Фаст-Принт-Букс представя „Интервюто“ от Николай Пеев, автор на „Денят на инвикта“, номиниранa за любима книга на 2016 г.
„Интервюто“ е в ярък контраст с „Денят на инвикта“ – и жанрово и смислово. Рисува едно много по-мрачно бъдеще – един непредсказуем трилър, чиято динамика ще ви остави без дъх до последната страница.
Книгата разглежда въвеждането на Универсален базов доход – хората получават средства, без да работят – и как това се отразява на обществото. Към момента има данни, че в европейски държави /за малки административни области/ се правят такива проучвания/тестове.
Действието в книгата се развива в близкото бъдеще, след около 10-15 години, а историята е вдъхновена от практиката на автора като адвокат.
„Корпорация „Хаймдал“ притежава всичко – от концерните за оръжия до кварталните кухни за бебешка храна из цяла Европа.
Един ден получих странно обаждане – от „Хаймдал“ ме канеха на интервю за работа. В първия момент си помислих, че това е някаква шега, но не беше… и се съгласих да отида. Пристигнах в уречения ден и час, но нищо на този свят не би могло да ме подготви за това, което последва на ИНТЕРВЮТО.
ОТКЪС

12:14

Съдбата имаше садистично чувство за хумор и аз бях нейният любим виц.

Очаквах да чуя пронизителното свистене от прелитащ куршум и интервюто ми да приключи завинаги, но това не се случи. Напротив, успях да избягам от оживения трафик на булеварда и да стигна невредим до уличките между блоковете. По обяд жилищните квартали опус­тяваха. Тук-там по прозорците се виждаха хора, които пушат, а на терасите други простираха дрехите си. Хвърляха любопитни погледи отгоре към всичко, което се движи. Бяха станали предпазливи и мнителни, особено след като престъпността се бе увеличила многократно през последните години.

По-голямата част от гражданите не ходеха на работа и се събуждаха обикновено по обяд – лениви, недоспали, неизтрезнели от запоите си до ранни зори. Затова беше толкова тихо.

Слънцето грееше високо в небето, но все още не беше достатъчно силно, за да стопли земята. Ръцете ми все още потреперваха, но не толкова от хладния въздух, колкото от адреналина в кръвта.

Скоро стигнах до малко площадче с буренясала градинка. Вдясно се издигаше стара изоставена административна сграда с изпочупени прашни прозорци, а срещу нея имаше някакъв квартален ресторант с крива дървена веранда и поувехнали цветя в саксиите. От ресторанта се носеше миризма на храна и усетих как стомахът ми се сви – заради напрежението от интервюто нямах апетит и не бях хапвал нищо от предния ден.

На около двеста метра след ресторанта забелязах табела за метрото. Беше триъгълна, въртеше се бавно, а надписите по нея светеха в зелено. Имаше огромни дисплеи, на които пишеше „МЕТРОСТАНЦИЯ“ на няколко езика и стрелка, сочеща надолу. Погледнах през рамо, за да видя дали някой ме следи, но не забелязах нищо подозрително.

Ескалаторите пред метрото бяха облепени със стикери „НЕ РАБОТИ“ и „ИЗПОЛЗВАЙ СТЪЛБИТЕ“. Спуснах се надолу и едва стъпих на последното стъпало, когато към мен се протегнаха няколко ръце. Бяха обичайните просяци по метростанциите – живееха на групички и обикаляха спирките. Между тях имаше безобидни, които просто се опитваха да преживяват. Повечето обаче давеха своята безпомощност в алкохол или с наркотици и човек трябваше да внимава, особено когато изглеждаха неадекватни.

Бяха двама мъже и една жена вляво от стълбището и очакваха милостиня. Единият се изправи и направи крачка към мен. Носеше скъсана ушанка, само с едно покривало за ухо, мазен червен шал около врата и мръсен зелен шлифер. Ръцете му бяха нашарени с разкривени татуировки. Усмихна се, в устата му нямаше зъби.

– Братчето ми, дай за храна… – каза той.

Подминах, без да забавям крачка, но продължих да го следя с крайчеца на окото си. Наредих се до групата хора, които чакаха мотрисата. Изглеждаха нервни и явно стояха на спирката от доста време.

– Извинете, от колко време чакате? – попитах мъж с малко дете.

– Почти час.

– Да се надяваме, че скоро ще дойде.

– Заради тези стачки закъснявам с часове за работа за пореден ден. Не мога да оставя и малкия на градина. Ако това продължи, ще ме уволнят – каза той.

Изминаха още няколко минути в неловко мълчание. От някаква тонколона в тунела ехтеше досадна реклама по радиото, която слушах за пореден път:

„Излизате в почивка, но нямате време за обяд? Решавате да си купите хотдог от близкият павилион. Тъкмо го взимате, когато виждате, че хотдогът започва да расте.

В кой момент хотдогът ще се пречупи на две половинки? На коя страна ще падне по-голямата част от него и защо? Обадете се, за да ни кажете и може да спечелите…“

Представях си крехкото сочно месо, прясно изпечено на оребрената скара. Пухкавите хлебчета с лек загар, напоени с масло. Пресните чушки, лук, маслини и домат, нарязани на тънки резенчета между тях. Ароматната шарена сол, ухаеща на билки и универсалният барбекю сос, който една от компаниите на „Хаймдал“ произвеждаше. Преглътнах шумно събралата се в устата ми слюнка и разтърсих глава в опит да разчистя мислите си.

Внезапно усетих остра миризма на пот и алкохол и рязко се обърнах. Бездомникът, който ме бе заговорил на стълбите, стоеше на няколко крачки зад мен. В лявата си ръка държеше ръждив нож, с който правеше кръгооб­разни движения във въздуха.

– Братленце, като не щя да дадеш за едно хлебче, сега ще дадеш всичко, което имаш – изфъфли той.

Нямах нищо. Палтото с всичките ми документи и пари беше останало в „Хаймдал“. Усетих как хората наоколо се отдръпнаха притеснени.

– Давай! – повтори той. – Ей, хора! Богаташче си имаме тук, особено с т‘ва костюмче!

– Няма да стане.

– К‘во?

– Нямам нищо в себе си.

– Давай, ‘щото се изнервям!

– Кротко! Огледай се, има и деца на спирката. Сега ще ти покажа, че нямам нищо – разгърнах сакото си, за да види ризата с дупка и раната от шоковата палка. Започнах да вадя празните си джобове един по един. – Виждаш ли? Нося скъсан мръсен костюм.

– Егати късмета! – каза бездомникът. – А откъде го взе тоя костюм?

– Намерих си го.

– Къде?

– В една кофа за боклук в малките улички по центъра – излъгах, а дрипльото беше толкова неадекватен, че изглежда ми повярва. – Отиди и провери. Гарантирам, че с твоите приятели ще си намерите нещо и за вас – я храна, я дрехи.

– Да… Ще си намеря… Обаче искам твоя, харесва ми, лъскав е. Сваляй костюма! – изръмжа той и размаха ножа.

В този момент от тунелите се разнесе протяжният писък на приближаваща мотриса. Светлини и сенки пробягаха по стените и хората наоколо се оживиха. Повечето от тях бяха мръзнали повече от час под земята и изглеждаха готови на всичко, за да се качат. Щом видя, че тълпата около нас се сгъстява, дрипльото се притесни, прибра ножа и се върна при останалите просяци, мрънкайки нещо неразбираемо под носа си.

При вида на отворените врати чакащите се впуснаха напред като в транс. Хора от всякакви националности и възрасти се бутаха едни други, за да влязат във вече претъпканата мотриса. Лицата им бяха бледи, изглеждаха недоспали, с кървясали очи и празни погледи.

Атмосферата в купето също не беше приятна. Заради стачката и закъснението вътре нямаше достатъчно място. Носеше се тежка миризма на тютюн и марихуана. Пасажерите не се притесняваха да запалят, стига да имаха къде да изтръскат фасовете си. От дима и умората започна да ми се повдига. Хванах се за един от парапетите в купето и подпрях чело на дланта си.

Последни се опитаха да се качат бащата с малкото дете, което изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче. Никой не им направи място.

Внимание! Вратите се затварят! – извести електронен глас.

– Може ли малко място! С дете съм! – каза човекът.

– Не виждаш ли, бе! Ня‘а място!

– Чакай следващата мотриса, чиче! – извика едно от група гаменчета, стоящи до вратата. Имаха шарени коси и черни кожени якета с щампа на червен дракон. Вероятно бяха от някоя местна банда.

– Моля ви, само една крачка навътре! Ще ме уволнят, ако закъснея!

Вратите започнаха да се затварят с трясък една след друга.

– Направи място на човека! – изблъсках най-близкия от гамените с рамо и човекът с детето най-сетне се качи.

– Ей, мамка т…

– Я млъквай!

Той ме изгледа злобно, но забеляза петната от кръв по ризата и превързаната ми длан. Може би това го разколеба да продължи, защото замълча, но не престана да ми хвърля кръвнишки погледи. Той и бандата му слязоха след няколко спирки.

Докато пътувах, си мислех за това как през последната година всички фирми, които поддържаха метрото, фалираха. Медиите казваха, че било заради непосилните разходи. Тогава се заговори, че „Хаймдал“ планират да вземат метростанциите в страната на концесия, за да изградят нова метросистема, която свързва градовете. Нищо от това не се случи и с времето темата затихна и всичко, свързано с този транспорт, отиде по дяволите. Транспортът остана безплатен, но престъпността в метрото придоби такива измерения, че нито камерите, нито охраната бяха в състояние да се справят с проблемите. Грабежите, убийствата и изнасилванията под земята станаха ежедневни новини. Стълбища, говорители, екрани – всичко с времето се изпочупи или окраде. Мотрисите намаляха, защото нямаше кой да ги ремонтира и транспортът постепенно стана нередовен.

Електронният глас в купето извести за спирката на бул. „Клейтън Славович“ и ме изкара от унеса. Беше време да слизам и се надявах Морена все още да ме чака.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here