Очаквайте на 25. 06. 2012 г. завръщането на българския литературен пазар на един от най-добрите руски фантасти – Кир Буличов с романа „Селцето“ !

Романът „Селцето“ (превод: Любомир Николов, Васил Велчев, цена: 15 лв., 336 стр.) е базиран на повестта „Проходът“, излизала в България през 80-те години и включена в сборника „Среща с медуза“. Научноизследователският кораб „Полюс“ претърпява корабокрушение на неизвестна планета със сурови условия за живот. Заради радиацията малцина членове на екипажа оцеляват. Шестнайсет години по-късно те обитават малко селце, находчиво се борят с враждебния заобикалящ ги свят и правят опити да се доберат до кораба…

Кир Буличов (1934-2003) е популярният псевдоним на големия руски писател-фантаст, журналист, пътешественик и историк Игор Можейко. В качеството си на изтоковед той обхожда Памир, пътува из Бирма, Индия и Ирак, „сближава се“ с арктическия студ, създава ценни трудове за древни източни култури и езици. Автор е на множество научнофантастични разкази и романи, превежда редица американски книги на руски, сам пише сценарии за повече от двайсет филма. Прочути негови произведения са поредиците за Великия Гусляр, Алиса Селезньова, Павлиш, цикълът„Галактическа полиция“, и филмираният детски роман „Гостенка от бъдещето“.

Романът „Селцето“ е втората книга, която излиза във фантастичната поредица на „Колибри“ – „Галактики“.

Откъс от книгата

В къщата беше влажно, около светилника кръжеше рояк мушици, отдавна трябваше да го изгасят, но, естествено, майка му бе забравила; навън бе сумрачно и валеше. Олег се излежаваше на койката  – преди малко се беше събудил. Тая нощ бе пазил селото, пъдеше чакалите, а те на глутница напираха към бараката, едва не го разкъсаха. Из тялото му витаеха пустота и апатия, макар че той очакваше вълнение, може би дори страх. В края на краищата шансът е петдесет на петдесет дали ще се върнеш, или не. А петдесет на квадрат? Трябва да има някаква закономерност, трябва да има таблици, инак вечно изобретяваш велосипеда. Между другото Олег все се канеше да пита Старика какво е това велосипед. Парадокс. Няма велосипед, а Старика все го използва за упреци, без да мисли дали някой ще разбере.

Майка му се разкашля в кухнята. Значи, си беше у дома.

– Ти защо не отиде? – попита я той.

– Събуди ли се? Искаш ли супа? Тъкмо я стоплих.

– А кой отиде за гъби?

– Мариана и Дик.

– Само двамата ли?

– Може да се е лепнало и някое от момчетата.

Можеха да го събудят, да го повикат. Мариана не обеща, но би било естествено да го стори.

– Не ми се яде.

– Ако не спре да вали – каза майка му, – краставиците няма да узреят преди студовете. Всичко ще плесеняса.

Тя влезе в стаята, разпъди мушиците с длан, духна светилника. Олег зяпаше тавана. Петното от жълта плесен бе пораснало и вече имаше друга форма. Вчера напомняше профила на Вайткус – нос като картоф. А днес носът беше подут, сякаш оса го е ужилила, челото също стърчеше нагоре. На Дик не му е интересно в гората. От какъв зор ще бере гъби? Той е ловец, степен човек, сам го казва.

– Много мушици има – каза майка му. – Студено им е в гората.

– Ти пък намери кого да жалиш.

Къщата беше разделена на две, в другата половина живееха Старика и близнаците Дурови. Той ги приюти, когато умряха техните. Близнаците вечно боледуваха – единият оздравее, другият настине.

Ако не беше нощното им мрънкане, Олег никога не би приел да дежури нощем. Чу ги как захленчиха в хор – гладни бяха. Неясният, далечен и привичен като вятъра монолог на Старика секна, изскърца скамейката. Значи, беше тръгнал към кухнята и учениците му веднага се разшумяха.

– И накъде си се запътил? – каза майка му. – Няма да стигнете. Късмет ще е, ако се върнете живи.

Сега ще се разплаче. Напоследък тя често плаче. Нощем. Мърмори, върти се, после заплаква тихичко – личи си, защото подсмърча. Или почва да шепне като заклинание: „Не мога вече, не мога! По-добре да умра…“. Ако я чува, Олег се вкаменява, защото го е срам да покаже, че не спи, все едно е зърнал нещо нередно. Срам го е да признае, че не жали майка си. Тя плаче за нещо, което за Олег не съществува. Плаче за страни, които той не може да види, за хора, които не са тук. Олег не помни майка си друга – само такава, каквато е днес. Мършава, жилеста жена, прошарените коси са събрани отзад на кок, но вечно се измъкват, провисват покрай лицето и тя ги духа настрани. Лицето е зачервено, цялото на точки от търкултрън, под очите тъмни кръгове, а самите очи са прекалено светли, сякаш избелели от слънцето. Майка му седи до масата, положила отгоре мазолести длани. Добре де, плачи най-сетне. Сега ще извади снимката. Правилно, придърпа кутията, отваря я, вади снимката…..

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here