Авторът на „Лебедова песен“, „Момчешки живот“ и „Границата“ се завръща с нов неустоим бестселър.

След като успя да заплени сърцата на милиони читатели по света с шедьоврите „Лебедова песен”, „Момчешки живот” и „Границата”, американският писател Робърт МакКамън се завръща с нов завладяващ роман – мрачен криминален трилър, смесващ свръхестествените елементи с добрата историческа хроника.

„Момчето, което чуваше всичко” вече може да бъде открит на българския пазар в превод на Богдан Русев и ще пренесе читателя в сърцето на Ню Орлиънс по време на Голямата депресия.

Годината е 1934-та, а освен гладът, по улиците на Ню Йорк се шири и страхът.   Американската мечта сякаш се отдалечава от своята нация с всеки изминал ден, а ежедневно в криминалните хроники на вестниците се появява един и същи списък –  списък с имената на отвлечени деца и тези, които са били върнати на семействата им.  Мизерията ражда несигурност и насилие, а в тази своеобразна джунгла оцеляват само най-безскрупулните.

Историите на десетки деца са на път да се повторят, когато подмолният Джон Партлоу и измамно красивата Джинджър ла Франс оставят зад гърба си досегашните си дребни схеми и обединяват силите си, за да се заемат със сложно организирано отвличане за откуп. Ала съдбата се намесва и на пътя им се появява необичан герой – Къртис Мейхю –  млад чернокож, който работи като носач на „Юниън Стейшън”, но освен това има слава на човек, който умее да разрешава спорове и неразбирателства сред приятелите си. Никой обаче не подозира, че Къртис има специална дарба да чува… дори неща, които не са казани на глас.

Един ден той неволно долавя  детски вик за помощ и това го въвлича в опасния свят на Партлоу и Джинджър. А измъкването от него се превръща в игра на живот и смърт.

Робърт МакКамън успява да създаде мащабен и напрегнат сюжет, съчетавайки актуалните теми за класовото и расовото разделение с шокиращите и хипнотизиращи прийоми на жанровата литература.

Писателят създава ярък портрет на един разпадащ се свят и повдига въпросите за социалното пробуждане и размиването на границите на моралното.

Провокативен, на места болезнено реалистичен и звучащ като предупреждение, „Момчето, което чуваше всичко” е  опияняваща смесица от криминални загадки и свръхестествена фантастика. История за греха, но и за изкуплението. И за онези хора, които никога не бихте нарекли „герои”, но в ръцете на които съдбата понякога иронично поставя живота ни.

 „Не всеки ден се случва човек да попадне на такава опияняваща смесица от литературен талант и откровено приключенско четиво, каквато представя Робърт МакКамън в този роман.”

Пийт Меслинг 

„Робърт МакКамън отдавна е сред най-добрите автори на мрачна белетристика и този роман несъмнено е достоен представител на творчеството му.”

Тони Джоунс, Ginger Nuts of Horror 

„Робърт МакКамън създава достоверни герои, които увличат читателя презглава във взривоопасен микс от криминални загадки и свръхестествена проза. Напрегнатият финал, с главоломното си темпо, няма да ви позволи да си поемете дъх до самия край.”

Publishers Weekly

Из „Момчето, което чуваше всичко” oт Робърт МакКамън

ПЪРВА ЧАСТ

АНГЕЛ ХРАНИТЕЛ

Първа глава

Дяволът може да бъде мъж или жена. Дяволът може да бъде корава пружина на седалката на колата, мушичка в окото, удар на дървена палка по железните решетки на затворническата килия. Дяволът може да бъде проблясък на мълния, глътка лошо уиски или гнила ябълка, която бавно разваля цяла кошница здрави плодове. Дяволът може да бъде колан, който шиба гърба на дете, или кашон с евтини Библии с меки корици, подути от жегата на напечената задна седалка на осемгодишен, избелял от слънцето зелен оуклънд седан с две врати, който се държи на ръжда и тел.

Днес Дяволът беше последното.

Мъжът зад волана на седана приличаше на ангел хранител. Беше на трийсет и две години и лицето му беше красиво като на изгубено херувимче, с две тъжни бръчки в ъгълчетата на устните. Имаше къдрава руса коса, подстригана късо, а очите му бяха с цвета на дим през лятото. Беше облечен в изгладени панталони от бял костюм и бяла риза с нова якичка и плисета отпред. Тънката му черна вратовръзка беше пристегната със сребърна щипка с формата на две ръце, сключени за молитва. На седалката с напукана кожена тапицерия до него беше оставена сламена шапка с черна панделка, до сгънатото сако от белия костюм. Ръцете на волана бяха меки. Това не беше човек, който се препитава с физически труд във времената, когато толкова много други хора работеха на изкопи за един долар на ден. Тъй като не понасяше безмилостното лятно слънце в югоизточната част на щата Тексас, което прегаряше мъже и жени, докато не ги превърне в съсухрени съчки, той разчиташе на интелекта и съобразителността си, за да преживее трудните времена.

Лошото беше това, че никога не беше виждал времена, които да не са били трудни.

Мъжът подкара уморената си кола по един изровен, прашен черен път сред сухи борови гори. Точно под десния му лакът беше оставена нарисувана на ръка карта на местността, през която пътуваше, а тук и там по маршрута му с хиксче бяха отбелязани многобройните малки градчета и отделни ферми, пръснати сред овъглената земя. До следващото място не му оставаше много път, но до края на деня трябваше да измине още много мили. Ризата му беше влажна от пот. Горещият вятър, който нахлуваше в колата, сякаш му спираше дъха и носеше слабата миризма на гнили праскови. Ароматът им събуждаше някакъв спомен у него, но той не беше сигурен за какво, така че не се опита да го извади на повърхността. Каквото и да беше, то беше останало в миналото. А той беше човек на бъдещето, което миг по миг се превръщаше в настоящето. Беше решил, че ако иска да оживее в този суров свят, човек трябваше да се научи да сменя кожата си като змия и да пълзи от сянката на един камък към сянката на следващия – в движение, движение, непрестанно движение, – защото наоколо пълзяха и други змии и те също винаги бяха гладни.

Беше първата седмица от юли месец на 1934 година. Преди по-малко от пет години, в онзи черен вторник през октомври, националната икономика се беше сринала. На този ден беше настъпил крахът на фондовата борса и оттогава насетне една по една фалираха банките в цялата страна. Прозорците високо над Уолстрийт се бяха отворили, за да пропуснат навън някогашните богаташи, внезапно превърнати в просяци, така че да последват падението на съдбата си до коравия паваж на реалността. Стотици фирми фалираха, когато потокът на парите пресъхна току пред решетките на касиерите. Дълговете и възбраните скочиха до небето. След краха на фондовата борса и банките зимите станаха по-студени от всякога, а летата – безмилостно горещи. Големите равнини бяха брулени от ураганни ветрове, които издухваха почвата от земеделските земи, поразени от сушата, и превръщаха измъчената земя в играчка на прашните бури. В някога жизнените американски градове се извиваха опашки от хора, принудени да се редят за безплатна храна пред църквите и благотворителните дружества, за да оцелеят. Хиляди скитници преброждаха страната по железопътните линии в търсене на работа, а хиляди други я прекосяваха пеша или в коли и пикапи, които бяха на една строшена ос или на един спукан клапан от последната си миля.

Бяха времена на безкрайно нещастие, от което сякаш нямаше спасение. Хората приветстваха жизнерадостните радиопредавания като „Майор Боус търси таланти“, „Танцувай в хамбара“, „Еймъс и Анди“, „Самотният рейнджър“ и „Приключенията на Бък Роджърс в ХХV век“, но радостта им не траеше дълго. След развлечението на безплътните гласове и топлото жълто сияние на радиолампите отново се завръщаше немилостивата действителност на живота – факт, който не успяваха да променят дори премерените, искрени обръщения до камината в Белия дом на президента Франклин Рузвелт. Америка – както впрочем и по-голямата част от останалия свят – беше разбита на парчета, а други вече събираха и подреждаха тези парчета в нови мозайки от бъдещето: други като Сталин в Русия и един наперен дребосък в Германия на име Хитлер.

Но днес, макар и да беше толкова горещо, че на капака на колата му можеше да се изпържи яйце, на мъжа в избелелия зелен оуклънд му вървеше като по мед и масло, както се казва. Вчерашният ден беше успешен за него – беше изкарал почти трийсет долара. Снощи се беше насладил на порция пържола и пържени картофи в една закусвалня в Хюстън. Там се беше разговорил с един амбулантен продавач на ризи дали федералните власти някога ще успеят да заловят похитителите и убийците на бебето на семейство Линдбърг. Наричаха отвличането „Престъплението на века“ и всеки, който слушаше радио или четеше вестници, беше следил новините за това разследване още от онзи ден през месец май миналата година, когато бяха открили трупа на детето с разбита глава.

Мъжът, който приличаше на ангел хранител, не го беше грижа дали някога ще открият престъпниците. На този свят се случваха и такива неща. Семейство Линдбърг бяха богати като цар Мидас, щяха да се оправят и вече си бяха родили още едно дете, откакто беше загинало това. Бяха отчаяни времена и хората вършеха отчаяни неща.

Колелата на автомобила изтрополиха по железопътни релси. Той подмина една табела, нашарена с ръждясали дупки от куршуми. Отбеляза, че на табелата пишеше: „ФРИЙХОЛД“. Пътят ту се криеше в сенките на боровете, ту излизаше обратно на ослепителната светлина на слънцето.

При вида на простреляната табела мислите му се насочиха към една друга тема, която според него самия беше по-интересна и несъмнено по-забавна от детето на семейство Линдбърг. Мъжът следеше приключенията на Бони Паркър и Клайд Бароу още откакто властите бяха попаднали на снимките на двамата, размахали револвери и пушки, в един фотоапарат, който бяха забравили някъде в щата Мисури, а след това въпросните снимки бяха отпечатани във всички евтини вестници. Жалко, че преди няма и два месеца Бони и Клайд бяха застреляни от хайка шерифи на някакво затънтено шосе в щата Луизиана. Във вестниците пишеше, че в телата им е имало толкова много дупки от куршуми, че погребалният агент, който се е занимавал с балсамирането, се е измъчил да направи така, че формалинът да не изтече от тях, а служителите на реда, които бяха стреляли по двамата, бяха оглушали от гърмежите.

Мъжът не остана доволен да го научи, защото щяха да му липсват вестите за бандата на Бароу – кого бяха обрали, кого бяха застреляли и прочее. Бяха преживявали ден за ден, разбира се, но им правеше чест, че бяха следвали собствения си път в тази държава, след като беше отишла по дяволите – дори да се беше налагало да стрелят по другите, за да го направят. Обикновените хора нямаха никакви шансове срещу властта – какво му оставаше на човек, освен да се опита да си пробие път с бой навън от бетонната килия, в която винаги се опитваха да го затворят?

Е, поне можеше да продължи да следи новините за Джон Дилинджър. Този луд кучи син още не го бяха хванали натясно – от април месец насам се покриваше, но рано или късно щеше да изникне отнякъде. Престрелките с негово участие винаги бяха вълнуващи.

Мъжът влезе с прегракналия си оуклънд в малкото градче Фрийхолд, което се показа сред боровите гори зад една черква от червен камък и неголямо гробище със статуя на Исус с разперени ръце по средата. От дясната страна на пътя изникна малка, скръбна наглед бензиностанция на компанията „Тексако“. Мъжът нямаше нужда да зарежда, защото беше напълнил резервоара в Хюстън, а освен това винаги имаше резервна туба с бензин в багажника на колата, но все пак отби. Спря до колонката с емблемата на „Етил“ и зачака, без да загася двигателя. След малко от схлупената постройка на бензиностанцията излезе млад мъж, който бършеше ръцете си в мръсен парцал. Единият му крак беше по-къс от другия и мъжът носеше обувка със специална дебела подметка на този недъгав крайник.

– Добрутро. Трябва да загасите двигателя, сър. Колко бензин ще ви трябва? – попита младежът, като дъвчеше клечка за зъби в устата си.

Сетне добави:

– Току-що ни докараха от новия бензин, марка „Файър Чийф“.

– Не ми трябва бензин – отвърна шофьорът с мек, тих глас.

Говореше с почти напевен южняшки акцент, който бяха определяли като „изтънчен“ и „аристократичен“.

– Но ми трябва малко информация – продължи той. – Знаеш ли как да стигна до къщата на Едсън?

– Тоби Едсън?

– Същият.

– Ами… да, сър. Къщата е на Фронт Стрийт, покрай Уахума Стрийт и надясно на следващия ъгъл, по щатско шосе Шейсет. Трябва да карате още една миля… може би миля и четвърт, и ще видите пощенската кутия от лявата страна на пътя, на която пише Едсън.

– Много ти благодаря. Ето, да се почерпиш.

Мъжът извади от джоба на панталона си едно лъскаво петаче и го пусна в мръсната шепа.

– Жив да сте – отвърна младежът.

Сетне се намръщи:

– Но ако имате работа с мистър Едсън, трябва да ви кажа, че той се спомина миналата седмица. Погребението беше в четвъртък. Сърцето му не издържа.

Беше ред на мъжа в колата да се намръщи.

– Съжалявам да го чуя. Но при все това… отивам по работа в дома на семейство Едсън, а може и да им донеса малко утеха. Приятен ден!

Той кимна на младежа, включи на скорост и отново потегли.

Фрийхолд беше прашно градче с няколко магазина с дървени капаци на витрините. На Фронт Стрийт мъжът подмина един фермер, който караше каруца с дини. Пред едно заведение с табела, която го обозначаваше като „Кафенето на Бетси“, бяха паркирани няколко стари коли и един очукан форд, модел А, с желязна открита каросерия, заварѐна отзад на кабината. На една пейка наблизо седяха двама възрастни джентълмени с работнически гащеризони и сламени шапки, които проследиха с поглед мъжа с избелелия зелен оуклънд, когато мина покрай тях; шофьорът вежливо им махна за поздрав и те, естествено, отвърнаха на поздрава му по същия начин.

 

21 коментари

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

− 5 = 1