Нов роман от авторката на бестселъра „Крадецът на целувки” Л. Дж. Шен„В случай на чудо” – преплита музика, тайни, изпепеляваща страст и едно съдбоносно обещание.

В новия роман на Л. Дж. Шен („Крадецът на целувки”), „В случай на чудо”, една млада жена захвърля всичко под звездното ирландско небе и се врича във вечна вярност на един уличен музикант. Но казват, че обещанията се правят само за да бъдат нарушени. Нали?…

Рори има кариера, която обича, красив приятел, когото обожава, самостоятелност, която е извоювала с дълги години труд. Да, работата ѝ е за продажен и егоистичен музикален продуцент, на когото му пука повече за акциите му, отколкото за неговите артисти. И да, Рори е пълната противоположност на жените, към които обикновено се стремят мъжете като нейния приятел – изискани, богати, на малко име с хората от висшето общество. Но въпреки това животът ѝ е що-годе на прав път. Тя вече не е онова сломено момиче, отишло в Ирландия преди девет години, за да събере парчетата от себе си.

Мал мрази разточителните събития, светските издания, звукозаписните компании и фалшивите обноски на изисканото общество. Музиката му – тази, която го е превърнала в недостъпния ирландски бард, по когото цял свят бленува – е единственото, което има значение. Музиката, която пише, докато лежи на двора си под съвършеното нощно небе. Тогава какво прави в Манхатън, в компанията на най-големите собственици на звукозаписни компании и техните пластмасови асистентки?

Рори е сигурна. Мал не би се преместил да живее в Америка. Дори заради момиче. Особено заради момиче. И най-вече заради нея. Певецът, който оглавява класациите. Кралят, който пленява света. Вероятно дори не помни онази вечер, в която за един дъх време ѝ е отнел невинността, откраднал е сърцето ѝ и я е разсъблякъл.

Но чудото се е случило. Пътищата им са се пресекли. И той иска от нея да изпълни обещаното. Да зареже всичко и да бъде с него.

Казват, че обещанията се правят само за да бъдат нарушени… Освен в случай на чудо.

„В случай на чудо“ (ИК „Сиела“) е самостоятелен роман от бестселъровата авторка Л. Дж. Шен. Книга след книга, Шен завладява сърцата на феновете си с герои, които отговарят на всяко предизвикателство на съдбата, които се борят с вътрешни демони и поставят стени около себе си, но безотказно печелят любовта на читателите.

Из „В случай на чудо”

Л. Дж. Шен

 

1

Сега

Рори

Животът ми се побираше в красиво преспапие със сняг. От ония, които с години никой не си прави труд да помръдне от прашната полица. Стои си спокойно. Безмълвно и неподвижно. Погледнато отвън, моето подредено и уредено швейцарско село изглеждаше съвършено. И беше такова. Почти. На двайсет и шести май парченцата от живота ми се бяха напаснали.

Идеалната работа.

Идеалният апартамент.

Идеалната съквартирантка.

Идеалният приятел.

Идеалните лъжи.

Всъщност не точно лъжи. Всичките ми постижения бяха истински. Работих здравата за тях. Проблемът беше, че преди осем години обещах да ги захвърля за едно мигване на окото, ако отново се натъкна на него. Само че по онова време бях различен човек.

Бях изгубена. Изпълнена със скръб. Сломена. Объркана.

Тези подробности нямаха значение, защото такава бях тогава, а днес беше друго и всъщност изобщо не бях приковала поглед в този мъж. Не бях! Абсурд!

Не бях.

…Тогава защо не можех да откъсна очи от тайнствения непознат, който плавно мина през вратите на залата за тържества на хотел „Биърчман“ и събра всички погледи?

Зачервени страни на лицето, следствие на безжалостната зима, аристократична квадратна челюст, римски нос и устни, създадени за най-мрачните грехове и най-порочните удоволствия, над тях като рамка, разбъркана, черна като въглен коса, при ушите с увиващи се като бръшлян кичури, сочещи в хиляда различни посоки. Разположените косо очи с шарещ поглед, широки рамене и тесен ханш го правеха повече от красив. Беше съвършен. Твърде съвършен.

Точно както у всички жестоки принцове от приказките, така и у него отчаяно търсех да зърна нещо, което издайнически ще разобличи неговото безсмъртие, отсъствието на човешка природа. Доказателство, че съвършенството му наистина е невъзможно.

Островърхи уши. Дълги хищнически нокти. Опашчица.

Моля те, Боже, дай ми нещо, за което да се хвана. Каквото и да е.

Висок беше, но не достатъчно, за да претендира за специално внимание. Не, Малакий Дохърти не се нуждаеше от царствен ръст, елегантни дрехи или милиони в банката, за да оправдае възхищението, което предизвикваше у хората. Жените падаха благоговейно на колене само заради едното му съществуване. Вече бях ставала свидетел на въздействието му. Наблюдавах го и в момента.

Всички очи в залата, включително моите, бяха приковани върху загадъчния мъж.

Престани, Рори. Това не е той.

Да можех само да видя очите му. Повече нямаше да има нужда да се питам дали е той, само исках да се уверя. Други такива очи нямаше. Рядък нюанс на виолетовото, като на разтрошени бонбони теменужки.

„Дължи се на липсата на меланин и отразената в кръвоносните съдове светлина“, обяснил ми беше Мал вечерта, в която за един дъх време ми отне невинността, открадна сърцето ми и ме разсъблече.

Проследих как мъжът подминава охраната и влиза в зоната за специалните гости, вървеше уверено, безразличен към впилите в него любопитни погледи и хапещи устните си почитателки. Знаменитостите също гледаха да му се изпречат уж случайно на пътя, дебнеха мързеливата му походка, мъчеха се да завържат разговор, в същото време пазачът на входа размотаваше червеното копринено въже, което разделяше простосмъртните от боговете.

Мъжът, който нямаше как да е Мал, уверено вървеше към бара, устремил поглед нанякъде. По-скоро върху някого: собственика на голямата звукозаписна компания Джеф Райнър. Скутът на Райнър беше зает от стремително издигащата се по звездния небосклон ритъм енд блус изпълнителка Алис Кристенсен – захарчето беше по-известна със сценичния си псевдоним Алишъс. Джеф беше прехвърлил четирийсетте и лицето му носеше онзи розов оттенък, който издаваше прекаляването с пиене и кокаин.

Мъжът вървеше към него, Райнър се изправи, Алиша се изпързаля от скута му и задникът ѝ отчетливо тупна на пода. Магнатът прекрачи тялото ѝ и се втурна към Загадъчния, падна театрално на колене, измъкна голяма пачка в брой от предния джоб на сакото си и ги размаха пред лицето на непознатия. Онзи, който не беше Мал, се подсмихна студено, измъкна парите от дебелите като наденички пръсти на Райнър и ги пъхна в джоба на палтото си, после каза нещо, от което Райнър пъргаво скокна.

И това сложи всичко на място.

Мал по-скоро би умрял, отколкото да сключи сделка с величие като моя шеф. Би предпочел да се самозапали, отколкото да се появи на лъскаво тържество. По-скоро би пил цианид направо от бутилката, вместо да се съюзява с тия като Джеф Райнър.

Мал не беше студен, нито безочлив, нито го играеше интелектуалец. Сам се подстригваше, поздравяваше с „дай пет“ непознати и мислеше, че кафявият сос[1] е лек за всички световни проблеми. Мал мразеше разточителните събития, светските издания, звукозаписните компании, работещи с музика за масовия вкус, и изисканата храна. Обичаше майка си, да разговаря, да се напива до безпаметност и да пише песни, докато лежи на двора си под съвършеното нощно небе. Отказа чек за шестнайсет хиляди долара, който една сладникава поп звезда се опита да му даде, за да купи негова песен, и здравата се беше посмял, докато гледа как обърканият ѝ мениджър и агентът ѝ се гърчат в мъките си по разшифроването на думата не.

Но това беше преди осем години – подсказа ми един гласец в мен. – За период от двайсет и четири часа.

Знаех ли какъв е Малакий Дохърти днес?

Знаех ли изобщо нещо за него?

– Ето я и нея.

Ръцете на Калън се увиха около кръста ми. Подскочих от изненада, елегантният му английски акцент за секунда ме стресна.

– Красавицата на бала. – Устните му, които носеха студа отвън, погалиха задната част на ухото ми.

– Успя – завъртях се, прегърнах го през врата и го целунах леко по устните, бързо като перфориране на карта. Все още носеше светлосивия си костюм от офиса.

– Не е ли винаги така? – намръщи нос.

Така беше. Не бях срещала по-точен и по-заслужаващ доверие мъж от Калън. Пълна противоположност на отвеяния, ненадежден Мал. Отново го погледнах и забелязах, че приятелят ми се е сетил да си сложи вратовръзката, която най-много обичах. Тъмнозелена, със златисти нишки. Когато я видяхме в магазина, вече почти две седмици бяхме двойка, казах му, че ми напомня за Ирландия, и той веднага си я купи.

Извадих от чантата си скъпия фотоапарат „Никон“, който ми взе за рождения ми ден, и го снимах. Улових нацупената му усмивка на богато момче, докато той се вглеждаше в мен и търсеше одобрението ми.

Вече четири години след като завърших, работех на хонорар за „Бил Хил Рекърдс“. Почти нищо не плащаха, но почти нищо беше пак по-добре от истинско нищо, колкото получавах, докато стажувах при тях през първите три години. Работех почасово като барманка, за да плащам астрономическия наем на апартамента си в Манхатън.

Не че държах да живея според клишето за бедното момиче от Манхатън. Покойният ми баща ми остави наследство, до което отказвах да се докосна. И през ум не ми минаваше да пипам тези пари. Бих ги изгорила, но щях да докарам инфаркт на майка ми, а не исках да ми тежи подобен грях.

Не ламтях за пари. Исках баща ми да е част от моя живот, нищо повече.

[1] Кафявият сос се използва като подправка в Обединеното кралство и Ирландия. Съставките му варират, но основните са: домати, меласа, фурми, ябълки, тамаринд, подправки, оцет и понякога стафиди. В готовия си вид е кафяв на цвят. – Бел. прев.

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

4 + 6 =