Cover-Muchachas-2ИК Колибри изаде „Muchachas“ 2 от актуалната трилогия на най-продаваната френска писателка в България!

Дойде ред на „Muchachas“ 2 (превод: Румяна Маркова; стр. 416, цена: 18 лв.) и отново ще се срещнем с Жозефин и Филип, с неуморната Ортанс и приятеля й Гари, който се проявява като талантлив пианист. Този път ще се запознаете и с не толкова привлекателната, но рядко надарена цигуларка, съименичка на нимфата Калипсо, с любимите й дядо и баба и с тайнствената история на една прекрасна рокля, която ще ви отведе до още една любопитна героиня. Момичетата на Катрин Панкол са колкото крехки, толкова решителни, не се страхуват да отстояват себе си и знаят, че дори и да загубят някоя битка, ще спечелят нещо по-важно – самоуважението си на амбициозни и независими жени.

Авторката е родена на 22 октомври 1954 г. в Мароко, живее във Франция, а когато я връхлита славата, забягва в Ню Йорк. Записва курс „Как се пише разказ, роман, сценарий“ в Колумбийския университет. Завършва френска литература, преподава френски и латински език. Дълго време работи като журналист, докато един шеметен ден прозорлив издател не й предлага да напише книга. Днес Катрин Панкол има зад гърба си 15 романа, от които са реализирани над 3 милиона екземпляра. С „Жълтите очи на крокодилите“ печели авторитетната награда „Мезон дьо ла Прес“, а персонажите са толкова живи и обсебващи, че е принудена да създаде трилогия. Така се раждат „Бавният валс на констенурките“ и „Катериците от Сентръл парк са тъжни в понеделник“, а Панкол се нарежда сред най-четените писатели на нашето съвремие.

Катрин Панкол – „Мучачас“ 2

Happy Monday! – провиква се Хедър, мятайки чантата си на един стол.

Happy Monday! – отвръщат без особен ентусиазъм трите момичета, седнали на бутилка шардоне във „Вианд кафе“ на Медисън Авеню.

Джесика, Астрид и Роузи вдигат очи към Хедър, която придърпва нагоре с две ръце чорапогащника си, преди да седне. Понеделник е и по стар обичай в този ден приятелките се събират към деветнайсет часа. Инициаторът на тези сбирки е Хедър, понеже според нея светът е джунгла и съединението прави силата, затова да се обединим, за да се опълчим на джунглата hasta siempre, Comandante!

Хедър е ирландка. Решила е да замине за Чили, затова се упражнява да произнася звънко „р“ и да си върти задника. Последното за жалост хич не й се удава, прекалено е скована и е твърде масивна за подобен род сластни движения. Завежда рекламния отдел на портала AOL, плащат й на процент и всеки месец си слага в джоба премиални от порядъка на шестцифрени числа.

– Като ви гледам, девойки, нещата май не вървят? – изтърсва тя, разбухвайки с ръце рядката си руса коса. – Приличате ми на вдовици след погребение.

– Да си вдовица, предполага да си имала мъж – вкиснато уточнява Роузи. – От две години съм на сухо! Както е тръгнало, скоро ще пусна отново девствеността си в еBay. Роузи е най-възрастната от компанията. Тя е на трийсет и четири, изгубила е всякаква надежда да направи кариера. Работи за Gap и постоянно трепери да не й покажат вратата. Зад гърба си има два брака, два развода и две дъщерички, които я побъркват. Не може да казва „не“. Това ми е проб­лемът, всеки прави с мен каквото поиска. На красивото й, но малко безлично лице на блондинка се изписва тъжна физиономия. Примирила се е с проваления си живот и в момента преглежда обявите за лифтинг на кредит.

– Легнах си в три сутринта  – прозява се Джесика.

– Аз си лягам толкова късно и ставам толкова рано, че се разминавам със себе си по стълбите! – прихва весело Хедър. – Имам да свърша куп неща преди пътуването! Видя ли се с Давид вчера?

– Отидохме в „Гансеворт“ – казва Джесика. – Беше се развихрил, не се издържаше… Давид и Джесика. Двамата са заедно от студентските години от Принстън. Елегантни, очарователни, лекомислени. На двайсет и осем години Давид е алкохолик и, кажи-речи, импотентен. Джесика пуши канабис, опитва се да забрави, че връзката й се разпада.

– Кока или уиски с кола? – пита Астрид.

Астрид е грациозна и чувствена, истинско копие на Брижит Бардо, само че в тъмнокос вариант. Газела, избягала от харема на някой султан. Дългокрака, тънкокръста, меки, сочни устни. Дългата й коса, която изправя с маша всяка сутрин, е вдигната на хлабав кок. Бретонът й стига до очите, пристегнат е с широка черна лента и две трапчинки на бузите й придават постоянно усмихнато изражение. Под външността си на плаха кошута крие железен характер и гради кариера без грам угризения. Единствената й слабост: влюбва се в лоши момчета. От думата „добричък“ я избива на прозевки.

– С добричките момчета ми липсва тръпката, с тях нищо не се получава… сещате се какво имам предвид…

– Искам да дам под наем апартамента си за шест месеца, да познавате някой, който би се заинтересувал от подобно предложение? – обръща се към всички Хедър.

– Наистина ли си решила да заминеш за Чили? – пита Джесика.

За нея е немислимо да се живее другаде освен в Ню Йорк.

– Там е нещо като Аляска от времето на златната треска. Забучваш в земята един винт и от него пораства цял завод! Например, мога да продавам наденички, маркучи за поливане, осветителни тела, тениски, порцелан. Всичко, каквото се сетиш. Станах на трийсет и две. Давам си половин година да успея. Днес сме 26 март и ако до 26 септември не съм направила първата си голяма пачка, се връщам в изходна позиция.

– Ще напуснеш бачкането си? Това се казва човек със самочувствие! – възкликва Роузи.

– Като седиш със скръстени ръце, няма да постигнеш нищо! Затова… – продължава Хедър, връщайки се на обявата си: спалня, дневна, портиер, закрит басейн, гимнастически салон, писта за джогинг на покрива, спирка на метрото пред входа на сградата, на две пресечки от Уолстрийт, четири хиляди и четиристотин долара на месец.

– Страшно изгодно! – ръмжи сърдито Роузи, която си брои стотинките.

– Мога да смъкна до четири хиляди, ако е за ваш приятел…

– Смени темата или ще ти издера очите – заплашва Роузи.

– Окей, окей! – припряно отстъпва Хедър. – Ортанс няма ли да се появи?

– Нали я познаваш, обича да кара да я чакат. Държи да произведе неотразимо впечатление.

– Ама каква класа има това момиче! – въздъхва Хедър, изправяйки внезапно рамене.

„Абсурд е да облечеш прилично момиче с гръб като коруба на костенурка“ – отсече един ден Ортанс, визирайки я недвусмислено.

– Да, тя няма грешка – потвърждава Роузи, – кожата, очите, косата, зъбите, умът… всичко й е прекрасно. Дали всички французойки са като нея, как мислиш?

– Ами гаджето й? И то е супер! – въздъхва отново Джесика.

– Споко, приятелко – успокоява я Хедър. – Сексът не е всичко в живота! Впрочем според мен му придават прекалено голямо значение. Искате ли моето мнение?

– Не – изръмжават в хор трите момичета.

Мнението на Хедър винаги е добре дошло, когато става дума за стратегии, баланси, интервюта за работа, но не и когато става дума за мъже. В това отношение тя е кръгла нула. Направо е жалка. В края на една blind date платила сметката. Последния път придружила мъжа с такси до дома му, защото му прилошало и избълвал на коленете й всичките погълнати блъди мерита.

– Гари… С удоволствие ще го изхрускам – размечтава се Джесика, сещайки се за Давид, който се търкаля кьоркютук пиян всяка вечер, преди да се търкулне в леглото.

– Забрави, той е луд по нея  – отрезвява я Астрид, подрънквайки с огромните си обеци, които потъват в яката на сакото й от еко кожа.

– Този модел от бъдещата колекция на „Джей Крю“ ли е? – любопитства Роузи, опипвайки сакото.

„Джей Крю“ е марката, която се налага на пазара и започва да засенчва дори най-големите в бранша. Триста бутика, уникален стил, който всички копират. Дизайнерката Джена Лайънс е наложила в бившата модна къща, позната с класическата си линия, нова модна тенденция и произведеното от нея облекло е последен писък на модата. Самата Мишел Обама носи „Джей Крю“. Ана Уинтур твърди, че жена, чието облекло е с тази марка, не може да е грозна. Да работиш за въпросната къща е чест, отличен атестат за професионалната ти биография.

– Какво говориш! Не си ли спомняш? Този модел е дело на Ортанс, беше прототип. Обожавам го. Не го свалям от гърба си.

– Талантлива е, трябва да й се признае! – заявява Джесика. – Толкова обичах да бачкам за нея. Тя раждаше нови идеи на всяка минута.

Момичетата се познават от времето, когато работеха за „Gap“. Четирите бачкаха на един етаж, ходеха в деликатесния магазин на ъгъла да хапнат по един сандвич между дванайсет и четвърт и дванайсет и четирийсет. Хедър и Роузи бяха в рекламния отдел, Астрид в търговския, Джесика и Ортанс в дизайнерското студио. Непрекъснато се дърляха помежду си, но се сплотяваха като юмрук при най-малката заплаха. Ортанс нахвърляше с няколко щрихи моделите, Джесика ги реализираше. „В деня, в който създам първата си колекция, ти ще поемеш ателието“ – й беше обещала тя. – Можеш даже да представяш моделите ми. Сигурна ли си, че баба ти не се казва Лорън Бакол?“ – Франк е вкиснат, откакто тя напусна – отбелязва Роузи. – Постоянно ни трие сол на главите. Повтаря ни до посиняване, че не раждаме никакви идеи.

– И ти веднага се вкисваш и си налягаш парцалите – тросва се Джесика.

– Точно така – признава Роузи, поскърцвайки със зъби по ръба на чашата. – Ако започна да се правя на много отворена, той ми заявява, че не ме задържал, при тази безкрайна криза имало кандидати бол, само чакали да им щракне с пръст, и дрън-дрън все от тоя десен.

– Трябваше да се вдигнеш и да дойдеш заедно с нас при Джей Крю – намесва се Астрид. – Да рискуваш… както направихме Джесика и аз.

– С тази разлика, че ти нямаш две деца, за които трябва да се грижиш!

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here