Американските професори политолози Стивън Левицки и Даниел Зиблат изследват принципите на демократичните системи и търсят отговор на въпроса: В опасност ли е демокрацията и можем ли да я спасим?

Сериозното изследване на американските политолози Стивън Левицки и Даниел Зиблат„Как умират демокрациите” – се позовава на десетки примери от цял свят и отговаря на някои от най-големите страхове в нашата съвременност. Като се опират на сведения чак до края на 2018 г., авторите поставят на дневен ред най-важния въпрос: В опасност ли е демокрацията и можем ли да я спасим?

През 2016 г. цели два пъти светът се събуди, за да посрещне шокиращ резултат. На 24 юни сутрешните новини обявиха, че Великобритания е гласувала да напусне Европейския съюз, а на 9 ноември – че Доналд Тръмп е избран за 45-ия президент на САЩ. Двата случая имаха няколко близки сходства – толкова близки, че политическите коментатори бързо се поддадоха на изкушението да очертаят паралели. Гласувалите за и против Брекзит бяха почти поравно – както гласувалите в полза на Тръмп и Хилари Клинтън. Резултатите от двата вота оставиха след себе си напрежение, чувство за национално разцепление, тежки външнополитически притеснения – и не на последно място, съмнения за руска намеса. Също така, преди да станат факт, и двата изхода бяха обявени за откровено невъзможни от медии и коментатори поравно.

Днес, в сянката на поредно отлагане на Брекзит и заплаха от импийчмънт за Тръмп, изглежда ли като че ли нравите са се успокоили? Сблъсъците между либералната и консервативната идеология сякаш са се ожесточили. Доверието към институциите не е нараснало, напротив – „стражарите на демокрацията” са замесени в скандали, подложени на сурова критика и яростно осмиване.

Демокрациите умират по различен начин: заговор, с оръжие, насилствено превземане на властта, кървава разправа. Така се е случило в Чили, Гана, Гърция. Но понякога смъртта на демокрацията идва с помощта на легитимно избран лидер – Хитлер, Чавес във Венецуела, Мусолини. Така е в Унгария и Турция – така е и в Русия.

Разклатени ли са демократичните институции? Демокрацията все още ли е актуална? И може ли да отговори на променените условия, забързания ритъм и нарасналото население в нашата съвременност? Като анализират политиката на водещите световни сили, в „Как умират демокрациите” (ИК „Сиела”) Даниел Зиблат и Стивън Левицки извличат уроци за цял свят и предлагат стратегии, които трябва да се следват или да се отбягват, за да бъде защитена демокрацията.

Из „Как умират демокрациите” 

1

В опасност ли е нашата демокрация? Това е въпрос, който никога не сме очаквали, че ще си зададем. От петнадесет години сме колеги и през това време сме размишлявали, писали и обучавали студентите си относно провалилите се демокрации в други места на света и по друго време – тъмните години на Европа през 30-те или репресиите през 70-те в Латинска Америка. Прекарали сме години в изследване на зараждащите се по света нови форми на авторитаризъм. Намирането на причините и начините, по които една демокрация умира, се е превърнало за нас в професионално вманиачаване.

А сега се налага да обърнем поглед към собствената си страна. През изминалите две години политиците ни казаха и направиха неща, които за САЩ са безпрецедентни, неща, които знаем, че на други места са предшествали демократическа криза. Страхуваме се, както много други американци, въпреки че се опитваме да се успокоим, че нещата не може да са толкова зле. Все пак макар демокрациите да са винаги крехки, тази, в която живеем, винаги е успявала някак да се противопостави на гравитацията. Конституцията ни, националната вяра в свободата и равенството, исторически стабилната ни средна класа, богатството ни и доброто ни образование, разнообразният ни частен сектор – всичко това би трябвало да ни прави неуязвими за разпада на демокрацията, случил се на други места.

И въпреки това сме разтревожени. Американските политици вече възприемат противниците си като врагове, заплашват свободния печат и се заканват да не зачитат резултатите от изборите. Опитват се да отслабят институционалните защити на демокрацията ни, включително съдилищата, службите за разузнаване и агенцията по етика. Съединените американски щати, които великият съдия Луис Брандайс нарече „лаборатория за демокрация”, са в опасност да се превърнат в авторитарен режим, докато хората на власт пренаписват избирателните кодекси, преначертават избирателните райони и дори отказват правото на глас на цели групи избиратели, за да подсигурят победата си. А през 2016 г. за пръв път в историята на САЩ за президент бе избран човек без никакъв държавен опит.

Какво означава всичко това? Дали преживяваме залеза и падението на една от най-старите и успешни демокрации на света?

По обяд на 11 септември 1973 г. след месеци на увеличаващо се напрежение по улиците на Сантяго, Чили, направените във Великобритания изтребители „Хоукър Хънтър“ летели над града и пускали бомбите си над Паласио ла Монеда – неокласическия президентски дворец, разположен в центъра на града. Докато бомбите падали, Ла Монеда горял. Президентът Салвадор Алиенде, избран три години по-рано като водач на лява коалиция, бил барикадиран вътре. По време на управлението му Чили се тресяла от обществени бунтове, икономическа криза и политическа парализа. Алиенде обявил, че няма да напусне поста си, преди да е привършил с работата си, но моментът на истината бил настъпил. Военните сили на Чили, под командата на  генерал Аугусто Пиночет, установили контрол над страната.

Рано сутринта на онзи съдбовен ден Алиенде държал предизвикателна реч по националното радио, надявайки се многобройните му последователи да излязат на улицата и да защитят демокрацията. Но опозицията така и не се материализирала. Военната полиция, която охранявала двореца му, го била напуснала, а речта му била посрещаната с мълчание. След няколко часа президентът Алиенде бил мъртъв. С него умряла и чилийската демокрация.

Свикнали сме да си представяме смъртта на демокрациите именно по този начин – с помощта на въоръжени хора. По време на Студената война въоръжените преврати са били причина за три от всеки четири разпада на демократични режими. Демокрациите в Аржентина, Бразилия, Доминиканската република, Гана, Гърция, Гватемала, Нигерия, Пакистан, Перу, Тайланд, Турция и Уругвай загинали по този начин. Скоро след това чрез военен преврат са свалени египетският президент Мохамед Морси през 2013 г. и министър-председателят на Тайланд Инглак Чинават през 2014 г. Във всички тези случаи демокрацията претърпява зрелищен разпад чрез насилие и намеса на военните.

Но има и друг начин, чрез който демокрацията може да бъде пречупена. Много по-малко драматичен, но точно толкова разрушителен. Демокрациите могат да умрат не само с участието на генерали, а в ръцете на избраните лидери – президенти или министър-председатели, които подкопават самия процес, чрез който са спечелили властта. Някои от тях бързо разрушават демокрацията, както Хитлер в навечерието на изгарянето на Райхстага. Най-често обаче демокрациите се рушат бавно, чрез трудно забележими стъпки.

Във Венецуела например Уго Чавес бе политически аутсайдер, който яростно критикуваше това, което той нарича корумпирания управленски елит. Той обещаваше да създаде една „по-автентична” демокрация, основана на богатите петролни залежи, за да се подобри качеството на живот на бедните. Умело използвайки гнева на обикновените венецуелци, много от които се чувстват пренебрегнати или угнетени от съществуващите политически партии, Чавес беше избран за президент през 1998 г. В нощта на изборите жена от родния окръг на Чавес, Бринас, споделя: „Демокрацията е болна. И Чавес е единственото лекарство, с което разполагаме.”

Когато Чавес започна обещаната си революция, началото бе демократично. През 1999 г. той организира свободни избори за Конституционно събрание, на които съюзниците му спечелиха мащабна победа. Това позволи на чавистите да напишат сами новата конституция. Но това е демократична конституция и за да се докаже легитимността ѝ през 2000 г. бяха проведени нови президентски и парламентарни избори. Чавес и съюзниците му печелят и тях. Популизмът на Чавес разпалва силна опозиция и през април 2002 г. за кратко е свален чрез военен преврат. Но превратът се провали и това позволи на възтържествуващия Чавес да претендира за още повече демократична легитимност.

Чак през 2003 г. Чавес прави първите ясни стъпки към авторитаризъм. Доверието на народа към него намалява и той успява да забави с една година референдума, предложен от опозицията, с който целят да го свалят от власт, за да могат растящите цени на петрола да вдигнат рейтинга му достатъчно, за да спечели. През 2004 г. правителството прави черен списък с всички, подписали петицията за отстраняването му, и си подсигурява Върховния съд, но преизбирането му с огромна преднина през 2006 г. му позволява да запази демократическия си ореол. Режимът на чавистите става все по-репресивен след 2006 г. – спират голяма телевизионна станция, по съмнителни обвинения арестуват или заточват политици от опозицията, съдии и журналисти и премахват ограниченията на президентския мандат, така че Чавес да остане на поста си безсрочно. Когато Чавес, умиращ от рак, бе преизбран през 2012, надпреварата бе свободна, но не и честна. Чавистите контролираха повечето медии и използваха всички механизми на управлението в своя полза. След смъртта на Чавес една година по-късно наследникът му Николас Мадуро спечели още едни съмнителни избори и през 2014 г. правителството му вкара в затвора един от главните лидери на опозицията. Победата на опозицията през 2015 г., изглежда, опроверга твърденията на критиците, че Венецуела не е вече демократична държава. Чак през 2017 г. след почти две десетилетия от първата президентска победа на Чавес, когато една-единствена партия спечели организираното Конституционно събрание и узурпира Конгреса, Венецуела бе широко разпозната като управлявана от автократичен режим.

Така умират демокрациите. Явните диктаторски режими под формата на комунизъм или фашизъм, или военно управление са изчезнали в по-голямата част от света. Военните преврати и други насилствени смени на властта са рядко явление. В повечето страни се организират редовни избори. Демокрациите умират, но по други начини. След края на Студената война голяма част от разрушаването на демокрациите е било причинено не от генерали или войници, а от избраните правителства. Както Чавес във Венецуела, избраните лидери подкопават демократичните институции в Грузия, Унгария, Перу, Филипините, Полша, Русия, Шри Ланка, Турция и Украйна. Разпадът на демокрацията днес започва от урните.

Изборният път до разрухата е опасно измамен. В класическия военен преврат, както при Пиночет в Чили, смъртта на демокрацията е непосредствено видима за всички. Президентският дворец гори. Президентът бива убит, хвърлен в затвора или пратен в изгнание. Действието на Конституцията е преустановено. По пътя на изборите нито едно от тези неща не се случва. Няма танкове по улиците. Конституциите и останалите нормални за демокрацията институции си остават непокътнати. Хората все още гласуват. Избраните автократи запазват образа си на демократи, но унищожават съдържанието на демокрацията.

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

+ 77 = 85