Как правилните или погрешните решения на решителните лидери оформят пътя на човешката история.

На пазара вече можете да намерите „Изкуството да воюваш” на британския професор по история Андрю Робъртс – комплексен и нюансиран портрет на девет от най-добре познатите световни лидери, водили своите нации през тежки изпитания.

Как може един човек да предвожда сто души? А милион? Историкът Андрю Робъртс гради детайлни портрети на девет световни лидери, оставили дълбока следа в историята – Наполеон Бонапарт, Хорацио Нелсън, Уинстън Чърчил, Адолф Хитлер, Йосиф Сталин, Джордж Маршал, Шарл де Гол, Дуайт Айзенхауер и Маргарет Тачър. Всички те са обединени от едно важно обстоятелство – всеки от деветимата лидери повлиява пряко не само на войните, които води, но и на по-нататъшното развитие на целия си народ. Образите им – едновременно вдъхновяващи и предупреждаващи – носят безценни уроци по лидерство както в бурните времена на войната, така и в дълбоките води на мира.

Историята невинаги се пише от победителите – забележителните способности на Наполеон го превръщат в един от великите лидери на съвременните общества, въпреки загубата му. Увереността в собствените качества понякога съпътства бъдещия лидер от люлката, както е в случая на Уинстън Чърчил. А понякога настъпва много късно в живота – Маргарет Тачър наближава средна възраст, когато за пръв път поема юздите. Понякога лидерите водят народите си не към бляскави успехи, а към най-мрачните бездни, като Хитлер и Сталин. А други – като Шарл дьо Гол – успяват да възстановят честта на държавата си дори след мащабна катастрофа.

Дали лидерството е вродено и уникално качество, или е сбор от техники и умения? На какво ни учи то по време на война и в години на мир? Кои личности незаслужено носят репутация на велики лидери? Посветена на това как войната разкрива най-положителните и най-отрицателните качества на лидерите, „Изкуството да воюваш” вади на показ сходствата и разликите между деветте знакови фигури от световната история.

Из „Изкуството да воюваш”

Андрю Робъртс 

Главоблъсканицата
на лидерството
 

Как може един човек да води сто души? Това бе сред темите за есе на тричасовия ми изпит за постъпване в Кеймбридж през 1981 г. Оттогава въпросът не е спирал да ме вълнува. В крайна сметка изкуството на лидерството е онова, което обяснява как не сто, а хиляда, сто хиляди, милион, а в случая на Индия и Китай дори милиард мъже и жени могат да бъдат ръководени, за добро или зло.

Началото на тази книга бе поставено от поредица мои лекции, посветени на това как войната изисква – и разкрива – най-положителните и отрицателните качества на лидерите. Реших да се фокусирам върху девет велики и важни личности и да извадя на показ способността им за ръководене с надеждата, че помежду им има достатъчно общи черти, от които да се поучим и в мирно време.

Ние сме склонни да мислим за лидерство като нещо хубаво по своята същност, но както сочат примерите с Адолф Хитлер и Йосиф Сталин, то всъщност е неутрално в морално отношение. Способно е да поведе човечеството както към мрачни пропасти, така и към слънчеви морави. То е могъща, многолика сила и може би един ден ще съжаляваме, че някога е имало начин дори сто души да бъдат водени от един човек. Междувременно, както при смъртоносните заболявания или ядрения разпад, трябва ясно да осъзнаем същността му и да се опитаме да я насочим към добро, както при останалите седем герои от книгата.

Всеки от деветимата има непоклатима увереност в себе си – задължителен атрибут на великия лидер по време на война. В някои случаи, както е при Уинстън Чърчил, тя произтича от родословие и възпитание, насаждащи още от люлката убеждението, че си роден да водиш и управляваш. В други, както при Наполеон, тя произтича от осъзнаване на собствените забележителни способности и интелект по време на юношеството. Маргарет Тачър наближава средна възраст, когато става ясно, че може да ръководи по-добре от повечето мъже наоколо. Самочувствието на Хитлер расте на фона на ефекта, който изпълненото му с негодувание и омраза слово оказва върху бунтарски настроените тълпи от безработни бивши войници в баварските бирарии през 20-те години на XX век. Разочарованията и провалите не сломяват тези лидери – напротив, каляват характерите им. Неуспехът не е нещо фатално, а само инцидент, урок за в бъдеще.

Всички те вярват и че имат мисия за изпълнение, която често надхвърля по мащаби конкретната война. За Сталин това е световната победа на марксизма-ленинизма, за Нелсън – пълното унищожение на принципите на Френската революция, а за Хитлер – триумфът на арийската раса чрез подчинение на всички останали. И тримата се провалят, както и Уинстън Чърчил в стремежа си да предотврати така наречената от него „ликвидация на британската империя“. Затова пък Шарл дьо Гол успява да възстанови честта на Франция след катастрофата от 1940 г., Маргарет Тачър да спре наглед необратимия упадък на Британия, а Дуайт Айзенхауер – да освободи Западна Европа.

Частите следват приблизително хронологичен ред, защото някои от тези личности се учат от своите предшественици. Нишката от Нелсън, през Чърчил, до Тачър например е очевидна, както и тази от Наполеон до Чърчил. Почти всички те, с изключение на Сталин, четат усилено исторически и биографични съчинения на младини и се поставят в контекста на героите от съответните държави. Дори Адолф Хитлер се разглежда като втори Арминий и кръщава операцията по нахлуването в Русия на немския император от XII век Фридрих I, известен като Барбароса (Червената брада) .

В своята книга „Лидерите“ президентът Ричард Никсън отбелязва колко много от онези, наградени с Медала на честта, изглеждат напълно обикновени хора, докато не проявят върховна храброст при изключителни обстоятелства. Без тези обстоятелства те не биха показали своята смелост. Той заключава, че „предизвикателството на войната изкарва на преден план качества, които лесно могат да се измерят. Предизвикателствата на мира може да са големи, но триумфът на лидера над тях не е нито толкова видим, нито толкова драматичен“. Затова е почти невъзможно премиерът на Люксембург например да остави знаменателна диря в историята в мирни времена. Може да е печална констатация за човешката природа, но е истина.

 

 

 

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

18 + = 21