тогавашно Чили мъжете изискваха нещо, което не бяха готови сами да предложат – приятелките им да са целомъдрени, а съпругите им верни. И още го искат, но сега никой не им обръща внимание. Когато бях млада, почти всички двойки на моята възраст бяха в криза и повечето най-накрая се разведоха. В Чили нямаше развод чак до 2004 г., бяхме последната страна в света, която го получи, което облекчаваше нещата, защото хората се разделяха и събираха без бюрократични формалности. Най-очебийният пример, който зная, е майка ми, която живя шейсет и пет години с пастрока ми, без да могат да се оженят – скандален конкубинат според Католическата църква, и чак накрая, когато той овдовя, тези двама деветдесетгодишни хора успяха да узаконят връзката си. Днес над половината чилийски деца се раждат от неженени родители. Да се ожениш, е скъпо, а да се разведеш, е сложно.