ИК Кръгозор представя Суровата приказка на „Анна и Говорещия с лястовици“

Какво е да си дете по време на война? Как израстваш, когато си заобиколен от опасности? Тези въпроси силно вълнуват автора Гавриел Савит. Според него хората успяват да живеят пълноценно дори и в ужасяващи времена, но, за съжаление, невинаги е възможно да се забележат нюансите в човешките преживявания в тези страшни моменти.

В дебютната книга на Савит – „Анна и Говорещия с лястовици”, която вече е и на български език, действието се развива по време на Втората световна война и представя по красив начин загубата на детската невинност и духовните предизвикателства, пред които се изправяме, когато един мирен свят е подложен на заплаха.

Роман алегория, в който се срещат магическият реализъм и приказката. Притча за трудните житейски уроци, но и за невероятните чудни възможности, които винаги се разкриват пред нас.

В Краков през 1939 г. седемгодишната Анна Лания остава сама, когато немците отвеждат баща й. Объркана и изплашена, тя среща на улицата мистериозен мъж – странен, върлинест човек, който „на едното си рамо носи мъдростта, а на другото – опасността“. Когато той призовава върху ръката си красива пъстропера лястовица, за да спре сълзите й, Анна остава като омагьосана. И го последва в неизвестното.

Следващите няколко години те пътуват заедно близо до фронтовата линия, криейки се. Това все повече  сближава момиченцето и Говорещия с лястовици.

Въпреки ужасяващата действителност, която ги заобикаля, възрастният мъж по един  очарователно приказен начин помага на Анна да израсне и да  избере пътя, по който да върви, като задава въпроси, защото те са „много по-ценни от отговорите, пък и много по-рядко могат да избухнат в лицето ти! Ако продължиш да задаваш въпроси, няма начин да се отклониш от правия път“.

Учи я, че „знанието е хубаво нещо и много важно, защото нещата, които знаем, се превръщат в наши оръдия на действие, а в този свят без наличието на добри оръдия е много трудно да оцелееш…“

И най-важното, че „човешките същества са най-голямата надежда за оцеляване в свят с други човешки същества“.

„Урокът”  в края на романа е, че красотата, вярата и любовта могат да бъдат преходни или дори илюзорни, защото, за да се поддържат, те изискват усилена работа, а понякога и лична саможертва.

Изящният стил напомня на приказка, в която умело са вплетени история, магия, митология и архетипи. И както хубавите приказки и историята на Савит е насочена към всички хора, които искат да я чуят. Децата могат да се идентифицират с Анна. Тийнейджърите ще оценят майсторството и изискания стил на писателя. Възрастните читатели ще поставят под съмнение очакванията си.

Мистериозният образ на Говорещия с лястовици и неговите действия насочват читателите към различни образи от историята. Макар косвени и малобройни, препратките към личността на Робърт Опенхаймер, бащата на атомната бомба, са твърде много, за да останат незабелязани. Въпреки че авторът Гавриел Савит отказва да спомене личностите, от които е почерпил идеи, за да изгради своя художествен образ, за мнозина връзката е очевидна. Но приказният характер на повествованието не предполага стриктно позоваване на историята и позволява на читателя сам да си доразвие образа на Говорещия с лястовици.

Гавриел Савит: Войната е перфектният фон за една нова приказка

Гавриел Савит, авторът на романа „Анна и Говорещия с лястовици” (ИК „Кръгозор”), има бакалавърска степен по музикално-сценично майсторство от университета на Мичиган в родния си град Ан Арбър. Като актьор и певец той е изнасял представления на три континента – от Ню Йорк през Брюксел до Токио.

„Анна и Говорещия с лястовици” е неговият първи роман, в който действието се развива по време на Втората световна война и е история за  трудните житейски уроци, но и за невероятните възможности, които винаги се разкриват пред нас.

Действието в романа „Анна и Говорещия с лястовици” се развива по време на Втората световна война. Какво ще кажете за историите за Холокоста? Има много хора, които смятат, че вече съществуват предостатъчно книги по този тема.

Трябва да си призная, че и у себе си усещам умора от книгите на тази тематика. Има толкова много заглавия, които предъвкват постоянно едно и също. Повечетo според мен се превръщат в панаир на мрънкането и страданието, а аз не търся това.

Прочетох „Беатриче и Вергилий“ от Ян Мартел, в която става въпрос за това колко е трудно да се говори за изкуство и литература в парадигмата на Втората световна война и историите за Холокоста. Има толкова много изкуство, вдъхновено от Холокоста, и по-голямата част от него се съсредоточава върху ужаса. Това е самата истина и никой не иска да омаловажи ужасите от това време.

Но ми се струва, че хората успяват да живеят пълноценно дори и в най-зверските и ужасяващи времена и колко жалко е, че невинаги е възможно да се забележат нюансите в човешките преживявания по време на тези страшни ситуации. Това според мен е най-очароващото. Как израстващ, когато си заобиколен от ужасяващи опасности?

Но може би отговорът е лесен – какъв друг избор имаш?

По какъв начин еврейското Ви възпитание Ви е повлияло като автор?

От много ранна възраст юдаизмът е част от моята житейска история. Смятам, че тези от нас, които са имали привилегията да получат еврейско образование като деца, са силно повлияни от многозначността на текстовете още от ранните си години. В момента, в който откривах какво е история, повествование и литература, едновременно изучавах и най-сложните и многопластови истории в западния канон.

Изглежда не мога да не включвам еврейски герои и теми в това, което пиша. Започнах с Говорещия с лястовици и с Анна и всичко останало дойде от тях. Реб Хиршъл беше приятна изненада – той е от онези хора, които интелектуалците биха пренебрегнали с лека ръка, но той всъщност е много умен мъж. Харесва ми, че е такъв и че няма нуждата да се показва и доказва на хората от първата си среща с тях.

Имената и липсата на едно конкретно име играят съществена роля в книгата. Има ли Говорещия с лястовици друго име, освен това, с което го наричате в книгата?

Говорещия с лястовици си има име и мисля, че то не е по-различно от имената на повечето хора. Не ми е казал какво точно е неговото и няма да го питам, защото не мисля, че е правилно.

Какво очаквате читателите да научат от книгата, което може би не са знаели преди това?

Ако трябва да използвам само една фраза, книгата е за това, което не знаеш, и за магията, която се крие в това незнание. Осъзнавам, че повечето хора се чувстват неудобно в ситуация на несигурност, но смятам, че успехът на романа е в това хората да стигнат до края му и да усетят мъчително-сладостното усещане да не узнаят напълно всичко, което знам аз.

Значи няма да ни разкриете какво се случва по-нататък с героите Ви?

Не съм сигурен, че има задоволителни отговори на този въпрос. В края на книгата човек вече знае отговорите й, ако аз ви ги дам, ще отнема отговора, който вие вече сте открили за себе си.

Най-трудната част за написване в тази книга беше краят. Беше деликатен момент и ми бе трудно да преценя какво да кажа и какво – не. Написах няколко чернови за края, в които разказвах с повече детайли какво се случва по-нататък в живота на Анна, така че имам идеи за това какво може да е направила или преживяла. Но не мисля, че човек, който е преживял такива неща, е склонен лесно да говори за тях. Смятам, че ако се опитате да говорите по този въпрос с някои хора, много малко от тях ще се съгласят и много ще внимават какво споделят.

Редакторът Ви Ерин Кларк заяви, че „Анна и Говорещия с лястовици“ се намира на „кръстопътя между магическия реализъм и приказката“. Как се повлияхте от приказките, докато пишехте книгата?

Харесвам естетиката на приказките и усещането, което носят. Харесвам ги още от дете. Действието в приказките винаги се развива в един аморфен свят, в който хората са в опасност. Дойде ми наум, че това постоянно местене от едно място на друго, предизвикано от такава опасност и несигурност, вече се е случило в Европа преди 70 години.

В някои отношения Втората световна война е перфектният фон за една нова приказка. Много хора смятат, че историите, свързани с Втората световна война и Холокоста, трябва да са пречупени само през призмата на реализма или написани в журналистически стил, а всичко останало е безотговорно. Важно е, разбира се, да се документират и помнят тези събития, но това не е задължително за изкуството. Ужасяващото за Холокоста не е, че е имало немислещи човешки същества, а по-скоро, че истински хора, които са мислели, чувствали, имали са свои тревоги и радости, са извършили такива зверства. Надявам се, че книгата ми успява да изследва точно тази територия и че няма да разстрои хората, които са се посветили на фактологията. Въпреки това моята философия е, че ако една история си заслужава да бъде разказана, то сигурно ще разстрои някои хора.

Има ли книги или автори, които са Ви вдъхновили да напишете този роман?

Моят светец покровител на магическия реализъм е Хорхе Луис Борхес. Харесва ми как мисли. Толкова е забавен и очарователен. Когато го чета, все едно ме обгръща кадифено одеяло. Невероятно е.

Ясно е, че съм се вдъхновил и от „Крадецът на книги“ от Маркъс Зюсак. Луд е този, който още не я прочел.

Вдъхновявам се от различни неща. Привлича ме магическият реализъм, свързан с историята и културата. Звучи странно, но в „Джонатан Стрейндж и мистър Норел“ от писателката Сузана Кларк представя какъв щеше да бъде животът, ако магията съществуваше в края на XIX в. в Англия. Книгата е страхотна и в нея става дума както за реално съществуващи неща, така и за неща, които не съществуват.

Следният цитат от книгата ми направи силно впечатление. Какво означава този момент в романа за Вас?

„– Какво я прави толкова специална ли? – изрече по едно време Говорещия с лястовици. – Ами, тя просто е птица. Птица, която лети и пее. А ако Вълците и Мечките постигнат целта си, никой никога повече няма да може да лети и да пее по абсолютно същия начин, по който го прави сега. Никога повече. Какво по-специално от това, а?”

Все още продължавам да мисля върху този пасаж от книгата. Хората са страшно консервативни, но този въпрос е невероятно сложен и от морална, и от емоционална гледна точка. Обичаме нещата да са такива, каквито са били преди. Интересно е да погледнем този въпрос от гледна точка на застрашените видове. На фундаментално ниво – и тук не пледирам да разрушаваме околната среда – еволюцията е в ход. Живите същества се съревновават, по-успешните оцеляват, по-неуспешните не могат да продължат да се мерят с тях и най-накрая започват да измират. Това е сигналът за повреда в системата на еволюцията и на околната среда. Но ние като човешки същества притежаваме тази красива и невероятно ирационална носталгия за нещата, на които сме станали свидетели. Създали сме анормална околна среда, в която не могат да съществуват много същества, които са съществували, когато не сме били толкова напреднали в техническо отношение. Жалко е, но това е реалността. Все още действаме, подтиквани от невероятно ирационалния импулс да ги запазим и държим наоколо, дори и когато не са способни да продължат да съществуват без наша помощ в природата.

Източник: Jewishbookcouncil.org

ОТКЪС

***

Слънцето отдавна се намираше отвъд хоризонта, когато изведнъж слабият господин се закова насред отъпканата пътека, по която вървеше. Спирането му беше толкова внезапно и рязко, че Анна инстинктивно замръзна за части от секундата, преди да осъзнае, че това е шансът й да го настигне.

В този момент на застиналост тя усети всъщност колко студено беше станало. Вятърът фучеше покрай нея, докато тя си проправяше път надолу по хълма към високия господин, но точно когато си помисли, че вече е достатъчно близо, за да го повика, той се обърна и с двойно по-висока скорост се изстреля към тъмното неоградено пасище отдясно.

Без да се замисли, Анна го последва.

И когато се обърна, за да погледне назад към пътя, тя видя подскачащата и трепкаща светлина от фенери и чу глъчката от разговора между хората, които идваха по пътя.

– Крий се – беше казал слабият господин.

Както преди малко й беше адски трудно да следва слабия господин, сега вече й се виждаше невъзможно. Той си проправяше път през широкото поле далеч от пътя възможно най-тихо и най-бързо и когато мракът се спусна съвсем, Анна се разтревожи, че ще го изгуби от погледа си. Тя започна леко да подтичва, а след това усили крачката си и й се стори, че тича цяла вечност в непознатата тъма след високия странник.

Неусетно тъмнината стана гъста и плътна и Анна едва можеше да забележи какво или кой се движи в полето пред нея. Искаше й се да извика, почувства пулсирането на нарастващата паника от мисълта, че може е още по-сама, но идеята да извика й се стори нередна заради това, което излъчваше високият господин. Цялото му същество беше като огромен смълчан показалец, поставен пред устните на Вселената.

Тихо.

Но тогава тя я съзря – как бързо се доближава към слабия господин в тъмнината, как пред нея, но зад него, от някакъв непроходим ъгъл на пасището се спуска меката, отразяваща се светлина на покрит фенер. Светлината на пламъка беше смътна, но насред внезапно падналата нощ тя светеше право в очите на момичето като фар и Анна ясно разпозна фигурата на широкоплещест стегнат мъж, теглен от огромно куче на каишка.

Анна беше малко момиченце, което обръщаше внимание на детайлите, и в Краков, откъдето тя идваше, не й беше необходимо да знае какво означава куче на къса каишка и какво вещае куче, което опъва дългия си каиш.

Но нямаше и капка колебание в гласа й, когато извика:

– Ехо! – и отново – ехо!

Три глави моментално се извърнаха и застанаха лице в лице с нея. Отговорът на слабия господин беше плавен, почти безупречен – сякаш с Анна го бяха репетирали.

– Ах! – издиша той с неописуемо облекчение в гласа, пусна чантата на земята и се затича с всички сили към нея.

– Слава богу! Добре ли си? – попита я той.

Анна тъкмо щеше да заговори, но мъжът не й остави възможност заради внезапния поток думи на упрек, облекчение и обич, който изля пред нея:

– Какво си мислеше? Така ме разтревожи!

С едната от дългите си ръце той притегли Анна към себе си, а с другата бързо и умело свали очилата си и ги сложи във вътрешния джоб на връхната си дреха, която закопча до горе, за да скрие перфектно ушития си костюм под широкия, вдигнат нагоре ревер.

Широкоплещестият мъж и кучето му стояха до захвърлената чанта и Анна, водена от слабия господин, внимателно се отправи към тях. Тя беше толкова превъзбудена от вниманието, което я заля, че не й дойде наум да отговори на въпроса, който слабият господин й беше задал.

Той се спря и я попита отново:

– Миличка, попитах те, обещаваш ли да си по-внимателна?

Анна се намръщи. Тя беше много внимателна. Слабият господин беше този, който не беше забелязал наближаващите куче и мъж с фенер. Но пък той й беше казал да се крие, а тя нарочно бе привлякла внимание към себе си. Може би той бе имал предвид точно това. Тя не обичаше да не спазва правилата и да постъпва грешно и дори този развой на събитията, който не разбираше, породи у нея угризение на съвестта.

Тя кимна печално и каза:

– Да, обещавам.

Слабият господин въздъхна тежко и погледна съзаклятнически към мъжа с фенера, сякаш искаше да каже: „Защо децата никога не слушат?“.

– Това сигурно е вашата земя? Съжалявам, че ви притеснихме. Миличка, извини се на господина – каза той.

Анна вече бе признала неправилната си постъпка и в такава ситуация всяко дете би се извинило, дори да е с половин уста.

– Съжалявам – отрони тя.

– Благодаря ти – каза слабият господин и продължи, – ах, колко много сме закъснели! Баба сигурно вече се тревожи. Трябва да си по-внимателна!

Анна нямаше ни най-малка представа за кого говори той. Нито един от бабите и дядовците й не беше между живите. Въпреки това нямаше време за въпроси. Господинът се обърна към мъжа с фенера и заговори плавно и спокойно:

– Съжалявам. Съвсем се заблудих. Бихте ли ме насочили обратно към пътя?

Изведнъж настана тишина.

За първи път собственикът на фенера и на кучето беше помолен да говори и даже му беше позволено да говори.

Въпросът на слабия господин остана без отговор.

Анна не дишаше.

Най-накрая широкоплещестият мъж вдигна ръка, посочи с фенера и каза на груб полски:

– Натам, десет минути пеша.

Слабият господин се усмихна и каза:

– Благодаря.

След това обгърна с ръце Анна и с бавни крачки двамата се отправиха към пътя.

Анна не знаеше какво беше очаквала, но със сигурност не това. Двамата вървяха смълчани, а въздухът помежду им беше тежък и мъчен. Дали не беше сгрешила, като беше предупредила слабия господин за приближаващата опасност? Дали не трябваше да си остане „невидима“? За първи път, след като той й беше дал бисквитката в Краков, Анна се зачуди дали всъщност мъжът изобщо е имал предвид тя да го последва.

Но така или иначе, щом той я притисна до себе си, тя се почувства в безопасност и усети истинска загриженост, когато той се затича през полето, за да стигне до нея. Чувството, което сега тя долавяше във въздуха, не беше обикновеното усещане за недоволство на възрастен. Беше нещо по-сложно – смесица от страх и тревога. Имаше нещо, нещо в същността на този висок непознат, което оставаше скрито зад фасадата.

Анна усещаше това много добре заради интуицията си. Все пак беше дете.

Опитвайки се сега да разбере слабия господин, Анна реши, че е открила нов тип човек, такъв, какъвто не познава.

Разбира се, слабият господин също като баща й имаше дарба за езици. Беше очевидно. Но не това имаше предвид Анна, когато си мислеше за хора, които й напомнят за татко й.

Всяко дете, което играе на открито, бързо се научава да разграничава възрастните, които знаят как да се отнасят с децата, и онези, които могат да бъдат експлоатирани заради липсата на такъв опит – авторитетът на някои възрастни е добре поддържано укрепление, а у други е крехка, често прекалено префърцунена неукрепена фасада. Работата на едно дете е да тества издръжливостта на тези стени, а Анна, като всяко друго дете, знаеше добре как да разпознае и двата типа възрастни.

Бащинството в ума на Анна се състоеше в по-обиграно усещане за авторитет, но само отчасти. Имаше и още нещо, което тя се мъчеше да си обясни, нещо, което я караше да чувства онзи вид пълна безопасност, често преставаща да съществува в края на детството. Това нещо беше по-добрата част от бащинството. Не всяко човешко същество притежава такъв талант в тази област, както много хора не могат да пеят вярно или да нарисуват залез по завладяващ начин.

Но слабият господин имаше много таланти.

Не бяха проронили и дума, когато стигнаха пътя. Мъжът не погледна Анна нито веднъж, докато вървяха, но това не означаваше, че не я наблюдава.

Анна беше готова да поеме по обратната мръсна пътека веднага щом я намереха, но това не беше намерението на върлинестия господин и без никакво обяснение той продължи да върви и се отклони към гъста горичка, намираща се пред тях. Момиченцето тъкмо щеше да го попита къде отиват, когато той наруши тишината:

– Благодаря ти, че ме предупреди.

Анна страшно много се обърка. Благодарен или ядосан беше заради това, което тя направила? Не разбираше. Но знаеше, че е невъзпитано да се мълчи, когато някой казва „Благодаря“.

– За нищо – каза тя с цялата си увереност, която успя да събере.

– Справи се добре – въздъхна слабият господин.

Той бе намалил значително хода си от уважение към разликата в големината на крачките им, но Анна все още трябваше да прави две на една негова. Единственият звук, който нарушаваше спокойствието на нощта, бяха бързите й стъпки след неговите в тревата.

Не след дълго той заговори отново:

– Чуй ме внимателно – каза и бавно въздъхна. – Светът в момента е изключително опасно място – гласът му бе станал студен и премерен.

Анна не беше подготвена за внезапния страх и мъка, които това изречение предизвикаха у нея. Обикновено, когато възрастните говореха пред нея за някаква опасност, те бързо я уверяваха, че всичко ще бъде наред и че тя ще е в безопасност. Слабият господин не каза нищо такова и фактът, че не го направи, доказа истинността на думите му.

Всичко, което той каза, а може би най-вече – нещата, които премълча, носеха неизбежното бреме на истината.

Анна се опита да потисне изхлипването си, но слабият господин я чу и попита:

– Това плаши ли те?

– Да – кимна тя.

– Добре – намръщи се господинът.

Пред тях тъмните дървета се издигаха като група гиганти и всяко едно приличаше на спътника й.

– Познаваш ли хора в Краков? – попита мъжът.

Анна кимна утвърдително.

– Такива, които да се грижат за теб? – продължи той.

Анна нямаше отговор на този въпрос. Преди тя можеше да отговори положително и би споменала хер д-р Фухсман сред първите, които се грижеха за нея. Но сега,  въпреки че никога не би си позволила да го признае, Краков сам по себе си беше станал заплашителен. В какво се беше превърнал този град, какви бяха станали домовете и тротоарите му, колко негативност излъчваше всеки сантиметър пространство между сградите, автомобилите и маршируващите по улицата ботуши, ако не в зейналата паст, която бе погълнала баща й?

За първи път, откакто вървяха заедно, слабият господин погледна към смълчаното момиченце.

Тонът му беше леко назидателен и гласът му придоби авторитетната интонация на човек, който е свикнал да дава информация на по-малко осведомените:

– Чуй ме: ако някога се усъмниш, че имаш нещо хубаво или утешително, на което можеш да разчиташ, тогава трябва да приемеш, че го нямаш.

Той отново замълча за момент и после допълни:

– Сега не е време за надежди.

Анна не каза нищо. Двамата минаха под надвисналите ниско клони на дърветата.

Дълго време отново никой от тях не проговори. Слабият господин я водеше и двамата обикаляха ли, обикаляха гъсталаците, докато накрая той се настани в едно кътче, доста далеч от пътя. Анна седна до него. Земята беше студена и твърда, а корените на дърветата й убиваха.

Веднага щом тя успя да се свие в поза, в която можеше да издържи няколко минути, високият господин се изправи и започна да сваля пластовете дрехи от себе си. Подаде на Анна сакото си, което беше част от костюма му, и с което тя с благодарност се зави. След това той самият се сви обратно в дългото си палто.

– На сутринта ще те отведа обратно в Краков и ще намерим някого, който да се грижи за теб. В тези времена не е хубаво малко момиченце да е без баща – каза той.

Като изрече това, слабият господин се обърна и затвори очите си.

*   *   *

Сърцето на Анна се сви, все едно тежък камък я затисна. „На сутринта, беше казал той, ще те отведа обратно в Краков.“

Това беше невъзможно. Тя знаеше много добре, че Краков вече не съществува, или поне в истинския смисъл. И тя не би могла да се върне там.

Но всичко, което той бе казал, беше сериозно.

Въпреки това, нещо, свързано с безапелационното решение на господина, усъмни Анна.

Тя така и не го повярва. Не можеше да спре да мисли за начина, по който той се засмя, когато му заговори на всичките си езици, не можеше да забрави блясъка, скрит в дълбините на очите му, докато я гледаше как се опитва да докосне лястовичката, която сам беше призовал.

Вярно, по света имаше хора, които нямаха нужда от деца – това са хора с вродена алергия към всичко що е по-ниско от ханша им, обикновено хора, които прекарват доста време от деня си в срещи с шивачи или козметици. Но беше ли слабият господин един от тях? Категорично не. Беше малко, всъщност доста плашещ, но в същото време беше интелигентен, вълнуващ и могъщ.

И добър.

Въпреки тежестта на истината във всяка една от думите му, на Анна не й се вярваше, че този господин ще я остави сама без придружител обратно в хаоса на Краков.

Тя винаги е била това, което възрастните наричат „прекалено зряло за възрастта си дете“, и нейният баща й беше обяснил това определение с най-различни примери. За някои възрастни то позволява бягство от проницателния и ясен поглед на детето:

О, колко прекалено зряла за възрастта си е! – биха             реагирали те на нежеланата мъдрост, която идва от по-млади, и просто биха продължили напред.

За други то играе ролята на напомняне за естествения признак на превъзходство у възрастните:

О, колко прекалено зряла за възрастта си е!  – биха отбили някое неудобно, но логично оспорване на убедеността им в качеството им на възрастни и биха продължили напред.

Анна се страхуваше да зададе на слабия господин въпроса, който не я оставяше на мира. Той определено беше от онези въпроси, които често бяха заклеймявани като задавани „твърде рано“ и бяха оставяни от възрастните за по-късно – подмолно замитане в ъгъла, но тя изгаряше да чуе от изпълнения с истинност глас на високия господин дали това, което й беше казал баща й, е вярно.

Всеки път, когато тя се възмущаваше, че възрастните, които бяха прекалено „възрастни“, за да прозрат нейната преждевременна зрялост, отхвърляха мислите и идеите й и игнорираха въпросите й, баща й нежно я утешаваше с усмивка и засукваше мустака си:

– Те губят, малка моя Анна, не ти. Хора, които се опитват да разберат света без помощта на децата, са като хора, които се опитват да пекат хляб без помощта на маята.

Това наистина звучеше вярно.

Тя се измъчваше там, под дърветата, първо решена да зададе преждевременния за възрастта си въпрос, а след това убедена, че трябва да си мълчи, и така отново и отново, докато най-накрая полузаспала събра целия си кураж:

– Съжалявам – каза тя през широка прозявка, – знам, че в тези времена не е хубаво момиченце да е без баща. Но това не е ли същото като баща да е без дъщеря?

В горичката се възцари тишина за дълго време. А след това Анна чу как слабият господин започна да се смее тихичко, ведро и невъобразимо слънчево под мустак в тъмната нощ.

Това беше вторият път, когато Анна чу Говорещия с лястовици да се смее.