ИК Хермес представя „Безмълвие“ от Неда Антонова

Отец Паисий е останал в нашето съзнание като побелелия монах от читанките. Неда Антонова, след дълги години на проучване, ни го описва като различен човек. Човек от Бога и за Бога. Жив човек.

От 11 до 24 май ИК „Хермес“ провежда традиционните Дни на българската книга с редица изненади за читателите: промоционални предложения, онлайн срещи с автори и публикуване на нови книги от български писатели. Сред тях е интригуващият роман „Безмълвие“ от Неда Антонова. Книгата разказва за греховната младост на Паисий Хилендарски и ще зарадва не само почитателите на историята, но и всички ценители на българската литература.

За книгата

Петър Баанов, мирското име на Паисий, е висок, рус и синеок младеж, достатъчно образован за своето време. Той е изпълнен с енергия и обладан от амбиция да живее във Виена, да търгува в тамошната кантора на брат си Вълчо, там да се задоми и децата му да не бъдат „робове“…

Но Петър извършва грях – неволно убива момичето, което харесва. И вместо към Виена, животът му поема към монашеската килия при брат му Лаврентий в Хилендар, за да търси опрощение…

Следват десет години, за които и до днес историята и манастирските хроники мълчат. Години на странстване, време на мизерия, смъртни опасности, унижения, разкаяние и любов… Бяла лястовица за простите хора в селата и черна овца сред манастирското братство, проигумен Паисий накрая намира път за спасение на душата си.

Той посвещава остатъка от своя живот, за да даде на българския род памет и история.

За автора

Неда Антонова е автор на повече от двайсет романа, по-голямата част от тях сюжетно свързани със събития от българската история. На особен читателски интерес се радва трилогията „Възкресените“: „Царица Елеонора Българска“, „Неговата любима. Ботев и Венета – баладата на века“, „Съвършената. Преподобна Стойна – неканоничната светица“, а също романът за Васил Левски „Любовта и смъртта на първия след Бога“.

Нейни книги са преведени на френски, руски, чешки и полски. Неда Антонова е единствената жена, удостоена с литературната награда „Златен меч“. Днес писателката живее и работи в Търговище. 

Всяко време има нужда от своя Паисий

(Интервю с Неда Антонова)

Как се зароди интересът ви към живота на Паисий Хилендарски и как решихте да напишете книга за него?

Винаги съм изпитвала любопитство към темата, но активният интерес възникна случайно. Прелиствайки книга за Възраждането, попаднах на пасаж за това как Паисий постъпва в Хилендарския манастир. И следваше изречението: „Има обаче един тъмен период от престоя му на Атон – от 1745 – 1755 г., когато името му не фигурира в манастирските регистри. Къде е бил през това време и какво е правил – въпроси без отговор“. Стоп! Кой автор би устоял на подобно изкушение? То е като тръпката на хрътката, надушила следа. И следата ме поведе…

Как протекоха проучванията ви, докато подготвяхте текста? Кои факти за неговото житие ви изненадаха най-много?

Не се наложи да правя лични проучвания при наличието на един изключително сериозен и задълбочен изследователски труд, наречен от специалистите „Паисиада“ на акад. Иван Радев, както и родовото и краеведско изследване на Екатерина Бояджиева – далечна потомка на Паисиевия род.

Два факта особено ме зарадваха: беглата бележка в едно предание, че Паисий бил „висок, рус, жилав и изхъртен“, а също „черната овца в манастирското братство“, както и фактът за житейския избор, който младият Петър – светското име на монаха – е направил: единият му брат е бил известен търговец с кантора във Виена, а другият е игумен на Хилендарския манастир – и макар че силно го блазнела тогавашна Европа, Петър избрал да се замонаши. Защо?

Има ли нужда днес българското общество от личности като Паисий? Откривате ли такива сред съвременните творци и обществени деятели?

Казано е: всеки век има своето тъмно Средновековие. И всяко време има нужда от своя Паисий. Когато народът стане готов, онова, за което е готов, ще дойде и ще доведе своя герой.

С какво послание бихте искали да оставите читателите, след като затворят и последната страница на „Безмълвие“?

В книгата всеки търси онова, което му е нужно. Затова четем едни и същи романи, но запомняме от тях различни неща и ги разказваме по различен начин. Надявам се мъжете да видят в лицето на Паисий огледалния образ на своята мечта за себе си, а жените… Сигурна съм, че не една читателка би въздъхнала с томителен копнеж по този абсолютно съвременен герой и би завидяла на жените, които са го обичали.

Книгата ще бъде публикувана в навечерието на 24 май. Какво значение носи за вас този празник?

Двайсет и четвърти май е национален празник на българската душа. Празник – обединител на нацията, защото пред родния български език всички сме равни, ден – лъчезарен спомен от детството: с много слънце, цветя и песни, опазен от отровата на пандемии и политики!

Откъс от „Безмълвие“

През това лято в Самоковската кааза срещнах само двама души, в чийто разум проблясваше неугасена все още искрица свяст…

Единия го сварих на събора на същото онова село Ак Искър в един неделен ден две седмици след Кръстовден: стъпил беше на купчина камъни, разгръщаше голяма и тежка като кирпич книга и като четеше на висок глас от нея, от време на време целуваше страниците й и я затваряше, склопяваше очи в размисъл и тъй изчакваше слушателите му да проумеят изреченото, тогава отново отваряше книгата, пак я целуваше и продължаваше да чете…

„…а българският ни цар – нахлупил бял калпак и яхнал черен кон със златна сбруя… След него вървят царските люде – и те окъпани в злато и с по две сабли на кръста, и трета сабля – в зъбите… подир тях иде царският аскер – като пясък в морето: ни брой има, ни чет, половината войскари на коне, другата половина – пешком и с по два пищова в силяха… вървят и пеят, докато стигнат онова място, дето свършва земята и започва една безкрайна вода, а в нея – ни път, ни брод… Само душмани. Наизлезли душманите от водата, втурнали се връз нашите, били се какво се били, ту едните надвиват, ту другите, докато накрая царските ни войскари натикали душманите обратно във водата, като ги направили двойно повече на брой – на едно място пращали труповете им, на друго място – главите… И тогаз настанали едни времена, дето се заприказвало по земята за някакво си страховито племе, що нямало страх от никого, освен от Бога и дето Бог по висшето си благоволение му е дал парцел за ниви и за ливади, дал му и името си и туй племе се нарекло българи, което ще рече „от Бог подарени на света…“

 

Четецът вдигна глава, видя ме, затвори книгата, притисна я с усилие до гърдите си, коленичи върху купчината камъни и отправи взор към небето…

Мисля, че очакваше от мене подкрепа. Пристъпих към него, прекръстих се и посегнах към книгата, отворих я и „зачетох“ оттам, където той беше спрял:

„…и славен беше този народ, и всички съседни народи го тачеха, царете им го почитаха и с радост даваха дъщерите си за жени на неговите синове… И земята му беше спокойна, и всичко раждаше плодове според както го е сътворил Бог, и нямаше ни глад, ни болести, ни душманлък между людете и това продължи векове, докато откъм Едрине се зададе онази тъмна и мътна вода, ламя стоглава се зададе, зинала да глътне света…“

Прекръстих се пак, затворих книгата, застанах до човека на камъните и двамата усещахме, че сме изпаднали на непознато, но свято място, където човек не може да приказва с думите, с които си служи на нивата или в обора… Не беше времето за молитва, по-скоро време за песен беше, но като знаех само църковните песнопения, очаквах някой друг да запее…

Вечерта, докато се прибирахме към града, аз попитах моя нов познат за името му, като преди това назовах моето.

„Никодим съм. Иначе съм кога даскал, кога – търговец. Според нуждите на раята.“

Попитах го защо прави всичко това и какво печели, като обикаля селските събори и мъкне тежката книга, която не бе нищо друго, освен най-обикновен оръфан требник, оцелял от дълбоки времена, а текстът му бе написан в две колони на всяка страница – едната с глаголически букви, другата – с кирилски…

„Ако не беше толкова млад, отче, а и ако да беше походил из нашенско толкова, колкото аз съм обходил, щеше да научиш истината… Людете, които срещаш из земите ни, не са от онези човеци, с каквито Бог някога е населил земята, а са животни, които проговарят само ако нещо ги заболи… Нямат нищо, на което да се надяват. Животът им няма ни днес, ни утре, щото никой не знае, като замръкне вечерта, дали ще осъмне на другата заран… не знаят, като раждат деца, дали утре тези деца ще са живи. Нямат собственост, работят земите на Коджа Мустафа ага и той им дава само половината от изработеното, а върху таз половина еминът им стоварва всякакви данъци… Данък налагат даже на времето през лятото – ако е било дъждовно, данъкът върху житото е по-висок, щото земята била родила повече… По три пъти годишно ги прибират клетниците да строят пътища ангария, не им дават да яздят кон или да носят калпак, по-висок от фес, забранено им е да се смеят публично или да показват по друг начин своята радост от това, че са живи… Дори за походка ги вкарват в кауша… Върви ли човек с едри крачки и вдигната глава, властта намира, че се е нещо възгордял и бърза да го смири… Питал съм Бог… Защо, Боже всесправедливи, ги държиш на света, щом са по-низши от говедата, които изкарват на паша… Бог мълчи, но пък ми праща мисли… Всяка нощ ми праща мисли, но няма на кого да ги кажа… ще ги кажа на тебе… Единственото, що имат тези горки човешки твари като своя собственост, е общото им минало, онова дълбоко минало, което никой не помни и чиито думи и образи само от време на време се прокрадват в сънищата, в неочаквани и необясними спомени или в някои стари думи, които никой вече не знае какво означават…

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here