ИК БАРД с ново попълнение в раздел Загадки и мистерии! „Антични легенди или защо Зевс изневерява на Хера“ от Михаел Кьолмайер е закачлив поглед към древногръцката митология! 

Eдипов комплекс, танталови мъки, нишката на Ариадна или троянски кон – познаваме тези понятия от света на митовете на класическата античност. Но кой ли помни имената на всичките богове и герои с техните странствания и дълбоко човешки истории? Първоначално митовете са се предавали устно – традиция, която Михаел Кьолмайер възобновява в предаванията си по Австрийското национално радио. В тази книга са събрани всички преразказани от него митове и легенди. Подобно на античните певци и поети, той се оставя да бъде воден от събитията, като забавно и достъпно ни представя вълнуващите и често жестоки истории от древногръцката митология. И неочаквано боговете и героите слизат от пиедесталите си и се превръщат в живи образи с душа, способни на всякакви чувства. Така научаваме за патологичната ревност на Хера и за любовните страсти на Афродита, за умението на Зевс да съблазнява и за изпълненото със страдание безсмъртие на Прометей. За радиозаписите си на древногръцките митове и легенди Кьолмайер е отличен със Златна плоча.

ОТКЪС

Запей ми, о, музо…

За Атина и изобретяването на флейтата • за Марсий и Аполон • за Орфей и Евридика • за ревнивите жени • за пастира мечтател

Дали да не започнем този разказ с историята за сътворението, как небето и земята се появили от хаоса? Не е възможно да се отиде по-назад, защото в хаоса няма нищо, за което да се разкаже. Нормално би било да се тръгне от началото, следователно от точката или от мига, или както и да се нарича този момент, в който на неделимото почва да му харесва да се дели. Няма да постъпим така. Историята за сътворението ще разкажем по-късно. За нас в началото не стоят хаосът и произходът, а певците – аедите, които ни разказват историята за раждането на нещата, боговете и хората. Затова искам да предоставя началото именно на певците.

Ще ми се първо да ви разкажа за един малък, пренебрегван музикант, а именно за нещастния сатир Марсий. Но пък и тази история, странно, не започва с това комично горско създание, а с прочулата се като много строга богиня Атина Палада.

Веднъж богинята Атина Палада, както се разхождала из гората, намерила един двоен кокал – нямам представа какво точно означава това, – който бил оглозган и изчистен от мравки, в него тя пробила дупки и така кокалът се превърнал във флейта. Някои твърдят, че по този начин Атина изобретила флейтата. Нали легендите често ни разказват истории за изобретяването и изнамирането на разни неща, които ни заобикалят. Но запомнете, че въпросната флейта от двоен кокал не бива да бъде сравнявана със сегашния инструмент. Представете си една тръбичка, към нея е прикрепено листо, което при духане започва да вибрира и да издава писклив звук, който след това се модулира в двете кухи пространства на флейтата. Кръщават инструмента авлос и днес се смята за нещо като предшественик на гайдата, както и на нашата блокфлейта. Не бил най-изисканият музикален инструмент, но и великата Атина Палада не би могла да се сравнява със своя полубрат Хермес, поне що се отнася до изобретяването на музикални инструменти.

Но Атина искала да покаже изобретението си на събралите се богове горе на Олимп. Седнала и засвирила на авлоса. Несъмнено това била прекрасна музика, направо божествена. Въпреки това Хера, покровителката на брака, едновременно сестра и съпруга на Зевс, и Афродита, богинята на любовта, се извърнали встрани и почнали да си шушукат и да се кискат. Атина се смутила и попитала: „Какво има? Фалшиво ли свиря?“. Но не получила отговор. Е, казала си тя, причината няма как да е в другите, може би е в мен. За разлика от повечето богове, тя била способна на самокритика, което е твърде нехарактерно качество за боговете. Литнала надолу към земята, открила едно бистро планинско езеро, навела се над водите му и още веднъж изсвирила същата мелодия, този път само за себе си. Докато свирела, наблюдавала отражението си. Сега вече разбрала защо Хера и Афродита се кискали. Водното огледало ѝ показало едно надуто, сериозно, синьо-червено лице, очите стиснати, ноздрите некрасиво разтворени. Макар че музиката звучала прекрасно, музикантката изглеждала отвратително. Атина разбрала, че свиренето на авлос не е за нея, вероятно изобщо не е за жени, защото ги прави да изглеждат отблъскващо.

Не ѝ стигнало, че метнала флейтата зад себе си, но и я проклела: „Нека всеки, който свири на тази флейта, да бъде споходен от нещастие“.

И ето, по пътя се задал онзи злочест сатир Марсий – гном, безобиден горски обитател, не много умен, но пък самодоволен. Спънал се във флейтата и си казал: „Неслучайно се спънах в това нещо, ще трябва да го използвам“.

И засвирил. Нищо не разбирал от музика и нямал никаква представа как се държи този инструмент. Но изведнъж от флейтата, като от само себе си, се разнесли прекрасни, направо божествени звуци. На Марсий изобщо не му минало през ума, че това може да е някакъв номер, решил, че прекрасната музика се дължи единствено на собствената му гениалност, за която, както си помислил, досега изобщо не бил и подозирал.

Така той тръгнал да обикаля селяните от околността и да им свири. А те казвали: „Можем само да те поздравим, сатире Марсий!“. И му се възхищавали със зяпнала уста. Били пленени от музиката, а един от селяните му рекъл: „Толкова хубаво като теб може да свири само Аполон, богът на музиката!“.

Злочестият глупав Марсий е трябвало да възрази. Задължително! След тези думи просто е трябвало да хвърли флейтата далече от себе си. Но той не го направил, защото бил суетен като мнозина други и с удоволствие слушал похвалите за себе си. Дори използвал това изречение за следващото си турне, като го изписал като вид реклама: „Толкова хубаво като мен свири само Аполон!“.

Струва ми се, че е препоръчително човек да стои далеч от боговете и техните думи, така само привлича вниманието им и дразни честолюбието им. Аполон чул как някой друг се хвали с името му, погледал известно време от Олимп какво става долу, после слязъл и казал на Марсий: „Щом смяташ, че свириш толкова хубаво, колкото и аз, тогава хайде да се надсвирваме. Аз на лирата, а ти, Марсий, на твоята странна флейта от двоен кокал“.

Грешка номер две: Марсий се съгласил.

Аполон свикал жури, наистина подбрано жури, нямало как да е иначе, а именно събрал музите, богините на изкуствата и науките. Те трябвало да решат кой действително свири по-добре.

Преди да почне надсвирването, Аполон обявил: „Тъй като аз съм бог, а ти, Марсий, само един долен, мръсен сатир, аз ще определя правилата на облога. Който от нас победи, той ще има правото да прави с другия каквото си поиска“.

Марсий пак се съгласил. Но в този случай вече нямал избор. Освен това във факта, че Аполон, първородният син на Зевс, благоволява да му диктува условията си, суетният глупак видял признание, че той, дребният незначителен сатир превъзхожда големия важен бог – или поне би могъл да има реален шанс за победа срещу лъчезарния син на Лето.

Засвирили – Аполон на лира, Марсий на авлос. В началото ситуацията изобщо не изглеждала зле за сатира. Музите казали: „Ние наистина не можем да преценим кой от двама ви е по-добрият. И двамата свирите еднакво хубаво“.

А Аполон се обадил: „Тогава ще разширя състезанието. Сега ти, Марсий, ще трябва да направиш всичко, което и аз правя. Ако успееш, ще се призная за победен“.

Този път вече на Марсий му се свила малко душата, но отново приел.

Аполон така извъртял лирата, че засвирил на грифа с лявата ръка – затова се смята за праотеца на всички китаристи левичари от Джими Хендрикс до Пол Маккартни, – след което рекъл: „Сега ти също завърти своя инструмент, Марсий! Освен това направи и така!“. И докато свирел на лирата, богът запял. „Хайде – рекъл той – направи същото! Пей, докато свириш!“.

Да пееш, докато свириш, е възможно с лира, вероятно и с китара, но съвсем сигурно е, че не става с подобен на флейта инструмент, какъвто бил авлосът. Първо нищо не излиза, ако флейтата се обърне и се духа откъм другия ѝ край, и второ, човек няма как едновременно да свири на флейта и да пее. Дори бог не би могъл да го направи. Защото и боговете не са в състояние да боравят своеволно с нещата на този свят.

И така, Марсий изгубил облога. Музите дали венеца на победата на Аполон.

А той казал на Марсий: „Нали помниш уговорката, че победителят ще може да прави с победения каквото си иска. Аз съм победителят“.

Аполон сграбчил дребния Марсий за врата, закачил го на един висок смърч и одрал със странния двоен кокал кожата му. Музите също били там, но възприели писъците на Марсий като вид песен. Защото във всички неща на този свят музите винаги търсят и откриват естетическата им страна.

Но не бива да си мислим, че Аполон e от тези богове, дето не биха допуснали никой друг да се прояви, да няма на света нито един друг певец, нито един друг свирач на лира. Точно обратното. Затова сега искам да разкажа историята на най-великия от всички певци на Древна Гърция, историята на Орфей.

Орфей – склонен съм да приема тази версия – би трябвало да е син на Аполон.1 Иначе е трудно да се обясни дарбата му така омагьосващо да пее. Но коя е майката на Орфей? На това място ще цитирам първия стих от „Илиада“ на Омир: „Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев…“

Той ни насочва към майката на Орфей, към Калиопа. Името Калиопа означава сладкозвучна. Тя е покровителка на епическата поезия.

Калиопа е майката, Аполон – бащата, а синът – Орфей, най-значимият, най-великият, най-загадъчният певец на Античността. За него се казва: „На безкрайни ята птиците кръжаха около главата му, а от тъмносиньото море рибите скачаха срещу му“.

Животните се събирали около него, когато започвал да свири и да пее – животните във водата, животните на земята, животните във въздуха. Но не само те се обръщали към него, същото правели, така поне се говорело, и дърветата, и храстите. Неотдавна бях в малкия островен град Сирмионе насред езерото Гарда, където римският поет Катул е издигнал вилата си и където днес в горичката на Катул растат прастари маслинови дървета. Те са толкова стари, че стволовете им, които са целите в пукнатини, са се разцепили на две и понякога приличат на разкрачени възрастни мъже, все едно дървото влиза в земята с два крака. Такива стари маслинови дървета могат да се видят и в Гърция. Говори се, че това били дърветата, които тръгнали подир Орфей.

Хълмовете, камъните и скалите също го последвали, както и планините, които, твърди се, понечили да се изскубнат от недрата, така че земята се разтреперила. Ако се застане на брега и се погледне към морето, на някои места скалите приличат на глави, които надничат от водата. Казват, че се били надигнали от морските дълбини, за да чуят песента на Орфей.

Орфей означава тъмният, и действително се случило нещо, което превърнало някога жизнерадостния певец в мрачна, загадъчна фигура…

Първо ще разкажа откъде той се сдобил с инструмента си. Защото комбинацията от гласа и инструмента създават тази така омайна музика. Както флейтата на Марсий, така и инструментът на Орфей имат божествен произход.

Орфей го имал от Аполон, а пък той, от своя страна, го бил получил като подарък от Хермес, негов полубрат и приятел на Олимп. Хермес е един от най-добрите богове. В първия ден от съществуването си – да не кажа от живота си – малкото божествено бебе изпълзяло от пелените, излязло навън от пещерата и открило огромна костенурка, на която веднага извило врата, отделило корубата от тялото и опънало над нея струни. Така за миг Хермес се сдобил с лира, което всъщност означава, че изобретил нашата днешна китара. Но тъй като още същия ден устроил зла шега на своя полубрат Аполон, от която онзи много се разлютил, Хермес му предоставил лирата като подарък за сдобряване.

А пък Аполон я дал след това на любимия си певец Орфей. С този инструмент Орфей съпровождал прекрасното си пеене.

Орфей бил един от аргонавтите, които плавали по моретата с кораба „Арго“ да търсят Златното руно. За екипажа той не е някакъв си певец, досадно културно допълнение, подобен на Всебезрикс от комикса за Астерикс и Обеликс, на когото веднага му завързват устата, като понечи да запее – не, Орфей е важен за екипажа на „Арго“ и от военна гледна точка. Представете си само какво военно предимство получавате, ако сте се изправили пред противника и още преди да е пусната първата стрела, от вашата страна един певец запява и с музиката си така омайва врага ви, че онзи спуска оръжието и се заслушва в песента. И докато гласът на певеца се носи из въздуха, в пълно спокойствие вражите гърла могат да бъдат прерязани.

Друг пример за ползата от музиката на борда на „Арго“: Орфей спасява екипажа от сирените. Малко по-късно, щом стигнем до Одисей, ще се върнем пак на сирените. Когато „Арго“ минал покрай острова на тези примамващи чудовища, Орфей запял така високо, че сирените, пленени от гласа му, пуснали кораба да отплава невредим от опасното място.

Безброй са книгите, посветени на Орфей. Много филми за заснети за него, сещам се например за „Орфей“ (1950) на Жан Кокто. Нарисувани са и комикси, дори такива с етикета „особено ценен“, например осъвременената версия на мита за Орфей и Евридика в „Поема в картинки“ (1969). И много други.

Причината и до днес Орфей да е така популярен и обичан, не е в неговите военни успехи по време на пътуването на аргонавтите. Славата си той дължи на една любовна история – тази за него и Евридика.

Когато се върнал от околосветското си плаване, той срещнал Евридика. И веднага се влюбил в нея. Евридика също веднага се влюбила в него. Те са най-щастливата и най-хубавата двойка, която можела да бъде срещната в тогавашния свят.

Един ден Евридика излязла на полето, за да набере цветя за Орфей, тъй като той бил отишъл до града, за да ѝ купи тънък плат. Било сънлив летен следобед, около цветята жужели пчели. Евридика изчаквала, докато пчелите съберат нектара, след това откъсвала цветята.

Пчелите принадлежали на най-прочутия пчелар на Античността – Аристей. Той открил, че от отглеждането им има полза, направил кошери, в които пчелите се развивали много добре, и снабдявал цялата земя с мед, като давал не само на хората, но и на боговете.

Та този Аристей видял как Евридика се навежда, за да откъсне цветята, и на секундата бил обзет от страст, която го накарала да се втурне към нея. Евридика хукнала да бяга и Аристей се завтекъл подире ѝ. Евридика ужасно се уплашила от мъжа със странната мрежа върху лицето, не поглеждала към земята и настъпила една змия. И тази змия я ухапала по крака, от което Евридика начаса умряла.

Когато Орфей се върнал с тънкия плат от града, намерил любимата си мъртва.

Бил обхванат от такава страховита мъка, каквато светът до този момент не подозирал, че може да съществува. Престанал да яде. Престанал да спи. Не намирал спокойствие нито за минута. Само вървял и в движение композирал най-прекрасните траурни песни, каквито никой досега не бил чувал. За съжаление, всички те са изчезнали, защото Орфей просто ей така ги хвърлял на вятъра по пътя си, а пък вятърът ги отнасял. Накъде? Както пее Боб Дилън: The answer is blowin’ in the wind…2

Един ден Орфей поел към края на света. Вървял на юг, на юг, все на юг, докато стигнал до южния край на Пелопонес, а пък там имало вход към царството на мъртвите – царството на Хадес. Орфей застанал пред този вход и започнал да свири и пее, загърнат в най-мрачния облак на тъгата. Все пак знаел, че Хермес, пратеникът на боговете, богът на крадците, е и водачът на мъртвите, този, който въвежда душите в подземния свят. Орфей бил убеден, че Хермес е превел и любимата му Евридика през този вход към подземния свят в мрачното царство на сенките и на мъртвите.

Стоял Орфей до входа с лирата си, свирел и пеел, като свирнята и песента му не били нищо друго, освен изпълнен с копнеж зов към Евридика.

Оказало се, че музиката и песента не само размекват камъните, подтикват към движение дърветата и храстите, карат животните да се вслушат и да танцуват, а планините да се откъсват от земните недра, но могат и да развълнуват сърцето на Харон.

Харон е лодкарят, който превежда с лодката си душите през река Стикс, която тече в царството на Хадес. И Харон, който много добре знаел, че не бива да прекарва през реката нито един жив, същият този Харон се оставил да бъде убеден да го стори, и то благодарение на музиката. Така той позволил на Орфей, живия, да се качи в лодката, и го отвел на другия бряг на Стикс.

Там чакал Цербер, кучето от входа на подземния свят, което представлявало второто препятствие, за да не може нито един жив да влезе в Хадес. Но и това триглаво чудовище било омаяно от песента на Орфей и го пуснало, така че певецът прекрачил в подземния свят.

Докато вървял все по-навътре и навътре в абсолютната тъмнина, той не спирал да свири на лирата, да пее и да вика любимата си Евридика.

И ето: в мизерното, скучно, сиво, печално царство на мъртвите се появило нещо подобно на радост, нещо като мимолетно облекчение. От всички ъгли на мрака започнали да излизат мъртвите, за да чуят песните на Орфей.

Сизиф, осъден да търкаля нагоре по скала в Тартар камък, който всеки път падал надолу и който той отново трябвало да бута нагоре, та дори и този невротик Сизиф спрял насред безсмислената си работа, седнал върху камъка и се заслушал в музиката. Тантал, който бил прокълнат да стои до шия във вода, над него да висят най-вкусните плодове, а той да умира от глад и жажда, за кратко забравил страданията си. Персефона, мрачната царица на подземния свят, както и Хадес, нейният съпруг, също се заслушали в песента на Орфей, който жалел за Евридика. Най-накрая Персефона се умилостивила и рекла: „Можеш да отведеш оттук твоята Евридика“.

Хадес обаче решил да постави едно условие и казал: „Можеш да я отведеш, но не бива да се обръщаш дори и един-единствен път назад, за да я погледнеш, докато и двамата не излезете на дневната светлина, докато и двамата не преминете границата, докато и двамата не пресечете Стикс и не минете от другата страна“.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

19 + = 26