ОТ ТОМАС АХЧИЯН

Какво обичаме най – много? Родители си, цялата рода или приятелите си? Повечето пъти имаме любим предмет, който е не просто материално благо, а тотем за собственото ни самочувствие. Всъщност всеки от нас обича най – много себе си. Трудно е да го признаем, но факта си е факт. Възможно най – малкият пример за това е как всеки път се стремим да стане това, което желаем и то всевъзможен начин. Търсим много от хората, които наричаме „приятели”, когато имаме нужда. В „ Арго” се разгръща историята на човек, който превъзмогва себе си за да спаси шест човека, като подлага себе си на риск, който малко хора биха поели.

Историята в „Арго” стартира с кратка справка и уточнението, че филмът е правен по действителен случай. Американското посолство в Техеран е нападнато и всички служители са взети за заложници. За свой късмет шест от тях успяват да избягат и се скриват при Канадския посланик. В този момент всички те се оказват заложници на нежеланието на всички около тях да им помогнат. Единствения, които се решава на тази крачка е Антонио Мендес. Той рискува всичко за да спаси шестимата заложници, като предлага изключително нестандартен план за тяхното изтегляне. Решава да ги изведе от Иран, под предтекст, че ще снимат научнофантастичен филм, които ще се казва „Арго”.

 Като се замисля изглежда, така че всичко за филма се казва в негово представяне. На всеки втори човек му е ясно какъв ще бъде изхода и това, което е прочел му изглежда напълно достатъчно за да каже, че знае прекалено много за филма. Всъщност се оказва, че не се знае почти нищо. Това се дължи на атмосферата му и детайлите. Именно те са прекрасната нотка, която го откроява сред морето на филми. Ако беше ястие, то подправките биха били именно детайлите. Нещо повече, „Арго” ме подтикна да се замисля за много неща. И това се постига чрез кадри, които просто преминават през екрана за секунда – две. Какви са разликите между Иран и Америка? С какво животът и правата на хората превъзхождат другите? Къде е границата между закона и леката лудост облечена в правосъдие? Колко е ценен живота? Все въпроси, чийто отговор не мога да Ви дам, а просто намерих моя за себе си.  Всеки от гледалите филма ще намери такъв в зависимост от вижданията си за живота.

Началото на филма до голяма степен е доста стряскащо. След първоначалните надписи веднага се въвличате в ситуация, която сме гледали по новините. Разликата е че когато я гледаме на малкия екран, тя е далеч от нас и просто преминава през ушите ни. Тук всичко изглежда реално. Атмосферата завладява за секунди. След това, филма следва едно прекрасно темпо на развитие на сюжета. Липсват скучни моменти и празни приказки. Всичко е премерено и точно на място. Изключително е интересно жанровото анонсиране на филма, което на мен не ми е известно, поради причината, че на местата където съм го търсил, то липсва. „Арго” е съставен от умелото преплитане на драма, екшън, трилър и комедия, също както прекрасната природна комбинация от дъжд, слънце и дъга. Всички тези жанрове просто се допълват – екшънът показва сериозността на ситуацията, трилърът ни разкрива психическата й тежест, драмата разстила пред зрителя човешкото възприятие, а комедията идва като контра нишка смекчаваща всичко останало за да може да бъде възприето като единно цяло.

Бен Афлек никога не е бил от любимите ми герой от екрана, но постепенно взех да променям това мое виждане или решение, не знам кое от двете е по – удачно да употребя. Прекрасна игра в тази роля. Образът на Тони Мендес е именно този човек, който трябва да служи за пример на много от нас. Такъв, който е готов да се жертва за другите и да се откаже от личното местоимение „АЗ”. Всъщност тук аз-а става ние и така историята преминава от едно пространство в друго. Това отделя филма и освен зрителна наслада от актьорска игра, екшън сцени и добра режисура, „Арго” придобива смисъл, който му дава възможност да диша и изкрещи своя замисъл пред всички без да се притеснява. Не просто филм, а силен такъв.

Вярно е, че няма да остане дълго в съзнанието Ви, но в крайна сметка потокът от информация на който сме подложени обуславя това наше действие. Единствения недостатък, който открих е тягостния момент, след нападението на посолството. Не става въпрос за това, което хората чувстват, а лекото моментно зацикляне не на историята, а душевното й развитие, защото тя освен физическото си такова, тя има и душевно, което върви паралелно и разкрива невидимото.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

41 + = 46