ИК Хермес представя „Винаги“от Сара Джио, в превод на Стоянка Карачанова 

Завладяващ роман за силата на истинската любов от авторката на „Теменужки през март“ и „Пролетен сняг“  

Сара Джио се завръща с нова затрогваща романтична история! 

Кайли не може да повярва на късмета си. Има успешна кариера като журналистка и е сгодена за перфектен във всяко отношение мъж. Дори тайничко оприличава Райън на Чаровния принц, излязъл от филм на „Дисни“. След романтична вечеря на свещи в шикозен ресторант тя подава остатъците от храната им на бездомник. И тогава светът й се преобръща, защото в него разпознава любовта на живота си.

Когато Кайли среща Кейд преди десет години, привличането между тях е непреодолимо. След един скандал обаче той изчезва и Кайли е съкрушена.

Сега той няма нищо общо с магнетичния и талантлив човек, който е бил. С него се е случило нещо ужасно, което не само го е изхвърлило на улицата, но и е нанесло поражения на ума и паметта му. През следващите седмици Кайли помага на Кейд да си върне поне част от предишния живот.

И докато се грижи за него, а спомените от общото им минало постоянно изникват, тя ясно осъзнава, че трябва да реши с кого иска да остане завинаги. 

За автора

Сара Джио е бестселърова авторка на романтични четива, публикувани в над 27 страни и покорили класациите в САЩ, Норвегия, Русия, Полша, Турция. В началото на писателската си кариера тя се опитва да съчетава писането на романи с ангажиментите си като журналист. Автор е на множество статии за „Ню Йорк Таймс“, „Мари Клеър“, списанието на Опра Уинфри и много други дамски списания и сайтове. Няколко години води две популярни рубрики на „Глемър“: „Здраве и фитнес“ и „Втора глава. Любовта“.

На българските читатели писателката е позната с романите „Теменужки през март“ и „Пролетен сняг“. По повод най новата си книга – „Винаги“, Сара Джио споделя:

Обичам да пиша за любов. И в основата на „Винаги“ е една първа любов, пламнала сред звуците на страхотната музика, която се раждаше в Сиатъл през 90-те. И въпреки че така и не си направих татуировка тогава, онова време сякаш е татуирано на сърцето ми.

Сара Джио споделя за „Винаги“

Скъпи читатели, 

През 1994 година бях шестнайсетгодишна девойка с платиненоруса коса – горда притежателка на ключовете за един зелен „Фолксваген Бийтъл“ от 1969 година (който си бях купила сама с парите, получени като детегледачка, цели деветстотин долара) и кутия аудиокасети. Живеех в едно леко сънено и мъгливо предградие на Сиатъл и през уикендите с приятелите ми се качвахме на ферибота и отивахме до града, където често изнасяха концерти музиканти като Кърт Кобейн и Еди Ведър. Сядахме в кафенетата, висяхме из музикалните магазини или ако родителите ни позволяваха (понякога след сериозно умоляване по телефона), ходехме до Капитол Хил, за да чуем концерта на някоя банда. Вдъхновени от филма Единаци, всички се обличахме с дрехи от магазините за втора употреба – блузи от трико, романтични рокли и жилетки, и излизахме на срещи с момчета, които свиреха в групи. Имахме и навика прекалено много да пием лате. Вярвахме в музиката, кафето и свободата. Животът ни беше нещо като наша своеобразна нирвана.

Времето обаче течеше и един ден постъпих в колеж и завърших журналистика. Замених старите си кубинки „Док Мартенс“ и китарата (на която така и не се научих да свиря добре) с лаптоп. Омъжих се, родих деца, преминах през болезнен развод. Но през годините винаги се връщах към представата си за онова време – към музиката, към малките кафенета, към дъждовните следобеди, изпълнени с много кафе и бездарна поезия, към покритата с бръшлян тухлена сграда в Квартала на пионерите, която си спомням толкова добре, докато растях като един от тийнейджърите на деветдесетте.

Днес седя в сиатълския си офис в един слънчев следобед. Написала съм седем романа (десет, ако броим и ръкописите, които сама изхвърлих) и говоря за осмия си роман – Винаги. Още когато започвах работа по книгата, изпитвах непреодолимо влечение да включа в нея и Сиатъл от времето на музикалния му бум. Исках да разкажа история, развиваща се по улиците, кафенетата и хората, които познавах, обичах (и все още обичам) толкова много. Сиатъл от 90-те години завинаги ще остане в сърцето ми и се надявам да съм го пресъздала правдоподобно.

Основата на тази история е заложена в тийнейджърските ми години, но имаше още една случка, която ми послужи за вдъхновение. Един ден преди две години аз просто излизах с колата си от подземен паркинг в центъра на Сиатъл. Изходът от паркинга беше стръмен и излизаше точно на Седмо Авеню. Натиснах рязко спирачки, когато забелязах брадясал бездомник, който бавно прекосяваше пътя пред колата ми.

Погледите ни се срещнаха и в онзи миг бях поразена от непогрешимото чувство, че познавах този човек – бях сигурна, че сме се срещали преди няколко години, когато бях в колежа. Но възможно ли беше това? Как бе възможно човек, подготвящ се да следва медицина, да се озове на улицата като бездомник? Как би могъл един младеж, истинска душа на компанията, да замени лъскавите дрешки и приятния апартамент за дрипи и спален чувал на улицата?

Той зави в следващата пресечка, преди да успея да сваля прозореца на колата си и да го попитам, а и децата ми бяха с мен. През целия път към дома погледът му сякаш ме преследваше, а след това у мен започна да се оформя идеята за тази история – за Кейд и Кайли.

Какво бих направила аз, ако бях на мястото на Кайли? Какво бих направила, ако съм изправена пред такъв тежък и мъчителен избор? Какво би направил всеки от нас? Допадна ми идеята да поразсъждавам над тези теми в романа си и осъзнах, че колкото и разочарования да бях срещнала в живота си, самата аз все пак вярвам в любовта и винаги ще вярвам.

Приятно четене –

Сара

Откъс

Райън напълни отново чашата ми с вино и започна да ми разказва как е минал денят му. Спомена за някакъв инцидент, при който негов колега бил задрямал по време на среща с президента на компанията и цялото събитие можело да отиде по дяволите, ако Райън не бил достатъчно съобразителен да активира алармата на мобилния си телефон, за да събуди дремещия си колега точно навреме. Очите ми се изпълниха с емоции, докато ми разказваше за добротата си, и лицето ми се разля в усмивка.

– Радвам се – отбелязах непринудено аз, а думите излетяха от устните ми така, както бяха отпечатани в сърцето ми. Не можах да се сдържа. – Правиш ме толкова щастлива.

– И аз съм щастлив, скъпа – отвърна той.

Мобилният ми телефон изписука, известявайки пристигането на ново гласово съобщение, но вместо да го отворя, аз го прибрах в чантата си.

Райън ми намигна и направи знак с ръка на сервитьорката, която се появи край масата ни само миг по-късно.

– Може ли да поръчам негрони? – попита той.

– Разбира се, сър – отвърна тя и веднага се отправи към бара.

Двамата се спряхме на обща поръчка от сьомга с гарнитура от картофи, препечени в патешка мас, както и порция скариди.

– Май са малко пикантни, не мислиш ли? – отбеляза Райън, след като ги опита. Райън си падаше по кулинарни приключения – черта, задължителна за годеник на кулинарен ентусиаст, но за разлика от мен, той не си падаше по пикантния вкус. Мога да се закълна, че едва не му докарах изгаряния от трета степен първия път, когато му направих закуска. Оказа се, че сосът табаско, който бях добавила към бърканите яйца за малко повече пикантност, не беше никак добра идея. Оттогава си бях научила урока.

– Не искаш ли да си поръчаш нещо друго? – предложих аз, но Райън отвърна само, че се радва, след като храната ми допада. След това се заговорихме за сватбата. Погледите ни блуждаеха в противоположните ъгли на ресторанта по време на кратките паузи в разговора, в които всеки един от нас обмисляше по някой ключов детайл от събитието, който не беше хрумнал на другия. Двамата се допълвахме толкова добре. Животът с Райън е удобен и приятен и ще бъде такъв завинаги. Довърших втората си чаша вино, прeглъщайки с чувство на приятно задоволство.

Райън плати сметката и отидохме да вземем палтата си.

– Защо не изчакаш тук, докато отида да докарам колата? – попита ме той, докато закопчавах черното си вълнено палто и вземах подаръка от главния готвач – остатъците от предсватбената торта, които сервитьорката внимателно ни беше опаковала в кутия.

Дъждът навън беше спрял, но температурата беше спаднала рязко.

– Толкова си грижовен. Благодаря ти, скъпи – отвърнах аз.

Загледах се след него, докато се отдалечаваше в идеално скроения си костюм. Знаех, че съм щастливка. Имах този мъж, който изглеждаше толкова добре. Той е преуспял, забавен е и има очи само за мен. Райън има всичко. Поех дълбоко дъх и кимнах сама на себе си.

Отвън някакъв брадат бездомник се приближи към двойка, която също чакаше колата си. Двамата видимо се раздразниха, обърнаха му гръб и се отдалечиха в различни посоки, докато бездомният човек не сви рамене и не седна с кръстосани крака в края на тротоара.

– Съжалявам, че станахте свидетел на това – поклати глава хостът на ресторанта, застанал до мен. – Веднъж щом се появят наоколо, е много трудно да се отървем от тях.

– Може би просто е гладен – отбелязах аз. – Нямате ли някакви остатъци от кухнята за него?

– Приемете извиненията ми, мадам, но ние не сме гостилница за бедни – поклати глава той. – А и обикновено те искат единствено пари, за да си купят дрога.

От работата си като репортер знам, че подобни забележки не са нищо друго освен генерализация. Не беше непременно задължително бездомничеството да е следствие от злоупотреба с наркотици. Имаше стотици други причини, поради които хората се озоваваха на улиците, но подобна теза можех да защитя по-добре в писмен вид, отколкото в импровизиран спор.

Излязох на тротоара пред ресторанта, където хвърлих тревожен поглед към бездомника. Беше болезнено слаб, а дрехите буквално висяха по тялото му. Спомних си за торбичката с храна, която държах в ръка, и направих крачка към мъжа. Щеше ми се да беше останало нещо повече от сладкиш, но все пак в тортата се съдържаха поне яйца.

– Извинете ме! – заговорих го аз. Той, изглежда, не ме чу, затова повторих малко по-високо: – Извинете ме, тук имам малко храна. Дали… я искате?

Мъжът вдигна глава към мен, докато се приближавах, и погледите ни се срещнаха. Изведнъж ме обзе чувството, че познавам този човек отнякъде, но не можех да се сетя откъде. Пръстите ми се отпуснаха и хартиената торбичка падна на мокрия от дъжда тротоар пред мен. В миг мисловните вериги в главата ми се задействаха и спомените ми избликнаха като листове от преобърната картотека. Дори и мъжът да ме беше познал, нищо в погледа му не подсказа това. В този миг зад мен се появиха светлини на фарове и чух как гуми издраскаха по асфалта, преди да спрат наблизо. Обърнах се и видях Райън да спира с колата. Едва в този момент бездомникът посегна с костеливата си ръка към падналата торбичка и извади кутията с храната. Огледа я за миг, преди внимателно да отвори капака. Разпознах глада в очите му и само след миг той грабна тортата с две ръце и започна да я тъпче в устата си, а трохи покапаха по брадата му.

– Кайли, наред ли е всичко? – попита Райън, след като свали прозореца на колата си.

Кимнах и отстъпих крачка назад, след което с подкосени крака тръгнах към колата, за да се кача.

Не казах на Райън, че нещо не е наред.

Не казах на Райън, че познавам този човек.

Не му казах, че името му е Кейд и някога той бе любовта на живота ми.

 

 

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

+ 69 = 74