Свидетелства от първо лице за живота на българските евреи преди, по време на и след Втората световна война са събрани в книга

Спомени на 38 български евреи, повечето от които родени преди 1939 г., са събрани в книгата България-Израел. Разкази за две страни и две епохи (ИК „Сиела”) със съставител Даниела Колева. Интервюираните са родени в България, но след края на Втората световна война са поели в различни посоки – част от тях са отишли в новата тогава държава Израел, а други са останали в родната си България. Поради това разказите на интервюираните в книгата са условно разделени на разкази от България и разкази от Израел. Този паралелен поглед позволява по-лесното ориентиране между различните гледни точки на тези хора, родени в една и съща държава, част от една и съща общност, принадлежащи (с малки изключения) на едно и също поколение, но изживели по-голямата част от живота си в различни държави, при това оказали се от двете страни на Желязната завеса. Какво си спомнят те от България? Как са съхранили връзките помежду си близки хора на далечно – и географски и политически – разстояние? Как изглеждат едни и същи събития, видени „от тук“ и „от там“? Как различните реалности и различните идеологии моделират личните разкази? И дали и как промененото настояще променя погледа към миналото?

Това са едва част от въпросите, чийто отговори търси Даниела Колева в България-Израел. Разкази за две страни и две епохи.

Изданието е част от съвместната поредица „Минало несвършено” на издателство „Сиела” и Института за изследване на близкото минало. Част от поредицата са още „Историкът и множественото минало” и двата тома на „Как се променят нещата” от проф. Ивайло Знеполски, „Държавна сигурност. Предимство по наследство” на Мария Дерменджиева и Момчил Методиев, „Литература на случаите. От „Тютюн” до „Хайка за вълци”” от Пламен Дойнов и др.

Снимката на корицата на България-Израел. Разкази за две страни и две епохи е предоставена от Силвия Авдала и е от личния архив на Итамар Рафаели – детето в средата. Правена е в еврейски трудов лагер в България по времето на Втората световна война.

Предлагаме откъс от България-Израел. Разкази за две страни и две епохи:

Разкази от България

Родена съм в София, в 1929 г. Трябва да бъде малко по-несветло, за да изглеждам по-добре (смее се). С родителите ми се местехме в разни жилища, защото не сме имали наше собствено. Цял живот. И сме живели тука, на площад „Възраждане“. Живели сме в Красно село, в Павлово, в Овча купел… Родителите ми, баща ми не беше с професия стабилна, той се казваше Сами, после в моя паспорт и лична карта „Самуил“ го направи чиновничката. Майка ми беше Матилда. Баба ми беше Бука. Тя, казват, че дошла от Сараево и заживяла в Дупница със своя мъж. Овдовяла много рано, с шест деца. Аз просто искам да узная нейната биография. Трябва да отида в Израел пак и да си поставя тази цел. Те много повече знаят от мене, защото моята баба се изсели заедно с тях в Израел през 1948 г. А другата ми баба, майката на баща ми, е дошла от Одрин и говореше много лошо български, смешничко. Даже си спомням нейни думи, например вместо слънце казваше „сланси“, такива едни смешни думи, но си говореха на турски с баща ми много добре, защото в Разград също е имало много турци, живеели са с турците и са знаели и турски, освен ладино. Баща ми от Разград идва в София и се жени за майка ми, която пък е дошла от Дупница с майка си и сестрите и братята си. И така те са се запознали, по споразумение някакво са се оженили, не знам как е станало. Баща ми беше по-млад от майка ми с много години, май три-четири, криеха си годините. Аз узнах годините на майка си много късно, когато ѝ видях личната карта. И брат ми много обичаше да я дразни, като ѝ казваше: „Сега ще кажеш ли на колко си години?“ – „Няма да кажа!“ – „Ще кажеш!“ – „Добре, на двайсет и осем!“ Тя казваше, че е на „двайсет и осем“, но тя ме е родила, когато е била на трийсет и две години.

И така, у нас се говореше ладино. И от страна на майка ми, и от страна на баща ми говореха на ладино, особено когато бяха възбудени, нервни, ядосани. Караха ми се на ладино. А иначе говорехме на български. Баща ми държеше обезателно българският ни да бъде изряден, обезателно!

По това време баба ми живееше с нас, майката на баща ми. След това, когато аз бях вече на четири-пет години, тя отиде при другия си син да живее и у нас като че ли обстановката се попромени, в смисъл такъв, че вече не се спазваха обичаите точно, а дотогава се спазваха абсолютно.

Може ли да ви помоля да разкажете как сте ги празнували?

О! Помня ли!? Аз съм била на четири години. Имам спомен например, че се изваряваха съдовете за „песах“. Това е празникът, на който се приготовлява без квасен хляб. Освен това изчиства се къщата. Майка ми започваше от едната стая и чистеше петнайсет дни. И финалът беше изваряването на съдовете, сигурно защото свинското месо и не знам какво още не се готвят заедно и трябва да бъдат съдовете абсолютно чисти. После не се спазваха обичаите по време на празниците. Но помня, че баба ми ме е водила в синагогата. И сме гледали, участвали сме в богослужението. Жените и мъжете в синагогата не могат да бъдат заедно и баба ми ме водеше на балкона. И аз бях, разбира се, с нови обувки, с нови чорапи, с хубава рокличка – празник! След това нямам спомени вече от тия празници… Моите родители бяха атеисти, но не от убеждение, а не знам защо така. Така възпитаха и нас. И до този момент аз не мога да се превъзпитам, въпреки че ходя в Еврейския дом всеки ден, защото се храня там, имаме „стол“, както се казваше, трапезария. И гледам, че и около мене няма много религиозни.

А защо така са се отделили от религията? Предполагам това в България е свързано по някакъв начин с комунизма?

Не, аз съм живяла и преди 9-ти септември и така си е било…

Нека да изясним този момент със смяната на имената.

Това беше заповед! Даже ни дадоха списък да си избираме имена. Точно преди изселването, когато се започна Холокостът. И тук, в България, не се усети толкова жестоко, само в определени области. Но този списък с имена, който трябваше да използваме, беше с библейски имена, обезателно от Стария завет, изискваше го Законът за защита на нацията – в България да бъдат точно еврейски имената. Аз например трябваше да бъда или Рут или Юдит. Баща ми не Сами, а Самуил; Самуил не намирам, че е особено библейско име. След това почнаха изселванията. Но имената останаха, не знам защо, не се изпълни това нареждане. Нас ни изселиха в Разград. Аз тъкмо бях започнала гимназия в Трета девическа. А след това, когато отидохме в Разград, прескачам много, живяхме там под наем, баща ми намери такава квартирка, много смешничка, в бяло и синьо, приземна, като кошарата на къщата. Трябваше да живеем в определени квартали, не в центъра на града… И там дойде един млад човек, як, грамаден, запомнила съм, че беше много едър и голям, който е бил на служба в Гърция и казваше, не знам колко е верно, но аз съм го запомнила: казваше как там като хванал едно дете за крака и го завъртал и го хвърлял, такова нещо. Даже имам и зрителна представа за това. Майка ми се ужасяваше от това и ужасявайки се,  го повтаряше и така съм го запомнила. Тогава баща ми пък ходеше на „трудова служба“. Всички млади евреи – млади, сигурно до 40 или 50-годишна възраст – са ходили на такава работа и той е бил тука, в Софийско, на гара Бов. Копаели са камъни. Имаше даже снимки от това, как копаят. Дори как правят театър. И театър са правили в почивките си. Той е ходил така, през лятото по шест месеца или не помня колко. И ние сами оставахме с майка ми, брат ми и аз. Изселванията ги помня. Помня преди това чакането на „повиквателна“, както се казваше, за датата, на която трябва да бъдем на гарата с минималния си ръчен багаж, защото ще пътуваме. Баща ми уреди някак си това да бъде в Разград, неговия роден град. Защото според брат ми, той повече помни, бяхме получили съобщение за друг град, а той го промени, не знам как – да бъде в Разград, където е израсъл. Преди този момент вече бяхме в напрежение, защото по нашата улица се чуваха крясъци на младежи, които чупеха витрини. А ние, на тъмно, гледахме какво става долу. Нашата улица беше улица на железарски магазини само и на каруци с коне. Това бяха превозни средства за тия железа, даже имаше евреи, които приличаха на цигани, тези каруци предимно цигани ги караха. И  помня, че това го видях: един камък прехвърча, аз бях при балконската врата, а камъкът влезе и падна долу между двете врати. И се уплаших. Майка ми изпищя: „Махни се от тоя прозорец!“ А ние живеехме долу, на първия етаж, такъв ми е споменът. Споменът ми е в купе то на влака, с който пътувахме много дълго, но колко дълго, не мога да кажа. Мисля, че две нощи и нещо. Помня как там, в Разград, слязохме на гарата и как ни закараха в едно училище, в двора на училището. Помня как дойдоха наши братовчеди и ни взеха, за да живеем в тяхната къща. Даже след това, една смешка, отправена към мене: „Изчакаха ви американците да ви изселят, за да дойдат и да бомбардират София!“ И така, такива спомени. След това баща ми намери тази квартира, за която казвам.

Как во се говореше в училището ви? Как се държаха с вас?

Трета девическа гимназия беше класическа, с гръцки и латински. След това, в Разград това отпадна, за голямо мое съжаление. Защото изселването мисля, че беше в края на моя първи гимназиален клас и всичко остана за жалост в миналото. В миналото остана и пианото, което продадохме… за да имаме какво да ядем. А аз свирех с много голямо желание. Баща ми управляваше на мене и брат ми образованието, той намираше учител по пиано за мен, учител по цигулка за брат ми и искаше обезателно да се занимаваме с това. Ходех на уроци с голямо желание. И така. Останахме без пиано… Отидохме в Разград само с акордеона (започва тихо да плаче). Извинявайте, че аз така… Отидохме там с акордеона и цигулката. И брат ми продължи да взима уроци по цигул ка, аз взимах уроци по акордеон. А баща ми ходеше… По-образованите хора там правеха групи и правеха интересни събеседвания с останалите. Не се губеше време за образование въобще. Имаше курсове по английски за деца. Караха ме да се справя, няма да отида!“ – това помня.

 

Говореше ли се за евреите от Вардарска Македония и Егейска Гърция, че са ги откарали в Треблинка?

Не. Не. Нямам никаква представа, нямам никаква представа.

Но те с влаковете са преминавали през България?

Минавали са беломорските евреи, казват, през България за там, но аз нямам впечатления от това. Била съм на четиринайсет години, аз какво да чуя? Може би е станало дума, но нямам спомени за това, за съжаление нямам. Може би са се пазели. Много ме пазеше баща ми от неприятни неща и всичко някак си омекотяваше, за да не ме тревожи. Кой знае, може би за мен са имали впечатление, че съм по-мекушава и ме пазеха от тия неща. И така. Дотогава в училище… Имам снимка, още я пазя – всичките еврейки със значки, снимани

 а два реда, значи към седем момичета, защото кварталът беше еврейски тука. Със значки, а между нас едно момиче българка, красавица, като светица беше, с едни тъмно руси плитки. Помня снимката, а не помня повода за снимането. Сигурно преди заминава не сме се снимали, преди напускане на София.

из разговора „Тревоги след тревоги, раздели след раздели”