„Postmodern Jukebox: Музиката извън кутията” от Скот Брадли  – създателят на ретро сензацията за пътя на супергрупата към върха

Българското издание на автобиографията излиза тъкмо навреме за концерта на световната супергрупа.

Postmodern Jukebox или PMJ се превърна в световна сензация с над 200 видеа, които превръщат популярни поп парчета във винтидж хитове.

Postmodern Jukebox: Музиката извън кутията” е първата книга на създателя на успешния проект – Скот Брадли, в която той споделя как една невъзможно налудничава идея, реализирана от обикновени хора, нараства до световен феномен.

Postmodern Jukebox: Музиката извън кутията” – това е историята на Postmodern Jukebox, историята на едно петолиние, по което се изкачи цяла една нова култура. Всеки артист, който някога е почувствал трудностите пред това да намери признание, ще усети дълбока връзка с шантавата, разсмиваща, затрогваща история на малкото момче от Бруклин, което постепенно завладява света.

Почти месец преди да се появи официалното английско издание и специално за концерта на бандата, който ще се проведе на 15 май 2018 г. в „Зала 1“ на НДК, издателство „Сиела“ пуска на пазара българския превод на затрогващия мемоар на Брадли.

Когато се мести в Ню Йорк – световна столица на джаза – опитният пианист Скот Брадли очаква да открие кариерата и признанието, което му се дължи, да го очакват с отворени обятия зад ъгъла. Но има причина Ню Йорк да е музикална столица и тя е, че всички музиканти са там. Затрупан от дългове, сметки, безработица и нерадости, Скот бързо се намира в добре познатия стереотип за прегладнелия музикант, живеещ в мазе в големия град.

 В тези отчайващи обстоятелства обаче той не се отказва, а започва да експериментира, като смесва модерните поп хитове по радиото с истинската си страст – класически джаз. Не след дълго изпод пръстите му се появява джаз кавър на Thrift Shop от рапъра Макълмор, Майли Сайръс в стил „Брилянтин“ и Лейди Гага като от времето на „Великият Гетсби“! Скот качва своите парчета в YouTube. Успехът е почти светкавичен, а фенове от цял свят се тълпят, за да бъдат пренесени чрез музика в слънчевия и безпроблемен свят на едно по-просто отминало време.

 Пет години по-късно YouTube каналът на Postmodern Jukebox има над три милиона последователи, а супергрупата обикаля целия свят постоянно и без спирка.

 От провален музикант до крал на джаза, Скот Брадли превежда читателите през провалите, сълзите и трудностите, до момента, когато намира своя ритъм и кара целия свят да затанцува с него.

Из Postmodern Jukebox: Музиката извън кутията” от Скот Брадли

 ПРЕДГОВОР

Казвам се Скот Брадли.

Израснах в семейство от средната класа в малко градче в провинцията на Ню Джърси. Живеехме в най-обикновена къща и вършехме най-обикновени неща като да гледаме телевизионни състезания, да играем „Скрабъл“ и да се разхождаме след вечеря до края на задънената ни уличка.

Нямахме никакви роднини в развлекателната индустрия и никой от нас не беше ходил на запад от Пенсилвания, пък камо ли до Холивуд. Водехме простичък живот, в който да идем до хранителния магазин на Краузър за сладоледени сандвичи си беше повод да празнуваме.

Но още от ранна възраст беше ясно, че няма да съм човек, който може да вземе нещо просто и да не го усложни. Само дни след като отворех коледен подарък с лъскава нова играчка, вече я разглобявах с желанието да я разгледам и отвътре. Когато скрабълът (и „Монополи“, и морският шах) ми омръзна, си измислих собствени настолни игри, с мои си правила – повод за вечно недоволство на горките хора, които ги играеха с мен. Докато на другите деца им стигаше просто да се радват на песните, които слушаха по радиото, аз трябваше да разбера как се правят.

И така, когато станах тийнейджър и се влюбих до полуда в джаза, и реших с типичната си непоколебимост, че ще стана професионален джаз пианист, това не изненада никого. Родителите ми ме подкрепиха, но и се опасяваха, че няма да мога да се издържам.

Явих се на прослушване в музикален факултет, приеха ме и накрая си заслужих дипломата. Преместих се в Ню Йорк, където живях в едно мазе в Куинс, което се наводняваше при всеки дъжд, при една мила възрастна хазяйка, която ми носеше хляб. След това две години следвах композиция, преди да прекъсна. Десет години след гимназията, когато повечето ми връстници се бяха оженили за гаджетата си и си бяха купили къщи близо до дома, аз бях един 27-годишен без професионално бъдеще и с дълг от сто хиляди долара. Едва изкарвах пари да си покривам наема и трябваше да декларирам, че имам финансови затруднения, за да отложа плащането на студентските си заеми.

Тогава всичко се промени. Не изведнъж, не очевидно, ами постепенно ­– започна с едно-едничко видео изпълнение, което записах вкъщи и качих в интернет на майтап. Клипът стана вирусно популярен и изведнъж отново намерих вдъхновение. Започнах да правя още клипове, които смесваха любовта ми към винтидж музиката със съвременната поп култура, и започнах да каня артистично настроените си приятели да се включат. Нямах представа накъде щеше да ме отведе това ново занимание, нито дали изобщо щеше да ме отведе някъде, но знаех, че ми харесва да го правя и че на зрителите май им харесваше да ме гледат. Не след дълго бях събрал още няколко вирусни хита и малко отразяване в медиите, и след това започнаха да се сипят молби за интервюта.

След две години ScottBradleeLovesYa – Youtube каналът, който започнах, за да качвам тези клипове, порасна от 1 абонат (мерси, мамо!) до 1000 абоната, до 10 000 абоната, до 100 000 абоната. Накрая тези онлайн абонати се превърнаха в нещо по-осезаемо – започнах да правя пари от тях. Замених мазето с по-хубав апартамент (уви, без милата хазяйка) и ме поканиха в националния ефир. Продължих да правя клиповете.

Когато каналът ми мина 1 милион абонати, му промених името, за да отговаря по-добре на проекта, който съдържа; „брандирането“, както и всичко останало за предприемачеството, го научих в движение, с проби и грешки. Събрах музикален състав за изпълнения на живо, базиран на канала, и направихме първото си турне в малки клубчета извън Ню Йорк, като всяко представление се разпродаде. Направихме и двуседмично турне в Европа. Преместих се в Лос Анджелис и дори уредих групата да свири редовно в местен нощен клуб, като междувременно направихме и турне. Предлагаха ми много договори с музикални компании, но отказвах на всички, за да остана независим, и издадох седем албума за една година под собствения си лейбъл. Продължих да правя клиповете.

Доведох още изпълнители и създадох малка компания за турнета, с която свирехме в двойно по-големи зали из Съединените Щати, Европа, Австралия, Нова Зеландия и Югоизточна Азия. Размерът на залите се удвои отново следващата година. Междувременно помогнахме на много талантливи изпълнители да започнат кариерите си, с което станахме известни като „Saturday Night Live за певци“.

През 2016-а наборът ни от изпълнители вече се беше разраснал до напълно развита артистична общност. Изпращахме множество групи на турне по едно и също време – нещо нечувано за концертни изпълнители. Купих една много голяма къща в Лос Анджелис, която да служи за централа на проекта… където, разбира се, продължих да правя клиповете.

По-късно същата година се оказах на Таймс Скуеър, където една дългогодишна моя мечта се сбъдна. Там, на табелата на Рейдио Сити Мюзик Хол, на два-три километра от мазето, в което проектът се зароди, беше изписано името ми и това на групата, която бях създал. Беше нереално, най-просто казано. Отидох при старата ми хазяйка и я поканих на представлението. Тя отказа, но ме помоли да посвиря на пиано за коледното ѝ тържество.

Това е историята как животът ми се промени и как една невъзможно налудничава идея, реализирана от обикновени хора, се превърна в световен феномен. Това е историята на Postmodern Jukebox.

ПЪРВИЯТ МИ КОНЦЕРТ ИЛИ КАК МЕ УВОЛНИХА ОТ „УОЛМАРТ“

„Внимание, клиенти на „Уолмарт“: елате на щанда за бои и се разкършете – представяме ви сладките мелодии на Скот Брадли и неговите Intergalactic Purveyors of Funk.

Много преди един следобед да построя музикалната машина на времето, с която съм известен, в незаконно обитаваното мазе в Куинс; преди стотиците милиони гледания в Youtube; преди всичките ми най-щури мечти да вземат да се сбъднат, работех в „Уолмарт“. И по горния начин обявих първата си публична изява начело на група по озвучителната система в евтин хипермаркет. Да, уволниха ме за това.

„Уолмарт“ в Клинтън, Ню Джърси беше логично място да си намеря работа след гимназията, най-вече защото само те ми отговориха на запитването. Освен това там работеше и един от най-добрите ми приятели и близки нехранимайковци в училище Коуди (когото уволниха с много шум скоро след като аз започнах работа, защото направил етикети с надпис „КОСМАТИЯТ МИ ЗАДНИК – $ 1.00“ и ги налепил на разни стоки в магазина). В краткия и блажен период, в който смените ни се застъпваха и преди съдбата да сполети Коуди, прекарвахме повечето си работно време във вършене на глупости и приказки за музика. Един конкретен следобед ми хрумна да вдигнем нивото и наистина да засвирим музика, вместо само да седим и да си приказваме за нея.

Не казвам, че тогава съм си мислел, че ако доведа група да свири на живо на щанда с боите, ще последва каквото и да е друго, освен уволнението ми, но знам едно нещо: дори тогава идеята да вкарам музика там, където не ѝ е мястото, ме впечатляваше достатъчно, за да захвърля всякаква предпазливост и бъдеще в „Уолмарт“, само за да видя какво ще стане. Музикантите, които дойдоха с мен – Коуди на баса, Стив Уйфалуси на саксофона и Джош на конга барабаните – знаеха процедурата, тъй като предната седмица ги бях навил да свирим пред обърканите клиенти на магазинчето на една бензиностанция.

След като пристигнах в хипермаркета в уречения ден, си представих, че съм Джеймс Бонд, и задигнах една голяма количка, с която да дотъркалям електрическото си пиано Fender Rhodes от 1978-а и усилвателя на батерии по възможно най-ненатрапчивия и неподозрителен начин. Дали беше реалистично? Никак даже. Но това ми беше стратегията и бях решен да я следвам. Избутах инструментите по пътеката със замразените храни, като разбира се долавях странните погледи, които клиентите ми хвърляха. Но вече нямаше отказване. Това беше музикалният ми дебют за целия свят и представлението трябваше да продължи. С железен устрем извърших широк ляв завой до обичайната ми позиция в железарския сектор. С помощ от приятелите бързо нагласих инструментите около щанда за бои и заех мястото си на пианото. След това по озвучителната система направих изявлението, с което започна тази история.

Сетът започна с мое любимо парче: If You Want Me To Stay на Sly and the Family Stone. Ако не друго, поне клиентите на „Уолмарт“ изглеждаха донякъде заинтересовани от това отклонение от обичайната програма на щанда за бои, в която по принцип бърках цветовете пред тях, а когато ми беше скучно, лепях разни неща за тезгяха с бързосъхнещо лепило. Няколко души дори поклащаха глави в ритъм. Не бяха достатъчно хора, че да ги определя като тълпа, но на мен ми стигаше. Представих си, че съм на сцената някъде в Ню Йорк и хиляди истерични фенове крещят всяка нота с мен.

Около минута след началото на песента, докато страстно скачах по клавишите и бършех капки пот от челото си, вдигнах поглед да се насладя на редицата предани фенове, но вместо тях видях бойна формация управители, които се спускаха към нас в класическа маневра тип „клещи“. Рязко се върнах в реалността и спрях да свиря. Заля ме вълна от неудобство, точно навреме за пристигането им. Шефът ми проговори:

– Скот. Какво правиш?

Мислех, че е очевидно, но реших за всеки случай да му отговоря – все пак ми беше началник.

– Изнасям концерт с групата ми Intergalactic Purveyors of Funk, господине.

Задължителният празен поглед.

– Според теб това смешно ли е?

Нямаше дискусия за артистичната стойност на делото ми. Уволниха ме на място, взеха ми етикетчето с името и ми наредиха незабавно да напусна магазина. Направих го, но не и преди с групата да надуем децибелите в един последен бунтарски боен вик: изпълнение на Redemption Song на Боб Марли като протест, точно пред входа на магазина, докато не пристигна полицията. Така свърши първото ми представление и последният ми работен ден за корпоративна Америка.

Това изобщо не ме смущаваше. Докато седях в колата пред дома на нашите и се чудех как да им обясня последните си премеждия така, че да предизвикам съчувствие, усетих как мислите ми се отнасят във фантазии как някой ден ще имам възможност да разкажа тъкмо тази история пред публика на живо. „Ще видят тия управители каква грешка са направили“, мислех си. И в обърканото ми и нервно състояние в тази мисъл имаше някаква шантава логика.

 

 

 

 

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here