Издателство Ибис представя разтърсващ психологически трилър от авторката на бестселъри Колийн Хувър – „Верити“!

ОЧАКВАЙТЕ НА 28.01.2020

Лоуен  Ашли е неизвестна писателка, която се намира на ръба на финансова криза, когато получава предложението на живота си. Джереми Крофорд, съпруг на писателката на бестселъри Верити Крофорд, наема Лоуен да напише оставащите книги от популярната и не­вероятно успешна поредица, която изпадналата му в кома съпруга не е успяла да завърши.

Лоуен пристига в дома на Крофорд, за да прег­леда бележките, които Верити е правила през годините, надявайки се да намери достатъчно материал, за да започне работа. Това, което младата писателка не е очак­вала да открие сред хао­са от книжа в кабинета на Верити, е незавършената ѝ автобиография, включително и спомените за онова, което наистина се е случило, когато дъщерите им са умрели.

Лоуен решава да запази ръкописа в тайна, знаейки, че съдържанието му би могло да съкруши потъналия в скръб баща. Но докато чувствата ѝ към Джереми започват да се засилват, тя осъзнава всички начини, по които би могла да се облагодетелства, ако той прочете ужасяващите думи на жена си. Все пак, независимо колко отдаден е Джереми на своята съпруга, една толкова отблъскваща истина би направила невъзможно да продължи да обича Верити…

ЗА АВТОРА

Колийн Хувър публикува първия си роман през 2012 г. От тогава всичките ѝ произведения оглавяват класациите на „Ню Йорк Таймс“ и се превръщат в международни бестселъри, преведени на повече от 15 езика.

Три поредни години (2015, 2016 и 2017) книги на Колийн Хувър са избирани от читателите за РОМАН НА ГОДИНАТА в Goodreads Choice Awards (категория „Романтика“).

Линк към официалния уебсайт на Колийн Хувър: www.colleenhoover.com

ОТКЪС

Чувам изпукването на черепа му, преди рукналата кръв да ме оплиска.
Ахвам и бързо стъпвам обратно на тротоара. Едно от токчетата ми се закача на ръба и аз сграбчвам стълба с надпис „Паркирането забранено“, за да не падна.
Само допреди секунди мъжът беше пред мен. Стояхме сред тълпата, чакаща на пресечката да светне зелената светлина на светофара, когато той стъпи прибързано на улицата и в резултат се сблъска челно с камион. Аз се спуснах напред с намерението да го спра – улавяйки въздуха, когато той падна долу. Затварям очи, преди главата му да попадне под гумата, но я чувам как изпуква като тапа на бутилка шампанско.
Разбира се, той сам си е виновен, тъй като зяпаше небрежно в телефона си, вероятно осланяйки се на навика, когато безброй пъти без проблем е пресичал същата улица. Смърт по навик.
Хората ахват, ала никой не крещи. Шофьорът на камиона изскача от кабината на улицата и тутакси коленичи до тялото на мъжа. Аз се отдръпвам по-назад, докато неколцина минувачи се втурват да помогнат. Не е нужно да поглеждам мъжа под гумата, за да разбера, че не е оцелял от този сблъсък. Стига ми само да погледна към допреди малко бялата ми блуза – предницата ѝ сега цялата е опръскана с кръв, – за да съм наясно, че катафалката ще му е по-нужна от линейката на „Бърза помощ“.
Рязко се извръщам, за да се отдалеча от злополуката – да открия място, където да си поема дъх, – но светофарът в момента светва зелено, гъстото множество от хора се устремява напред и за мен е невъзможно да плувам срещу течението на тази манхатънска река. Някои дори не вдигат поглед от мобилните си телефони, докато минават покрай инцидента. Аз се отказвам от опитите да се придвижа и чакам тълпата да оредее. Озъртам се назад към мястото на злополуката, като внимавам да не гледам директно към мъжа. Шофьорът на камиона сега го е заобиколил отзад, а очите му са разширени от ужас, докато говори по мобилния телефон. Трима, може би четирима души им помагат. Някои, водени от нездраво любопитство, снимат с телефоните си ужасната сцена.
Ако все ще живеех във Вирджиния, всичко това щеше да протече по съвсем различен начин. Всички наоколо щяха да спрат. Щеше да настъпи паника, хората щяха да крещят, а новинарският екип на местната телевизия само след минути щеше да е на мястото на злополуката. Ала тук, в Манхатън, не е толкова необичайно пешеходец да бъде блъснат от превозно средство, така че това не е нещо повече от неудобство. Забавяне на трафика за някои, а за други – съсипване на гардероба. Това навярно се случва толкова често, че дори няма да бъде отпечатано във вестниците.
Колкото и да ме притеснява безразличието на някои хора, тъкмо това е причината да се преместя в този град преди десет години. Такива пренаселени градове сякаш са създадени за хора като мен. В подобно огромно място собственият ми живот изглежда незначителен. Има далеч много повече хора, чиито истории са по-жалки от моята.
Тук аз съм невидима. Никоя. Манхатън е прекалено пренаселен, за да му пука за мен, и точно заради това го обичам.
– Ранена ли сте?
Вдигам глава, когато някакъв мъж докосва ръката ми и оглежда блузата ми. Върху лицето му е изписана дълбока заг-риженост, докато се взира надолу към мен, търсейки рани. По реакцията му съдя, че той не е поредният коравосърдечен нюйоркчанин. Може би сега живее тук, но откъдето и да е, това е място, което не го е лишило напълно от съчувствие към ближния.
– Ранена ли сте? – повтаря непознатият, този път поглеждайки ме в очите.
– Не. Кръвта не е моя. Стоях близо до него, когато…
Млъквам. Току-що видях един човек да умира. Бях толкова близо до него, че кръвта му е по мен.
Преместих се в този град, за да бъда невидима, но със сигурност не съм лишена от чувства. Това е нещо, което се опитвам да постигна – да стана толкова твърда, колкото бетона под краката ми. Явно не съм успяла много добре. Чувствам как всичко, на което току-що бях станала свидетел, засяда като оловна тежест в стомаха ми.
Закривам устата си с длан, но бързо я отдръпвам, когато усещам нещо лепкаво върху устните си. Още кръв. Свеждам поглед към блузата си. Толкова много кръв и нито една капка не е моя. Хващам плата, за да го отдръпна от гърдите си, ала той е полепнал към кожата ми, където пръските кръв вече започват да засъхват.
Мисля, че се нуждая от вода. Главата ми започва да се мае, искам да разтрия челото си, да се ощипя по носа, но ме е страх да се докосна. Вдигам поглед към мъжа, който продължава да стиска ръката ми.
– Има ли и върху лицето ми? – питам го.
Той стисва устни, сетне отмества очи и оглежда улицата наоколо. Сочи към кафенето малко по-надолу.
– Там ще има тоалетна – казва и слага ръка ниско върху гърба ми, докато ме води нататък.
Стрелвам поглед към отсрещната страна на улицата, към сградата на „Пантем Прес“, накъдето се бях запътила преди инцидента. Бях толкова близо. На петнайсет, може би двайсет крачки от срещата, на която имам отчаяна нужда да присъствам.
Питам се колко ли близо е бил мъжът, който току-що умря, от неговата крайна цел?
Когато стигаме до кафенето, непознатият задържа отворена вратата, за да мина. Една жена, носеща в двете си ръце чаши с кафе, се опитва да се промуши покрай мен, когато съзира блузата ми. Припряно отстъпва назад, по-далече от мен, давайки възможност и на двама ни да влезем в сградата. Насочвам се към дамската тоалетна, но вратата е заключена. Мъжът с мен бута вратата на мъжката и ми дава знак да го последвам.

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

27 − = 17