„Ако любовта можеше да мисли“(превод: Венцислав К. Венков, цена 12 лв., 248стр.) е  книга за всеки. Защото няма човек, който да не се стреми към обич, да не копнее  за чиста и трайна любов и да не си задава болезнени въпроси в този смисъл. За да  запознае читателя с наблюденията си, авторът въвежда фундаменталната концепция  за двойствеността. Тя е не просто постоянен спътник на интимните  човешки взаимоотношения, твърди той, но и неразделна част от цялостното ни  съществуване. А ние толкова се боим от нея, че често предпочитаме илюзията за  съкровена любов пред много по-разностранната й реалност. Психологът заключава, че е необходимо да променим начина, по който мислим за любовта, или просто да мислим, докато сме влюбени – така ще се научим да управляваме, а не да  отричаме своите съмнения.

Алон Грач е известен клиничен  психолог, практикува в Ню Йорк  индивидуална и групова терапия.На българската  публика е познат с книгата си „Ако  мъжете можеха да говорят“, издадена от „Колибри“ през 2005 г. Анализите му  засягат общовалидни теми и проблеми на междуличностните отношения, изобилстват  от препратки, примери и аргументи, но са поднесени на достъпен език и  представляват изключително полезно и приятно  четиво.

Откъс

Истината е, че способността ни да обичаме зависи не само от насрещната личност, но и от самите нас, тъй като любовта е преди всичко въпрос на даване, а не на получаване. При романтичните взаимоотношения обаче това определение за любовта изглежда почти неосъществимо. „Ами с моите нужди какво ще стане?“, най-често питаме любимия си, и „А аз какво получавам от тази връзка?“, най-често питаме себе си. Но колкото и да е странно, доста лесно се постига при други видове любовни взаимоотношения. Родителите например не престават да обичат децата си заради това, че не са достатъчно умни или красиви, или са скучни и превзети. И, за разлика от любовника, не изоставят някое от децата си, понеже им е „омръзнало“, „писнало“ или просто са „престанали да го обичат“.

В случая с родителството, да кажем, имаме задачата, задължението да обичаме. Изричната цел на взаимоотношението е да даваме, така че поне съзнателно не очакваме да получим каквото и да било възнаграждение. Тъкмо по тази причина достатъчно добрият родител не изпитва особено затруднение да обича детето си, независимо от двойствената си настройка спрямо недостатъците на въпросното дете. Идеята, че в любовта не следва да очакваш нищо в отплата обаче, е много по-дълбока, отколкото една задача или задължение. Вероятно ни е вродена, тъй като оцеляването ни в хода на еволюцията на видовете винаги е зависело от способността ни да се грижим за потомство, което – за разлика от потомството на всички други биологически видове – е напълно безпомощно и изцяло зависимо от родителите си дълго след раждането.

Независимо от това дали самите ние сме родители, или не, дълбоко в себе си всеки един от нас притежава способността да дава, така че, щом се влюбим, тя се проявява под формата на една щастлива и безусловна щедрост. Но съвсем скоро след това се сещаме за своите си нужди и губим допир с идеята да не очакваме каквато и да било отплата. Защо става така? И защо не можем впоследствие пак да се върнем към по-раншната си представа за любовта? Защо ни е невъзможно да възстановим определението за любов – въпросът е да даваш, а не да получаваш, глупчо! Според мен причината е в това, че много от нас търсят във взаимоотношението между двама зрели хора онзи вид любов, който не ни е стигал в детството ни. В определен смисъл изпитваме емоционално лишение и ако обичането не се явява наша роля или задължение, ни се струва, че нямаме какво да дадем, затова се връщаме към „дай дай дай“ модела на любовта.

Така че е естествено, за да можем да даваме свободно на други, първо да дадем на себе си. Забележете обаче критичната разлика между това да даваш на себе си и да искаш от другиго – своего рода философия „не питай какво може друг да направи за теб, а какво ти можеш да направиш за себе си“. И забележете освен това, че даването – поне в смисъла, който аз придавам на думата – не означава да даряваш себе си с материални вещи или външни постижения. Става дума по-скоро за развиване на собствените ни емоционални и интелектуални ресурси; за инвестиране в собственото ни израстване, за да успеем в крайна сметка да намерим у себе си смелостта да се възприемем и да се стремим да станем до по-голяма степен такива, каквито сме.

Именно това е целта на психотерапията. Според мен терапията няма за задача да промени човека, а по-скоро обратното – да му помогне да се самоосъществи такъв, какъвто е, и по-конкретно – да го предизвика да открие непознатото у себе си. Естествено, психотерапията не държи някакви изключителни права върху един такъв процес на развитие. Човек е в състояние да открие и артикулира истинския си глас във всяко човешко начинание – достатъчен е примерът на философа Черил Менделсън, която издаде книга за домакинята на цели 884 страници! А още по-близо до ума е примерът с изкуството във всичките му разновидности. Когато човек рисува, пише или фотографира, неминуемо налага върху тези си действия своята собствена визия, своето уникално мислене.

При психотерапията художникът е самият пациент.

 

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here