„Германия, мръсна приказка” и „Балада за Георг Хених” – двете лица на големия Виктор Пасков

Две от емблематичните творби на един от най-добрите съвременни български писатели с нови луксозни издания.

Като знак на дълбока почит към Виктор Пасков издателство „Сиела” преиздава две от най-знаковите творби на автора – „Балада за Георг Хених” и „Германия, мръсна приказка” – в нови луксозни издания с твърда корица.

Онзи Пасков, който остава завинаги странник  в собствената си родина и радетел на българското в чужбина, подчинява изреченията, „опъва” докрай струните на читателските очаквания и  изпълва страниците не просто с  думи, а с жестока сатира, рок, нежност и със свобода. А силата на словото му се усеща най-силно само пред лицето на бедността – там, където загубил себе си, читателят се спасява единствено в онова „Алелуя“, съхраняващо останалото от угнетената и оглозгана от живота душа.

„Германия, мръсна приказка” е въплъщението на онази невероятна творческа същност, родила се от бурните вълни на едно неспокойно минало и също толкова интензивното и богато настояще. Отвъд границите на родното и много след човешкото – един гестехауз в Германия побира грозотата на цялата ни болезнена действителност по време на социалистическия режим. Безкрайно откровен, груб и циничен, този роман фрагментарно оголва плътта, а измежду потта, дрогата и баса читателят усеща онова изтръпване, онзи вик, отекъл някъде в „душите, гърдите, ушите, далаците, върховете на пръстите.”

 „Балада за Георг Хених” е откровението на Пасков, счита се за връх в неговото творчество. В следвоенна София – София на комуналните апартаменти, София на обеднелите довчерашни буржоа и озлобени пролетарии, писателят побира битието на цяло поколение. Едно семейство преоткрива себе си и духовното в лицето на Георг Хених – реална историческа личност, майстор на цигулки, достигнал до дъното на човешката бедност и самота, изоставен от своите. В тази бедна София, в която всяко материално превъзходство те превръща във враг, било то и изразяващо се в притежанието на бюфет, а съседът е по-склонен да насъска кучето срещу теб, отколкото да прояви човечност, чудесата са възможни. Благодарение на един добър старец. И на една цигулка.

„Господ помни – книга не забравя”, заръчва Георг Хених. И след цялата грозота, изтекла изпод погледа, и „въпреки живота”, в творчеството на Пасков всичко е любов.

„Eдвa ли имa дpyгa бългapcĸa ĸнигa зa пocлeднитe 30 гoдини, ĸoятo дa e ĸapaлa тoлĸoвa читaтeли дa плaчaт – зa Kpacoтaтa, Любoвтa, Изĸycтвoтo. Tя e ĸaтo пpoлyĸa ĸъм нeбeтo, oтвopилa ce мaлĸo пpeди Πpexoдът дa нaпpaви вcичĸи ни цинични и иpoнични. Πacĸoв възвиcявa, нo зaщoтo пpeди тoвa e ycпял дa ни дoвeдe дo дънoтo.“

Бoйĸo Πeнчeв

„Плът, пот, дрога, алкохол, прах, страх. Дух, светлина, музика, талант, надежда в безнадеждността. Германия, мръсна приказка е отвъднационалният български роман, който попива в кожата и нахлува в ноздрите, стича се по бедрата и кара зъбите да тракат в поразяващо реалистичния разрез на изгубеното поколение от края на 60-те, в което съвременността се оглежда с така плашеща лекота. Има хора, които са чели Германия, мръсна приказка, и такива, на които им предстои да я прочетат. За останалите не си струва да се говори.”
Димитър Стоянович
 

Из „Балада за Георг Хених” от Виктор Пасков 

Неотдавна, ровейки се в стари семейни книжа, попаднах на две писма от Георг Хених, написани с химически молив и невъзможен почерк върху листове от ученическа тетрадка.

В горния десен ъгъл е отбелязана годината – 1960, както и мястото, където са писани – старческият дом в село Хайредин.

Към последния лист на второто с ръждясало кламерче бе прикрепено съобщение от управата. То известяваше, че на тази и тази дата Георг Хених е починал от (следваше латинското название на думата „старост“) и че на следващия ден бил погребан в селското гробище.

Според последното му желание в ковчега е била поставена цигулката, с която е пристигнал и която била единственото му имущество.

По някакво странно стечение на обстоятелствата в деня, в който Георг Хених е починал, аз съм навършил дванайсет години.

Положих усилия да си спомня този ден. Но там, където трябваше да бъде споменът – в сърцето? душата? – имаше бяло петно.

Трябва да е било меко слънчево утро в началото на есента… вероятно то е било обагрено с някакви багри – но какви?

Съществуват ли още такива багри?

В момента, в който пиша тези редове, навън ръми ситно: късна есенна вечер. Срещуположните блокове изглеждат лилави в мръсносивата мъгла. От време на време долу спира рейс, с отваряща-затваряща се врата. В стаята пълзят сенки, но сянката на Георг Хених не е между тях. Никога не съм усещал самотата тъй силно.

…Трябва да е било меко слънчево утро в началото на есента. Майка ми е готвела в долната стая. Ние държахме стая и кухня в прастарата къща на улица „Искър“. Сега на нейно място има друга сграда. Дори не искам и да знам каква.

Баща ми е излязъл след закуска с две пазарски чанти. Отбил се е в кръчмата на ъгъла на „Раковски“ и „Искър“ и е купил бира може би, вино и гроздова.

Какво още е станало в този ден?

Семейството се е готвело за тържеството. Не! Цялата махала се е готвела за него. Чудесно умееха да празнуват родителите ни някога.

Аз съм се разхождал наперено в кръг, с тези мои тънки крачета и противните кръгли очилца и с онова мое някогашно самочувствие: аз бях цар Виктор.

(Така каза Георг Хених.)

Защо се ровя в стари книжа? Нищо не може да се открие в тях. Семеен герб, да кажем, благородническа титла или поне корените на моя род да се губеха някъде назад във вековете, да си заслужава да бъркам из квитанции, сметки и картички, облигации без покритие и съдебни решения. Но не.

Фамилията на майка ми е кулашка. Имотите – национализирани след Девети. Наистина в рода ѝ има някакъв легендарен Постонкьо, който в началото на деветнайсети век извършил забележителен подвиг, май счупил главата на един ага. Но за това няма никакви писмени доказателства.

Колкото до рода на баща ми – те са власи, дори не са даки и съвсем не знаят откъде са дошли. (И накъде отиват.)

Така че основанията на Георг Хених да ме титулува „цар“ не са от този характер.

Чета сега двете му последни писма и виждам, че в тях отново се обръща към мен така: „цар Виктор“.

Георг Йосиф Хених.

Спомням си превитото под остър ъгъл от болестта на Бехтерев тяло, тресящата се от болестта на Паркинсон глава, ръцете с дълги, криви пръсти, покрити с кафяви петна и приличащи на два октопода, изпод които са излезли толкова майсторски цигулки.

Хених.

В онзи ден, преди двайсет и четири години, ти си лежал в сандъка (чам? явор? с какво разпределение на шарките? какъв процент на влажност?) – ти си лежал в прост сандък от грубо, немузикално дърво и си бил мъртъв.

Мъртъв.

Надявам се, че преди да те спуснат в гроба, са те опели в църквата, защото ти бе християнин. От лявата ти страна, мъртва като теб, е лежала цигулката за господ, венецът на деветдесетгодишния ти живот. Този извънмерен, несъразмерен, странен инструмент, който накара маститите ти ученици да обикалят дни наред мизерното ти мазе на улица „Волов“, за да го видят. А след като го видяха – да цъкат с език, да се хилят и да подмигват.

Вероятно последните ти минути са били горчиви, старче.

Вероятно в отчаянието си ти – последният жив от фамилията Хених, си мислел, че смъртта завинаги ще заличи спомена за теб. И си бил прав.

Дали след като напусне този свят, човек продължава да живее в съзнанието на другите? Дали – както красиво е казано – духът на майстора се преселва в неговите ученици, а изкуството му – в паметта и в делата им?

Повечето от твоите ученици са живи, но от устата им не може да се изкопчи думичка за теб. Ти си мъртъв. Двайсет и четири години след смъртта ти никой не знае нищо за теб. Малкото, което знам аз, едва ли има нещо общо с твоето изкуство.

По-скоро то има нещо общо с мен.

Защото бях забравил кой съм!

Сега ми иде да извикам като юдейски цар – бедни Георг Хених, стани! Отговори: винаги ли нещата, които създаваме с най-голяма любов, единствените, които сме в състояние да създадем – които би трябвало да ни извисят – ни носят присмех, горчилка и кикот?

Трябва ли в мъката си да обричаме тези неща на господ?

Видя ли го там, на небето, или си изгнил и цигулката е изгнила с теб?

За какво си се досещал, когато започна да работиш този непобиращ се в рамките на занаята инструмент?

Георг Хених, на цар Виктор му се плаче. Позор. Мир на праха ти.

Не бях навършил пет години, когато го видях за първи път. Споменът се е запазил свеж и ясен в паметта ми като рисунка с цветни моливи върху оризова хартия. Имам чувството, че се рея високо, сякаш витая над случки и събития отпреди трийсет години, разглеждайки ги подробно. Нямам желание да се намесвам в техния ход или – не дай боже – да променям.

Баща ми беше музикант. Бащата на баща ми също е бил музикант. Логично бе и аз да стана музикант: това бе единственият въпрос, по който родителите ми бяха единодушни. Той – защото с точния си усет е схващал, че моят талант е по-голям от неговия, тя – за да накаже чрез мен майка, баща, братя, лели, първи и втори братовчеди, които я бяха отписали от могъщата фамилия Медарови в момента, в който е сключила граждански брак с влашкия потомък – баща ми.

На всичкото отгоре, позовавайки се на няколко анонимни писма, те твърдяха, че баща ми е копеле. Но това не е вярно! Не той, а моята баба – неговата майка – е копеле. Копеле или не – това бе една чудесна баба, кротка и добра, половината ѝ лице бе пигментирано във виолетово и български тя не знаеше, но аз не искам да разправям за баба си.

В най-смелите си мечти майка ми ме е виждала на концертния подиум, дете чудо в миниатюрен фрак и с папийонка, с миниатюрна цигулка в ръка, облян в светлина и слава. Зад мен – филхармонията, дирижирана от прочут диригент. В ложата – правителството. В другата ложа – БЗНС (Медарови бяха земеделци). Цветя, овации. Конфети, гирлянди, разкош. Вестникари. А на последния ред от трети балкон, където седят онези с гратисите – посрамената фамилия Медарови с гузни лица: виж ти, синът на копелето!…

Такива мечти е имала гордата ми обезправена майка. Колкото до мен – аз страстно желаех да стана прочут цигулар. (Страстно желаех да стана и прочут милиционер, машинист, пожарникар.) Но цигулки за четиригодишни деца няма – има четвъртинки, половинки, три четвърти и цели; това, което ми трябваше, бе осминка. Не по-голяма от мъжка педя и все пак да е инструмент.

Единственият, който би се съгласил да направи нещо подобно, бе Георг Хених.

Моля читателят да ми прости, че се налага да се върна назад във времето, но на пръсти се броят тези, които знаят историята на майстор Георг, как и защо е попаднал той в България.

В началото на този век, когато по жълтите софийски павета са пътували каляски, а в каляските – дами в кринолини и господа във фракове, когато в софийските градини духови музики са свирили потпури от „Ла Травиата“, когато Иван Вазов е разхождал кучето си пред Народното събрание и когато Оперната дружба е давала първи спектакли, в София са пристигнали чешки и италиански музиканти, за да помогнат на неколцината ентусиасти да създадат българска музикална култура.

Бог знае какви мъки, несгоди и лишения са срещали в мисията си. Не ми се разказва за това. Изпитвам срам и мъка. Повечето от тях са се върнали огорчени по домовете си. Имената на тези, които са останали, не се знаят. Те са консервирани в институти и енциклопедии и добре поне, че и тази чест сме им оказали ние, които, стъпили на техните гърбове, крачим победоносно към обления в светлина световен подиум.

…Вероятно е бил топъл есенен ден през 1910 година. На софийската гара със свиркане и пухтене е пристигнал влакът от Чeхия. От прозореца на купето с весело учудване е надникнал майстор Георг Хених – около четиресетгодишен мъж, висок и представителен, с руси коси и сини очи. В товарния вагон е пътувал сандъкът с неговите чудни инструменти – онези тънки пили, фини длета, миниатюрни рендета, триончета, скоби, калъпи, филцови чукчета и куки, които видях половин век по-късно.

– Пристигнахме, Боженка! – казал е той на младата и синеока като него жена. – Хайде, слизаме!

Имало ли е посрещачи на софийската гара? – Вероятно. Това може би са били капелмайсторите Хенрих Визнер и Мазарик – тогава също тъй млади и ентусиазирани хора като него.

Мир на праха им!

Не знам къде се е настанило семейство Хених и как е преживяло всичките тези дълги, мъчителни и трудни години. Знам само, че Георг Хених е свирел на контрабас в Царския оркестър, че е изработвал майсторски цигулки и че около него е имало куп ученици – кой от кого по-талантливи. Знам също така, че тогава са се поставяли основите на българското лютиерство.

Но ти, Георг Хених, щастлив ли си бил? Защо не си се завърнал в родната Чехия, при брат си Антон, за когото си ми разправял толкова много? Там, около потомствения замък, е имало зелени ливади, буйни коне са препускали по тях, тънка миризма на явор и лак се е носела в твоето ателие, където тихата Боженка те е гледала с любов, и какво от това, че сте нямали деца, когато на твоите цигулки са свирели в цяла Европа?

Няма да питам защо си останал. Нито как си преживял мъчителните години. Нито какви обиди и огорчения си понесъл. Важното е, че си останал.

Трябва да е било неделя, защото баща ми беше свободен само в неделя. Останалите дни от седмицата минаваха в репетиции и представления в Музикалния театър. Когато нямаше репетиции и представления, тичаше да уреди някоя чалга – нали бяхме бедни. Обезправената ми майка беше надомничка. Пришиваше яки на ризи със стария „Сингер“. Това не носеше нищо освен лошо настроение.

Понякога, в кулминацията на лошото настроение, тя замръзваше с празен поглед над машината, стиснала конец между зъбите. Кракът ѝ продължаваше да движи на празни обороти педала. В такива моменти тя провеждаше въображаем двубой с фамилия Медарови.

Аз играех важна роля в този двубой.

Сигурен съм, че е било неделя, вероятно началото на август.

Станах сам. Докато майка ми гладеше кремавото костюмче, се измих най-старателно. От вълнение не можах да хапна нищо. Закуската бе едно мъчение.

В стаята, срещу чийто прозорец се изправяше сивата и напукана стена на съседния блок, бе мрачно както винаги. Само когато върху стената паднеше слънчев лъч, сякаш и при нас ставаше по-светло.

В тази неделя обаче като че ли всичките лъчи на слънцето се бяха изсипали безразборно на пода, от чешмата течеше слънчева вода, по лицето на майка ми грееше слънчева усмивка, само баща ми беше строг, красив и мраморен; черна къдрица падаше на мраморното му чело, той я отмяташе, врътвайки рязко глава.

О, какъв артист си отиде!…

Закуската свърши в тържествено мълчание. Отново трябваше да си измия ръцете.

После тя ни изпрати по коридора, по стълбите надолу, чак до вратата. Там застана със скръстени ръце и ни пожела „на добър път“. Сякаш отивахме далече, в друга държава, с важна мисия.

Баща ми крачеше сериозен и съсредоточен в белия си костюм от шантунг, ухаещ на лавандулов спирт. Аз се тътрех подир него и зяпах какво става наоколо.

Какво ставаше!

Из „Германия, мръсна приказка” от Виктор Пасков 

На мъртвите приятели  

– Цванциг! – Гофи се наведе над масата и повтори своя номер: вдигна със зъби стограмовата чаша водка и я изля в гърлото си, отмятайки глава назад. Чашата се търкулна по гърдите му, падна на цимента и се разби на ситни късчета: …цццвввааанннцдциииггг…

– Господи! – Той разтри с ток счупените стъкла.

– Има ли по-гадна дума?

– Цвайундцванциг – отвърнах.

Той сгърчи лице, притисна длани към ушите си и се замисли. Косите му щръкнаха от отвращение. От основата на носа до ъгълчето на лявото му око пътуваше дълбок белег. Докато вечерта потъмняваше, той побеляваше.

Гофи мразеше думата „цванциг“ и заради нея – немския. Единственият, който учеше немски, бях аз. Всички учеха английски. Аз бях единственият, който искаше да стане писател. Всички искаха да станат Джими Хендрикс. „Какво добро може да се очаква от народ, измислил тази тенекиена дума? – недоумяваше Гофи. – Господи, мразиш ли музиката?“

Една лига се проточи от ъгълчето на устата му. Последното парче от залеза светна зад синкав облак и се отрази в средата ѝ като миниатюрен бисер. Гофи обърса устни. Той бе безкрайно тъжен. Пропадна и последният му опит да ме убеди да не заминавам за ГДР.

– Как се казва „педал“ на немски? – попита Ики.

– Хомосексуалист.

– Глупости. Не те питам как се казва „педераст“, а как се казва „педал“!

– Откъде да знам? Това го няма в учебника.

– Тогава защо заминаваш? Ще бъдеш самотен.

– Ще се върна след месец-два – оправдавах се. – Ще донеса струни… микрофони… уредби… Баща ми ще купи!

Никакви уредби нямаше в София. Бяхме спукали радиоапаратите на родителите си да включваме китарите в тях. Няколко месеца преди това, в една тъмна нощ, се провряхме през прозореца на мазето на зала „България“. Изнесохме всички инструменти и уредби на някаква латиноамериканска група, която ги бе оставила на сцената след гастрола си. Избухна скандал. Милицията се вдигна на крак. Изчакахме да мине скандалът. Три месеца крихме уредбите и след три месеца дадохме концерт. Последният ни концерт. Осъдиха ни по две години условно като малолетни престъпници. Мен, разбира се, ме изключиха от училище. Всеки втори месец ме изключваха, докато се стигна до тази трагична ситуация, ех…

– Няма да се върнеш – въздъхна Гофи. – Баща ти ще те уреди да следваш в Дрезден. Ще станеш велик писател и във всичките ти романи ще има цванциг. А аз ще продължавам да дрънкам на това нощно гърне. – Той кимна към китарата, която унило дремеше в ъгъла на заведението.

– Чиърс! – каза Ики.

Чукнахме се. В чашите бушуваха зелени и сини светлини. Все още не знаех, че наистина няма да се върна. Не предполагах, че това тук е раздяла, дявол да го вземе… раздяла завинаги. Не знаех, че този поглед на Гофи и току-що изреченото „чиърс!“ вече принадлежат на смъртта.

Рекламите на бара пулсираха. По булевард „Ленин“[1] примигваха оранжеви лампи, сякаш имаха гурели или сякаш щяха да заплачат с неонови сълзи. Сенките се сменяха по лицата ни: …тъмно-светло… светло-тъмно…

Бе годината хиляда деветстотин шейсет и осма. Броени дни след Световния младежки фестивал в София с концертите и белите нощи, с неговия хаос и луди манифестации, джем сешъните с музиканти от цял свят, със скандиранията – ВЪН АГРЕСОРИТЕ ОТ ПРАГА! – свобода! свобода! – шведки, мулатки, французойки в храстите на Парка на свободата – свобода, о! – свобода! – налягали пред Народното събрание – свобода! – насядали по стълбите на храм-паметника „Александър Невски“ с китари, дудуци и устни хармоники – свобода!

…и след всичко това заминавам утре за ГДР. Отивам при баща си, който свири на тромпет в операта на град Фрайберг, да сложа в ръцете му юздите на моето бъдеще. Изключен съм от всички гимназии на България два месеца преди матурата. Никой не иска да ми печата стиховете. За следване и дума не може да става. Цванциг.

Зина се облегна назад. Духна вятър. Златните ѝ къдрици се разпиляха по гърдите на Ики. Той започна да ги събира. Русокосият ангел Зина.

– Целуни ме! – каза тя.

Игор обви с ръка абсурдно тънкия ѝ кръст. Наведе се. Докосна устните ѝ. Двамата застинаха в тази поза като древногръцка скулптурна група. Топлият нощен вятър пилееше къдриците на Зина. Върху бледото ѝ слепоочие пулсираше тънка вена. Нежната кожа на скулите ѝ потръпваше под целувките на Ики. Зина бавно отдръпна глава, погледна ни със зелени очи, взе ръката му и я сложи на корема си.

– Имам чувството, че вече рита…

Заслушахме се.

– Рита… – излъга Ики.

– Невъзможно! – каза Гофи. – Кога дойде този финландец? Няма и четиридесет дни…

– Щом казвам, че рита, значи рита!

Зина целуна Ики. После Гофи. После мен.

Грубата каменна фея бе потопила крака в сухото езеро под заведението. Трима души яростно се биеха вътре за нищо и никакво. Управителят телефонираше на милицията. Падаше софийска вечер в цвета на блу джинс. Отгоре светеше бирена луна. Наблюдавахме биещите се от терасата. Началото на септември, двайсет и един часът. Току-що бях навършил деветнайсет години. Чухме далечен вой на сирена.

– Защо да ходи човек в Германия, когато може да си я въобрази? – попита Крейзи. – При това по-хубава Германия. Без германци.

Крейзи идваше от клозета, току-що надрусал се. По някакъв канал в Млечния бар той се снабдяваше с долнокачествен стаф. Черни зъби осветяваха страшно красивото му старческо лице. Крейзи твърдеше, че може да влиза в паста за зъби и да излиза оттам като тлъст бял червей. Крейзи чуваше Абсолютния тон като Чарли Паркър. Двамата ходехме на училище, облечени в белогвардейските куртки на дядо му, с вилица и нож в горното джобче. С хотелски номер около врата. Преди година основахме Анархолиберална партия на Мразещите Максим Горки. За което, разбира се, ни изключиха, мръсниците.

– Лично аз те виждам за последен път, Вик – тъжно каза той.

– Ах, шибай се! – смутено отвърнах.

Както пиехме, Катя се срина по стълбата и разби брадичката си в парапета. Рубинени капчици кръв закапаха по дългата ѝ шия.

– Ау! – извика тя, за да привлече погледите на заведението. Привлече ги. Най-огромните цици на Балканския полуостров. Не цици, облаци! – Веднъж, спомням си… но стига.

– Сгоден си! – Тя ме увенча с венец от жълтурчета, който бе свила на полянката пред „Феята“.

– Ще оставиш годеница и ще идеш в чужбина? – попита Зина.

– Искаш ли да ти покажа от какво бягаш? – Катя посегна да вдигне фланелката си, но в този момент милиционерската кола закова пред „Феята“. Гумите изскриптяха. Милиционерите се изсипаха отвътре: трийсет срещу трима. Белезници, палки, кобури и така нататък. Щяха да ги острижат и обръснат. Всички бяхме стригани, бръснати, бити, заплашвани, изследвани от просташката милиция заради музиката ни, облеклото, походката, погледа, усмивката.

По стълбите студен и небрежен се изкачваше Люпи. С две глави по-висок от всички. Мускулест като глупак и с шалче около шията. Обут в „Леви Щраус“, който струваше една месечна заплата.

Люпи бе завоевател. Погромаджия на Пражката пролет, пазач на пражкото летище. Ветеран на българския контингент на войските от Варшавския договор. Нещастно копеле в отпуск.

– По едно за всички! – Люпи седна и впери син поглед в мен.

Моята войска, твоята войска, неговата войска, нашата, вашата, тяхната войска бе прегазила преди няколко седмици Чехословакия, където чехите се правеха на демократи. Смазахме ги, шибахме ги, дадохме им незабравим урок. Горди тръпки минаваха по кожата на родното небе, мускулесто като Люпи. Чехословашкото висеше надупчено и разпарцаливено.

– Научавам, че някои заминават за ГДР… – каза това ченге.

Луната плуваше в чашата ми като жълто-зелено яйце. Бях изпил четиристотин грама, а този тук се заяжда.

– Виждам, че Паметникът на Незнайния воин се е завърнал от Чехословакия – отвърнах. – Прави ли ти се още бум-бум?

– Единствено твоите немци стреляха в Прага – каза Люпи. И изложи своята версия: чехите бомбардират българските танкове с „молотов коктейл“, лягат под веригите, но никой български войник не вдигна оръжие да застреля чех, защото са прави, мама му стара… прави са да правят каквото си искат в тяхната Чехия, докато немецът с неговия автомат и гадна сива униформа умира да пуца по хора, дървета, саксии, прозорци, небе, звезди, улични котки…

– Те наричат това „фойерверк“ – завърши Люпи.

– Падат си по илюминациите. Чиърс, ченге! – каза Ики.

– Ченге, Вик не знае как е „педал“ на немски – съобщи Гофи.

– И аз не знам – призна Люпи. – Странно!

– Че какво ченге си тогава?

– Ченге съм! Не сте ли виждали ченге?

– Вик! – каза Катя. – Ако не си педал, ще ме вземеш със себе си. Ще ти готвя. Ще те къпя. Ще те реша. Ще ти мия краката в леген и ще изпивам водата. Ще ти бъда робиня. Нощем ти ще ми изневеряваш с дебелите германки, а аз ще те чакам до късно и ще плача. Виж от какво бягаш, глупако! – Катя вдигна фланелката до веждите си. Най-големите цици на Балканския полуостров със зърна като фъстъци се залюляха над тънката ѝ талия и зазвъняха:

…БИМММ… БАМММ… БОМММ…

…БИМММ… БАМММ… БОМММ… – звъняха и камбаните на „Александър Невски“. Циците на Катя сияеха по-сияйно от златните му кубета. Звъняха по-силно, по-звучно, по-тържествено от тлъстите камбани! Всички посетители на „Феята“ впериха поглед в тях и се прекръстиха. На Катя това ѝ стигаше.

Тогава пристигна Буби, който учеше в балетното училище. Той преплува пространството като видра. Тънки крака, панталони в нежен виолет, талия, пристегната с колан от телешки бокс. Устните – чувствени, очите – бронзови, кожата на лицето – като препечен хляб. Буби говори всички европейски езици, пие вермут и знае Шекспир наизуст.

– Натюрлих, на мен ми е известно как се казва „педал“ на немски. – Той ме целува в ухото, гъделичка с език ушната ми мида и продължава: – Да се спрем на най-употребяваните думички: „швул“ и „тунте“.

Милиционерите бият тримата клиенти в празното езеро. Пеем със затворена уста песента за падналите в борбата. На този горестен фон Буби декламира с плътен баритон:

– Швулът е първичен, груб и агресивен. Швулът е немузикален. Швулът е простак. Швулът е нацист. Не всеки хомосексуалист в Германия е нацист! Швулът е стадо. Швулът не уважава родителите си. Швулът мрази традицията. Швулът носи оловен бокс на дясната си ръка.

Пфуй!

– Тунте е нежен, тунте е миролюбив. Не всеки в Германия е тунте! Швул е диагноза. Тунте – призвание. Тунте е индивидуалност. Тунте не е егоист. Тунте е слънчев. Тунте свири Моцарт на флейта. Тунте е пеперуда, през чиито прозрачни крилца друго тунте чете посланието на дъгата…

– Но как да се обръща Вик към немците? – пита Ики.

– Всеки сам избира форми на общуване – усмихва се Буби.

Гофи извади китарата. Докато милицията биеше онези, запяхме „ALL YOU NEED IS LOVE“.

Старшината вдигна глава нагоре. Милиционерите се вцепениха. Арестуваните – също.

LOVE! LOVE! LOVE! – пеехме ние.

Той хукна нагоре по стълбите, крещейки:

– Ще ви изселя! Скатай китарите!

Световният младежки фестивал обърка Народната милиция. Те не знаеха кого могат да арестуват, без да предизвикат международен скандал, и кого – не.

– Откъде сте? Вас питам! Е?

Гофи пребледня и се изправи. Белегът между носа и лявото око хлътна. Един лунен лъч плъзна по усойното му лице.

– ФРОМ ИНДИЯ! – гордо отвърна той.

– Откъде?!?!

– АУС ИНДИЕН! – гордо отвърнах аз.

– Камарад… – прошепна старшината. – Тук – не! Там – в парк. В парк! – Той хвана Гофи под мишница и заръкомаха към горичката срещу „Феята“. – Ферщеен?

– ЦВАНЦИГ! – ревна Гофи в лицето му.

Станахме.

– Накъде? – попита Ики. – Пие ми се още едно!

– Към комсомолката Настася! – реших аз.

– Към комсомолката Настася! – извикаха всички.

С китари и песни поехме към комсомолката Настася. Тя живееше в офицерския блок до „Феята“. Бях ѝ посветил стихотворения. Еротична поезия. Преди няколко месеца ги четох по телевизията. Родителите ѝ ме мразеха. Телевизията не ме покани повече.

Пред блока спряхме. Бяхме цяла тълпа. Повечето не познавах. Непознатите също пееха.

– Милиция! Милиция! Какво е това безобразие! – Прозорец след прозорец се разтваряха с трясък, офицерските съпруги си скубеха косите и проклинаха Световния младежки фестивал, който бе разколебал вярата им в съпрузите. Офицерите бяха получили указание да толерират цивилното население за известно време.

– Марш! Пръскай се! Разотивай се! – страхливо командваха те през раменете на съпругите си. Някой бе забравил да отмени указанието.

Ние пеехме „ALL YOU NEED IS LOVE“.

Прозорецът на Настася не се отваряше, въпреки че през цялото време държах палец на звънеца.

LOVE! LOVE! LOVE! – пееха Ики, Зина, Катя, Буби, Крейзи и дори ченгето Люпи.

REVOLUTION! REVOLUTION!

– Настася! – изкрещя Катя сред песен, врява и трясък. – Ако не дойдеш да си го вземеш, ще ти го отмъкна под носа.

Прозорецът на Настася се разтвори.

– Алкохолици! – разкрещя се комсомолският секретар Настася. – Паразити! Нихилисти! Махайте се! Нашите ги няма! И коя си ти, че ще го отмъкнеш?

– Отваряй!

– Няма!

– Няма ли?

Изтеглих юмрук назад, замахнах и го мушнах в стъкления прозорец на офицерския блок.

Разнесе се трясък. Разпиляха се стъкла. Угаснаха всички прозорци. Ръката ми потъна до рамото в мрака на счупената врата. Измъкнах я обратно. От срязаната артерия над палеца кръвта пулсираше като фонтан. Изглеждаше черна под оранжевата светлина на булевард „Ленин“. Всички ахнаха. Офицерите и офицерките се прибраха боязливо в спалните си помещения. Русокосата глава на Настася грееше над пияната и озадачена тълпа:

– Какво стана, Вик? – попита тя отгоре.

– Кръвта ми изтича. Да живее комунизмът! – отвърнах отдолу.

– Е, хайде, Вик. Чао! – Гофи пристъпи, прегърна ме, целуна ме, погледна ме в очите и каза:

– ЦВАНЦИГ!

Вдигна палец нагоре и си тръгна.

[1] Сега Цариградско шосе. – Б. р.