Самодиви и овчари в опасна игра на живот и смърт.

Има истории, които умеят да съживяват магията и да вдъхват нов живот на приказките, разказвани около огъня.

На пазара се появява новото издание на „Откраднато, обречено, опазено” от талантливата българска писателка и журналистка Искра Урумова, обединяващо трите сезона на една запленяваща самодивска история с непубликувани до момента откъси.

В недрата на българския фолклор се спотайват митове и легенди за враждата между две общества – самодиви и овчари воюват там, където мистични сили властват над хора и природа.

Равновесието в природата е заложено на карта, когато навръх Еньовден красивата самодива Неда се събужда, впримчена в капана на стара магия – тя е пленена от млад овчар на име Марко. Но  вместо да отреже косата ѝ и да я обрече на лудост, той я пощадява, защото помни как като дете е бил спасен от нея в момент на смъртна опасност.

Пътищата им се оказват завинаги преплетени и двамата се впускат в опасна игра, в която на карта са заложени не само тяхното щастие, но и  краят на съдбовната  битка между техните общества и равновесието в природата.

Войната ще продължи три поредни самодивски сезона. И може би само силата на една прокълната любов ще донесе мир.

В над 550 страници Искра Урумова създава свят, изпълнен с тайнства, приключения, лукавство и смайващата красота на българската природа.

Преплитайки фолклорни елементи,  реални исторически събития, впечатляващи познания на видовете билки и свещените места у нас, както и изящен повествователен стил, „Откраднато, обречено, опазено”  е една съвсем истинска „история за българските чудеса“ –  смайваща комбинация от романтична приказка, пътеводител из мистичните кътчета на България и почит към родните традиции.

Искра Урумова работи като журналист над 17 години – репортер и редактор във вестници, радио, интернет агенции и телевизии. Позната е на широката аудитория като телевизионен кореспондент.

„Чудесата не противоречат на законите на природата. Те противоречат само на нашите представи за тези закони.“

 Августин Блажени

Из „Откраднато, обречено, опазено” от Искра Урумова

Откраднато

1-ви сезон

Чудесата не противоречат на законите на природата.

Те противоречат само на нашите представи за тези закони.

Августин Блажени

24 юни (Еньовден), 00:44

Нещо никак не е наред!

Усещам миризма на човек. Не виждам, защото очите ми са завързани.

Последното, което помня, е, че излязох от водата, за да взема омайниче от билките на сестра ми Гена. Голямото каменно корито на извора, бликащ в двора, бе пълно със стръкове, но Дана, другата ми сестра, държеше на своето – трябвало ѝ още омайниче!

Хладният вятър, преминал по мократа ми риза, ме накара да настръхна… Не, не е от вятъра. Само приближаването на враг може да ме наелектризира така. Осъзнах го точно преди да потъна в мрак, наситен с миризмата на ракия и змийска отрова.

Този човек ли ме упои? Ако е овчар, защо не мирише отблъскващо?

Мозъкът ми бавно се събужда, искам да размърдам изтръпналите си крайници, но съм завързана за дърво. Болезнено усещам с гърба си грапавата кора на стъблото. Някаква птица пищи уплашено, вероятно съм близо до гнездото ѝ.

Напрягам слух: шепот на листа и треви, едва доловим шум от крачетата на хиляди насекоми, нежното трептене на крилца, почти беззвучното триене на пълзящи телца, ровичкането на бръмбари в земята… Птиците са най-гръмогласни. Неспокойното пернато отгоре продължава да прелита нервно.

Усещам човека по-близо. Ами ако отреже косата ми?

По-добре да остана без глава!

Иначе ще съм като птица без криле, като елен без рога или като кон без крака. Силата, която имам, е скрита в косата ми.

– Вещице, налага се да останеш така! – гласът изневиделица попива в ушите ми като плътен мед в току-що изпечен хляб. Умът ми крещи за опасност. – Искаш да ме погледнеш в очите, нали? – всяко съмнение, че е овчар, изчезва. – Да видиш как се мъча, докато зениците ми горят?

Дъхът му бавно минава по шията ми.

Помириса ли ме?

Толкова съм вцепенена, че всичко, научено за това как се постъпва при среща с овчар, изчезва от ума ми. Остава само агресията:

– Когато те хванем, ще искаш да си се родил сляп, миризливецо! – не мога да повярвам, че този глас е моят.

– Да ме хванете с онези двете? Не разчитай на това! Когато се събудят, ще са заети да оплакват изгубените си плитки. Не им е до теб.

Сърцето ми прескача от чутото. Той заравя пръсти в косата ми и ги плъзва зловещо бавно по кичурите. Паниката ме пробожда с хиляди игли и накъсва дишането ми така, сякаш някой впива нокти в дробовете ми. Успявам да отговоря през зъби:

– Ще те намеря и…

– Шшшт! – докосва ухото ми с устни. – Трябва да внимаваш с желанията, особено в нощта срещу Еньовден. Не са ли те учили на това? – Тихият му смях ме смразява, но поне пуска косата ми. Изведнъж топлината, идваща от тялото му, отслабва.

Тръгна ли си?

Усетих изчезването му, както може да се усети изчезването на хищник, стоящ с оголени зъби до гърлото ми. Сравнението не е пресилено – те са свързани с животните така, както ние с растенията. Не съм чувала растение да е прегризало гърлото на животно.

Досега не съм се сблъсквала директно с овчар, а и с моите шестнайсет години едва ли преценявам ситуацията най-правилно. Странно е, но той си тръгна. Странно е и топлото усещане от гласа му – то ме тревожи, както и защо не подуших неприятната овчарска миризма. Може би заради паниката?

Бавно успокоявам дишането си, умът ми се избистря. Ще ровя в него с въпроси, когато се развържа и разбера какво става със сестрите ми.

Разхлабвам въжето, нетърпелива да махна превръзката от очите си. Ако го бях погледнала, овчарят вече щеше да е сляп като къртица. Не мога да повярвам, че ме остави невредима!

Може би съм самодива с късмет. Или нещо никак не е наред!

24 юни (Еньовден), 01:51

По-ужасно е, отколкото си представях – Дана и Гена изглеждат повехнали и неориентирани. От прекрасните им коси са останали само стърчащи кичури, но най-потресаващи са сълзите им. За пръв път виждам плачещи самодиви. В гърлото ми се надига толкова гняв, че почти се задушавам. Сигурно е като да се разплачеш, но никога не съм плакала, така че няма как да зная. Ние плачем само ако отрежат косите ни. Не защото сме много силни, просто не можем да плачем за друго. Без косите си ставаме обикновени жени, губим самодивската си сила, обливаме се в сълзи. После идва лудостта…

Гена простенва, свита до големите камъни край извора. С треперещи ръце опипва това, което е останало от косата ѝ, а сълзите ѝ се леят като ручейчета. Повдигам я внимателно от земята и я премествам до Дана, която седи на стъпалата, водещи към алеята на двора. Оставили са ги така, както са ги измъкнали от водата – белите ризи, които обличаме за нашите ритуали, са раздърпани. С такава съм и аз – дълга до коленете, ефирна и мека като коприна. Питам се какво ли е скрила от овчарските очи – не от срам, не се срамувам от голотата. Яд ме е колко безпомощна съм била в ръцете му.

Сядам между сестрите си и ги прегръщам. Усещам треперенето им и чувството за обреченост. Не мога да ги утеша, но мога да им дам от силата си, за да преборят лудостта.

– Да се приберем в къщата! – разтърсвам ги леко, сякаш ги будя от кошмара. – Юдата скоро ще дойде, сигурна съм! Тогава всичко ще е наред.

Не зная дали ме чуват. Плачат, свити до мен, а аз внимателно оглеждам наоколо, забелязвам стъпканата трева и отпечатъците от мъжки обувки.

Не зная за колко съм била упоена, но ориентирът ми за времe и разстояние е безпогрешен. Овчарят беше край мен не повече от десетина минути. Трябваха ми още толкова, за да се развържа, след като той си тръгна, и около 50 минути, за да пробягам петдесетте километра обратно. Общо час и десет минути. Пристигнах в двора току-що, а сега е почти два през нощта. С Дана и Гена влязохме в басейна малко след полунощ. Излязох от водата за омайниче около 00:10 ч. Упояването е отнело не повече от две минути, нека са били пет, докато ме помъкне към гората – приблизително в 00:15 ч. Не може да бъде! Трябвали са му максимум 25 – 30 минути, за да ме завлече на 50 километра, докато аз ги пробягах за двойно повече време! До мястото, на което бях вързана, не може да се стигне с кола. Това е неравен терен през планината…

Този овчар лети ли?!

Повеждам момичетата към къщата. Дърветата намръщено ни съпровождат, цветните лехи изглеждат умърлушени, дори любимата беседка ми се вижда чужда. Сядам между двете на голямото протрито канапе в дневната и те лягат в скута ми. Подчиняват се машинално и затварят очи, когато поставям длани върху челата им. Сълзите им обаче не спират…

Не зная как обикновените хора усещат смисъла на израза „боли ме душата“, но вероятно е това, което изпитвам в момента заради сестрите си.

Всъщност ние нямаме истински сестри. Винаги сме единствени деца, защото самодива ражда веднъж, и то само момиче. Майките ни не са от най-грижовните, растем и без бащи, които плащат за нашата поява с живота си. Наричат ни още „мешани“. Същите сме като самовилите, русалиите и юдите. Разликата със самовилите е в това, че те стават самодиви, след като умрат. Русалиите са русокосите самодиви – по-милостиви са от останалите и по-често лекуват хората. Юдите са най-силните и най-старите. Те са нашите господарки – онези, за които още преди векове са писани легенди.

Ние, мешаните, сме много самотни в детството и когато пораснем достатъчно, за да се съберем със своите, силно се привързваме към някои от тях. Както аз съм привързана към Гена и Дана. Готова съм да им дам цялата си енергия. Искам да спрат да плачат – само това искам.

И да спра да мисля за овчаря…

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here