Разбери кой печели копие от МЕСЕЦ НА КНИГАТА ОТ ТУК!

 

Домът е място, където човек се чувства защитен

от жестокия външен свят.

Но как можеш да защитиш своя дом

от арогантния наемодател, който премества мебели,

докато те няма?

Как да разбереш тайната,

която крият студените ръце и бледите лица

на твоите съседи?

Как да опазиш семейството си,

когато не знаеш защо детето ти се бои от външния свят,

                                                        а не от онзи, който не можеш да обясниш?

За книгата:

Свръхестествената атмосфера е фон, върху който едно 7-годишно дете не живее пълноценно и не може да намери място в разкъсвания от насилие свят. Той не вярва, че ще му бъде по-лесно, ако превъзмогне страха си от хората.

Загрижени за социализирането на сина си, за което и психолозите не успяват да му помогнат, родителите му трябва да пазят и себе си, а и него от нова тревога –  от паранормалната активност, която не ги оставя на мира. Но вероятно както синът им няма представа какъв би бил животът му, ако преодолее антропофобията си,  така и те не разбират с каква цел е всичко това,  което им се случва. Притеснението им навлиза в друго измерение, когато виждат, че той се затваря още повече за околния свят, а се отваря все повече за другия…., необяснимия.

„Това е книга, която започнеш ли да четеш не можеш лесно да затвориш, а затвориш ли я продължаваш да живееш с героите и техните проблеми, които са проблеми на много хора в света на отчуждението, озлоблението и омразата, които понякога минават границите на разумното. В семейството на Ева и Мартин и техният малък син Боби карат читателя ту да се радва на тяхното разбирателство и обич, ту да настръхва от необяснимите посещения на невидим злосторник, които чупи, тропа и удря наемателите на апартамента. Недосегаемият наемодател Марио е образ, чиято жестокост и алчност днес са често срещано явление. Днешното общество събужда странни явления, развива фобии и поведения нетипични за разумните същества. Особено жестоко е, когато те се проявяват от деца и млади хора. Битката за тяхното спасение и изцеление е жестока”.
Катя Кирянова – член на СБП

За автора:

Спасимир Тренчев е роден в Благоевград. Завършил е Етнология и Английска филология. Винаги пише това, което го вдъхновява и не следва жанрови рамки. За него добрата литература, както и всяко изкуство, трябва да задава въпроси, да провокира и да въздейства емоционално.

През 1999 г. печели втора награда на конкурс за есе ”Светът на границата на две епохи”.  Има публикации в сп. „Пламък”, в-к „Огнище”, алманах „Струма”, сборника „Точка на пристигане”, София (2002) и интернет изданията „Литернет”,” Словото”, „Стиховебг”, „Сивостен”, „Светлосенки”, „Буквите”, „ХуЛите”.

Автор на стихосбирката „Душа на изкуството” (1993г),  повестта „Тъмен тласък” (1996), сборник разкази „Неумираща любов” (2007) и романът  „Апартаментът” (2010).

ОТКЪС ОТ „АПАРТАМЕНТЪТ“:

Той позвъни на съседите си, които живееха срещу тях.

След малко вратата се отвори от една слаба, но симпатична жена. Носеше бял блузон и черни дънки. Усмихна се приветливо.

– О, здравейте. Вие сте новото семейство. Приятно ми е, Ана.

– На мен също, Мартин. Извинете, че така се запознаваме, но бяхте ли днес вкъщи?

– Аз се прибрах току-що. Станало ли е нещо? – усмивката й се изтика от сериозното изражение, което убедително се настани върху нежното й бледо лице, на чиито фон яркосините й очи й придаваха неестествен и малко плашещ вид.

– Сама ли живеете?

– Мъжът ми е нощна смяна и трябва да е излязъл преди… – тя погледна часовника си – повече от час.

– Значи е бил тук през деня? Имам предвид у дома си.

– Да…, предполагам.

– Извинете за нахалството, но бихте ли му се обадили, ако е удобно, да го попитате чул ли е нещо необичайно…или някакъв шум днес следобяд на етажа?

– Няма проблем – усмивката измести нахално настанилата се сериозност от лицето й. Чарът не успяваше да прикрие напълно неестествения, плашещ вид, но усмивката внасяше допълнителен нюанс на топлота, който притъпяваше тази призрачност. До някаква степен. Тя влезе в коридора, измъкна телефона от дамската си чанта и набра номера. – Влезте, не стойте отвън – покани го и се отдръпна назад.

– Не, благодаря. Няма да Ви притеснявам.

Ана се усмихна очарователно, дори този път едва ли не малко неустоимо. Лицето й казваше: ”не бъдете глупав, не ме притеснявате с нищо”, но тя не го произнесе на глас, защото стоеше в очакване да чуе гласа на мъжа й. – Тони, пак съм аз. Мартин, нашият нов съсед, е малко притеснен и ми позвъни да ни попита дали не си чул нещо необичайно, докато си бил вкъщи.

Тя изчака, докато Тони говореше.

– Добре, скъпи. Извинявай. Приятна работа. – Ана затвори телефона. Вдигна рамане и не забрави да добави дружелюбната си усмивка. – Каза, че нищо не е чул, спал е непробудно до към пет часа. – Тя се усмихна още повече, а усмивката й изглеждаше още по-естествена и непринудена. – Той е нощна смяна тази седмица. – Усмивката ненадейно изчезна, този път елегантно заменена от загриженост. – Какво всъщност е станало?

Мартин се отдръпна така, че Ана да види вратата и я посочи с ръка. Дори от осемте метра разстояние цепнатината се виждаше доста ясно.

– О!

– Както и да е, извинете за безпокойството. Лека вечер – Той махна с ръка за довиждане и тръгна към апартамента си.

– Лека и на вас. – Усмивката й беше много упорита и не позволяваше на друга емоция да се заседява твърде дълго върху лицето й. – Защо не минем на „ти”?

Мартин се обърна и също се усмихна, макар не толкова широко.

– Разбира се. Нали сме съседи.

– Тони ми спомена, че Ви е видял в събота, когато сте местели багажа си, но аз тогава съм била на работа. Минете някоя вечер, например в края на седмицата, да се запознаем.

– Разбира се. Поздрави на Тони.

– Благодаря, ще му предам.

Прибра се и заключи входната врата. Остави палтото си на зачакалката в коридора. Събу обувките и влезе в кухнята. Боби премести поглед от телевизора към баща си, а Ева, обърната към тавата с вечерята, се завъртя и го погледна въпросително. Той се приближи до нея и я целуна.

– Сядай, чакахме те.

– Вечеряйте, аз ще пийна само една водка и ще хапна една салатка, ако ми направиш.

– Какво стана?

– Пещерният човек отрече да знае или да е чул нещо. Не бил вкъщи. Съседите също не чули нищо. Отказа да ми съдейства. Домоуправител!

Разказа й подробно за срещите му с Марио и Ана, докато с Боби вечеряха и с интерес слушаха как са минали те. След настъпилата тишина, те се спогледаха, а после прехвърлиха незабелязано вниманието си към Боби.

След вечеря Боби изми зъбите си, оправи си леглото, имаше още малко време до десет часа, когато си лягаше, затова реши да го запълни с едно ниво на любимата му игра. За първи го мина без пропуски, но до златото му оставаха цели шест. Ева го целуна за лека нощ, а после се върна в кухнята да измие чиниите. След това седна до Мартин, който се беше преместил в хола на дивана да изгледа по-удобно късните новини.

Минути след като си легнаха Ева прекъсна тишината, която любопитно ги наблюдаваше и попиваше неподвижността им в леглото. Припомни му колко странно се е получило – да имат шанса да живеят на по-добро място, близо до офиса, а в същото време всичко това е на път да преобърне идилията с краката нагоре. Мартин не отвърна. Ева се обърна към него. Лицето му се огряваше от лунната светлина, която проникваше през ефирните бели пердета на прозореца. Благодарение на нея тя можеше да види затворените му очи. Попита го дали спи. Той само издаде някакъв звук, който по-скоро означаваше „не”. Тогава тя продължи като го посъветва да не смекчава така тона, когато говори с Марио. Той не е част от рекламния му бизнес, не е част от клиентите му или бизнес партньорите му. Мартин измрънка нещо друго след няколкосекундно закъснение, а Ева го разтълкува като съгласие. Тя се обърна и се загледа в тавана. Той се премести с лице към нея, постави ръка върху тялото й и с по-разбираем глас тихо я помоли да продължат темата утре. Тя нямаше какво повече да каже, но чувстваше, че ако той имаше възможност да говори, все нещо щеше да измисли за един сериозен разговор преди заспиване. Затвори очи и се отдаде на мислите си. Много искаше да разбере как се чувства Боби с всеки изминал момент. Какво става с душата му, когато е уплашен. Искаше да проникне там вътре, надълбоко, да види докъде се простира неговата фобия, да я изкорени като плевелите, които премахваше в двора на старата им къща. Не разбираше от това заболяване, но все се надяваше един ден то да остави на мира Боби. Надеждата й продължаваше да живее, въпреки неспособността на психолозите да му помогнат. Припомни си за някои вечери и дни, когато плачеше с глас и без глас за сина си. Съжаляваше за някои неща, приписваше си вина за тях. Не можеше да забрави времето, когато той проговори, нито няколко години по-късно, когато се установи заболяването му как тя се събуждаше посред нощ и лееше сълзи.

След натрупаното безпокойство за сина си Ева наблюдаваше децата в предишния Дом и се опитваше да изучава поведението им, общуването им. Искаше да надникне в детската душа. Не живееше в заблуда, че така ще научи нещо за фобията на сина си, но и до днес не спираше да го прави. Започна да чете в интернет за фобиите. Участваше в разни форуми, но се отказа бързо. Нямаше полза от тях. Не можеше да научи нещо повече от това, което четеше по сайтовете. Всеки даваше някакви съвети, препоръчваше специалисти. Надеждата й да излекува сина си не намаляваше, но едновременно с това сега растеше и притеснението й, че вероятното му излекуване е заплашено от случващото се тези дни. Искаше да попита Мартин дали не одобрява идеята да отидат отново при някой добър детски психолог, най-малкото защото са сменили местоживеенето, и да разкажат за разместените мебели и пукнатината на входната им врата.

Тя премести внимателно ръката му от себе си, махна завивките и безшумно излезе от спалнята. Тихо отвори вратата на детската да провери Боби. Целуна го по челото и излезе без да притесни спокойствието му. Върна се в спалнята, легна внимателно на леглото и се сгуши до Мартин. Опита се да заспи.

Почувства се притеснен не защото се намираше в друг апартамент. А защото помисли, че нещо не е наред с очите му. Виждаше всичко наоколо с бледи цветове, някои от тях дори бяха в черно – бели.

Холът, в който се разхождаше, приличаше по разположение на техния. Срещу мебелите за сядане имаше библиотека с книги, а до нея витрини със сервизи. Една снимка в рамка, мушната зад стъклените вратички, привлече вниманието му. Огледа се зад себе си и сигурен, че няма да го видят,  той ги отвори. Взе я да я види отблизо. Старицата, която срещна още в първия ден, заедно с възрастен мъж. Усмихнати, прегърнати, седнали на пейка в някакъв парк. Той се обърна рязко назад и веднага остави снимката на мястото й. Преди да затвори вратичките, възрастната жена го изненада. Тя влезе вътре с чиния със сладкиш и прибори, и му се усмихна.

– Извинявай, сигурно се позабавих.

 Вратичките останаха незатворени. Топлата й усмивка и парещия сладкиш, който тя остави на масата, облекчиха душата му и Боби успя да ги затвори.

– Това на снимката е мъжът ми. Но за съжаление, вече не е между живите. Ела, седни. Разбирам те. И аз като бях малка се притеснявах от непознати хора. – Усмивката не спираше да грее от лицето й дори когато разрязваше сладкиша. От него се надигна пара с аромат на канела. Отряза една парче и го сложи в чинийката пред него. – Но предполагам не си срамежлив пред сладкишите. Ако искаш, разрежи си го да изстине по-бързо. Имам внучка на твоята възраст. Понякога идва тук, ще ви запозная. Ти на колко си години?

 – На седем.

– Тя е една година по-малка от теб.

Боби присви леко очи и се намръщи в знак да покаже, че нещо му убягна.

– Какво има?

– Ами…не чух какво казахте. Чух само по-малка от теб.

Тя повтори изречението си и му се извини, че понякога не й се разбира какво казва.

– Не, не…Не е това. Просто го чух много слабо.

– Ами! – махна тя с ръка и отхапа едно парче от сладкиша. – Знам си аз как говоря. Понякога и аз не се разбирам.

– Защо шептите? – попита я Боби силно изненадан, дори леко притеснен.

Още не изяла залъка си, тя спря да дъвче.

– Шептя ли?

– А цветовете изчезват!

Вече сте силно заинтригувани?

Следете нашия раздел, защото ще Ви предложим още от „Апартаментът“ много скоро!

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here