Издателство Ибис пуска нова поредица – „Град от месинг“ е книга първа от трилогията „Хрониките на Девабад“ на С. А. Чакраборти

ОЧАКВАЙТЕ НА 3 ДЕКЕМВРИ!

Пристъпете в „Град от месинг“, където съдбата на едно вълшебно близкоизточно царство зависи от умна и дръзка измамница с чудотворна лечителска дарба.

Нахри е ненадмината измамница, която никога не е вярвала в магии. И по-добре от всеки друг знае, че това, с което си изкарва прехраната из улиците на Кайро – гледане на ръка, гонене на зли духове, изцеляване – са просто трикове, номера, с които да прибира парите на османските благородници.
Ала когато по време на едно от шарлатанствата си, без да иска, призовава Дара – загадъчен джин воин, Нахри е принудена да приеме, че магическият свят, за който винаги е смятала, че съществува единствено в приказките, е истински.
Защото джинът ѝ разказва забулена в тайни история: отвъд горещи, брулени от вятъра пясъци и отвъд руините на някога великолепни човешки градове се намира Девабад – легендарният Град от месинг. В него, зад позлатените му стени, зад шестте порти на шестте племена на джиновете, тлеят прастари вражди.
И когато решава да навлезе в този свят, Нахри научава, че истинското могъщество е свирепо и жестоко. Че магията не може да я предпази от опасните мрежи на дворцовите интриги. Че дори най-хитрите кроежи може да имат смъртоносни последствия.
Все пак неслучайно казват, че трябва да внимаваш какво си пожелаваш…

„Достатъчно е да прочетете само няколко страници от романа, за да останете в плен на магията му.“ – Робин Хоб

Романът е финалист за наградата „ЛОКУС“.

ОТКЪС

Глава 1

    

    НАХРИ

    

    Той беше лесна мишена.

    Нахри се усмихна зад воала си, гледайки как двамата мъже се разправят, докато се приближават към дюкяна ѝ. По-младият хвърли притеснен поглед по уличката, докато по-възрастният – нейният клиент – се потеше в хладния утринен въздух. Ако не се брояха двамата мъже, уличката беше пуста; правоверните вече бяха повикани за фаджр и всички, които бяха достатъчно вярващи за обществена молитва (не че в нейния квартал имаше много такива), се бяха събрали в малката джамия в края на улицата.

    Нахри потисна прозявката си. Не беше от онези, които стават за сутрешна молитва, ала клиентът ѝ беше избрал този ранен час и бе платил щедро за дискретността. Тя ги огледа изпитателно, докато се приближаваха, забелязвайки светлите им лица и кройката на скъпите им палта. Турци, предположи. По-възрастният може би дори беше паша, един от малцината, които не бяха избягали от Кайро след нашествието на франките. Заинтригувана, Нахри скръсти ръце над черната си абая. Нямаше много турски клиенти; те бяха прекалено високомерни за това. Всъщност, когато не воюваха помежду си за Египет, единственото, за което франките и турците като че ли бяха съгласни, бе, че египтяните не могат да се управляват сами. Опазил ни бог. Не беше като египтяните да бяха наследници на велика цивилизация, чиито внушителни паметници все още осейваха земята. О, не. Те бяха селяни; суеверни глупаци, които ядяха твърде много боб.

    Е, тази суеверна глупачка се кани здравата да ви оскубе, така че обиждайте на воля. Нахри се усмихна, докато мъжете се приближаваха.

    Поздрави ги топло и ги вкара в малкия си дюкян, поднасяйки на по-възрастния горчив чай от смачкани семена от сминдух и нарязани на едро листа от мента. Той го изпи на един дъх, но Нах-ри не бързаше, докато гадаеше по листата, мърморейки и напявайки тихичко на родния си език, който двамата със сигурност не знаеха: език, за който дори тя нямаше име. Колкото повече се бавеше, толкова по-отчаян щеше да става той. По-лековерен.

    В дюкяна беше горещо; въздухът между тъмните шалове, които Нахри провесваше на стените, за да създаде уединение на клиентите си, бе натежал от миризмата на горено кедрово дърво, пот и евтиния жълт восък, който тя пробутваше за тамян. Клиентът ѝ си играеше нервно с ръба на палтото си, а по червендалестото му лице се стичаше пот и мокреше бродираната му яка.

    По-младият мъж се намръщи.

    – Това е глупаво, братко – прошепна той на турски. – Лекарят каза, че ти няма нищо.

    Нахри скри тържествуващата си усмивка. Значи, бяха турци. Не очакваха тя да ги разбере (вероятно предполагаха, че една египетска улична лечителка едва говори и правилен арабски), ала Нахри владееше турски така, както и родния си език. Също като арабски и иврит, книжовен персийски, венецианския на висшите класи и крайбрежен суахили. През двайсетината години на живота си, все още не беше срещнала език, който да не разбере незабавно.

    Само че не беше нужно турците да знаят това, така че не им обърна внимание, преструвайки се, че изучава утайката в чашата на пашата. Най-сетне въздъхна, при което воалът ѝ изпърха пред устните по начин, който привлече вниманието на двамата мъже, и пусна чашата на пода.

    Тя се счупи, както и трябваше, и пашата ахна.

    – В името на Всемогъщия! Лошо е, нали?

    Нахри вдигна поглед към него, примигвайки лениво с черните си очи с дълги ресници. Беше пребледнял и тя почака за миг, за да чуе ударите на сърцето му. Бяха бързи и неравномерни от страх, но тя усети че изпраща здрава кръв по тялото му. Дъхът му беше чист от болест, а в тъмните му очи имаше бистрота, която не можеше да бъде сбъркана. Въпреки посивяващите нишки в брадата му (неумело скрити с помощта на къна) и окръгления корем, той не страдаше от нищо по-сериозно от излишък на богатство.

    Тя на драго сърце щеше да му помогне с това.

    – Толкова съжалявам, господине. – Нахри побутна назад малката платнена кесийка, преценявайки с бързи пръсти колко дирхама има вътре. – Моля ви, вземете си парите.

    Пашата се ококори.

    – Какво? – извика. – Защо?

    Нахри сведе очи.

    – Има неща, които не са по силите ми – прошепна тя.

    – О, господи… чу ли я, Арслан? – Пашата се обърна към брат си със сълзи в очите. – Ти каза, че съм луд! – заяви обвинително, преглъщайки един хлип. – А ето че ще умра! – Той зарови глава в ръцете си и зарида, докато Нахри броеше златните пръстени по пръстите му. – С такова нетърпение очаквах да се оженя…

    Арслан я стрелна с подразнен поглед, преди отново да се обърне към пашата.

    – Стегни се, Кемал – изсъска той на турски.

    Пашата избърса очите си и вдигна очи към Нахри.

    – Не, трябва да има нещо, което можеш да направиш. Носи се мълва… Хората говорят, че си накарала едно сакато момче да проходи само като си го погледнала. Убеден съм, че можеш да ми помогнеш.

    Нахри се облегна назад, прикривайки удоволствието си. Нямаше представа за кое сакато момче говори, но слава на Бога, това със сигурност щеше да помогне на репутацията ѝ.

    Сложи ръка на сърцето си.

    – О, господине, натъжава ме, че трябва да поднеса такава новина. И като си помисля за скъпата ви булка, лишена от такова щастие.

    Раменете му се тресяха, докато ридаеше. Нахри го изчака да стане още по-истеричен, възползвайки се от възможността да оцени дебелите златни халки, опасващи китките и врата му. Прекрасен гранат, красиво шлифован, бе забоден в тюрбана му.

    Най-сетне каза:

    – Може би има нещо, но… не. – Тя поклати глава. – Няма да се получи.

    – Какво? – извика пашата, сграбчвайки тясната маса. – Моля те, готов съм на всичко!

    – Ще бъде много трудно.

    Арслан въздъхна.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

− 1 = 7