ИК БАРД представя „Конго“ от Майкъл Крайтън

Увлича като мощното течение на река!

Дълбоко в тропическите гори на Африка, близо до легендарните руини на изгубения град Зиндж, осем американски геолози мистериозно и брутално са убити за няколко минути.

На 16 хиляди километра оттам Карън Рос, ръководител на проекта „Конго“, наблюдава смразяващи кадри от последствията: лагерът е разрушен, палатките са изпокъсани, оборудването е разпръснато в калта. Сред мъртвите тела обаче се движи един неясен тъмен силует.

В Сан Франциско приматологът Питър Елиът работи с Ейми, горила с необикновен речник от 620 „знака“, можеща да рисува с пръсти. Но в последно време нейното поведение се променя и рисунките ѝ съвпадат с изумителна точност със стара португалска гравюра, датираща от 1642 г. – рисунка на изгубен древен град. Нова експедиция, в която са включени Питър и Ейми, е изпратена в Конго, където навлиза в таен свят и единственият изход може да се окаже ужасяваща смърт…

Никой не напуска жив!

ОТКЪС

Ден 1

Хюстън, 13 юни 1979 година

1.

ТСЗР, Хюстън

На десет хиляди мили от лагера в джунглата, в студената информационна зала без прозорци на Корпорацията „Технологична служба по земните ресурси“ (ТСЗР), Хюстън, Карън Рос седеше свита над чашка кафе пред компютърния терминал, преглеждайки последните изображения, предадени по системата „Ландсат“ от Африка. Рос беше инспекторът по проекта „Конго“ към ТСЗР и докато настройваше изображенията от спътника в изкуствени контрастни цветове – синьо, пурпурно и зелено, хвърли нетърпеливо поглед към часовника си. Очакваше с нетърпение следващото локално предаване от Африка.

В момента беше 10 часът и 15 минути вечерта, хюстънско време, но в залата нямаше начин да се разбере това. Без значение дали беше нощ, или ден, основната информационна система на ТСЗР си оставаше една и съща. Екип от програмисти в пуловери под специално луминесцентно осветление работеха пред разположените в дълги редици компютърни терминали, осигурявайки информация в реално време на локалните експедиции, които ТСЗР поддържаше по целия свят. Компютрите се нуждаеха от постоянна температура 60 градуса по Фаренхайт, самоотвержени електропроводи, специално осветление с коригирани цветове, което не влизаше в интерференция със сложните схеми. Това беше околна среда, създадена специално за машините; нуждите на хората тук отстъпваха на заден план.

Имаше още една причина за рационализма на конструкцията на главното информационно съоръжение. ТСЗР искаше програмистите в Хюстън да се самоотъждествяват с научните експедиции, дори, ако е възможно, да живеят според техния режим. Проследяването или дори само коментарът на бейзболни мачове и други местни събития не се толерираха; никъде в залата не се виждаше часовник, който да сочи времето в Хюстън, макар че на стената в дъното осем големи циф­рови хронометъра показваха местното време за различните научни експедиции.

Часовникът с надпис НАУЧНА ЕКСПЕДИЦИЯ КОНГО в момента отчиташе 6 часа и 15 минути сутринта, когато високоговорителят за вътрешна връзка се обади: „Доктор Рос, викат ви в залата за контрол върху комуникациите“.

Тя набра блокиращите кодове на паролата и напусна пулта за управление. Всеки терминал на ТСЗР притежава управление с парола, подобно на брава с комбинации. Това беше част от една сложна система за предотвратяване проникването на външни лица в огромната им информационна банка. ТСЗР работеше с информация и любимата фраза на Р. Б. Травис, шефа на ТСЗР, беше, че най-лесният начин да се сдобие човек с дадена информация е просто да я открадне.

Тя прекоси залата с бързи крачки. Карън Рос беше високо метър и осемдесет, привлекателно, макар и малко тромаво момиче. Само на двайсет и четири години, тя беше по-млада от повечето програмисти, но въпреки възрастта си, притежаваше самообладание, което за повечето хора беше изненадващо, дори и малко плашещо. Карън Рос беше истински математически гений.

На две години, при едно посещение с майка си в кварталния универсален магазин тя бе успяла да пресметне дали една консерва с тегло 280 грама при цена 19 цента е по-евтина от такава с тегло един килограм при цена 79 цента. На тригодишна възраст стресна баща си с наблюдението, че за разлика от останалите цифри, нулата означава различни неща при различни ситуации. На осем вече бе овладяла алгебрата и геометрията; на десет изучи сама вис­шата математика; на тринайсетгодишна възраст постъпи в Масачузетския технологичен институт и направи редица брилянтни открития в чистата математика, достигнали кулминацията си в един научен труд с името „Топологични прогнози в n-мерното пространство“, намерил приложение при матриците за вземане на решения, анализа на критични траектории и многоизмерното картографиране. Интересът към тези проблеми бе привлякъл вниманието на ТСЗР, където я назначиха като инспектор за експедициите, най-младия в компанията.

Не всички я обичаха. Годините на изолация, вечното бреме на най-младия човек във всяка зала или стая я бяха направили сдържана и доста дистанцирана. Един неин сътрудник я описа като „логична чак до заблуда“. Леденото ѝ държане ѝ беше спечелило прякора Рос Ледника, на името на антарктическата формация.

Младостта ѝ беше причината все да не я допускат до предни позиции; поне това беше оправданието на Травис, когато отказа да я постави начело на конгоанската експедиция, макар тя да беше извлякла цялата конгоанска база данни и по право трябваше да бъде водач на екипа, изпратен да изследва на място. „Съжалявам – беше казал Травис, – но този договор е прекалено голям и аз просто не мога да те натоваря с него.“ Тя бе упорствала, припомняйки му успехите си от предната година, когато бе ръководила експедициите в Паханг и Замбия. Накрая търпението му се беше изчерпало. „Виж, Карън, мястото е отдалечено на десет хиляди километра оттук, в условията на изключително сложен терен. Там ни е нужен нещо повече от майстор на натискането на бутони.“

Тя се сви под въздействието на думите, че не е нищо повече от един специалист по дистанционно управление, бърза с клавиатурата, добра с играчките на Травис. Тя искаше да се докаже в ситуация сред изключително сложен терен. И за следващия път реши, че ще накара Травис да я пусне.

Рос натисна бутона за асансьора за третия етаж, маркиран с надписа „Само за упълномощен персонал“. Улови завистливия поглед на един програмист, докато чакаше асансьора. В рамките на Технологичната служба статусът не се определяше от заплатата, титлата, размера на офиса или някой друг от обичайните индикатори за властта в йерархията на дадена корпорация. Статусът в ТСЗР се определяше просто от достъпа до информация, а Карън Рос беше една от осемте души в компанията, които по всяко време на денонощието имаха достъп до третия етаж.

Рос влезе в асансьора за третия етаж, вдигайки поглед към лещите на скенера, монтирани над вратата. В ТСЗР асансьорите пътуваха само на един етаж и всички бяха съоръжени с пасивни скенери; това беше един от начините, по които Службата следеше придвижванията на персонала, докато работеха в сградата. Тя произнесе „Карън Рос“ към микрофона на звукоанализаторите и се завъртя в пълен кръг пред лещите. Прозвуча мек електронен звук и вратата се отвори на третия етаж.

Младата инспекторка влезе в малка квадратна стая със закрепен към тавана видеомонитор и се обърна към една външна врата без всякакви надписи, водеща в залата за контрол над комуникациите. Повтори още веднъж думите „Карън Рос“ и пъхна електронната си идентификационна карта в процепа, отпускайки пръстите си върху металния ръб на картата, така че компютърът да може да регистрира галваничния ѝ кожен потенциал. (Това допълнение беше инсталирано само преди три месеца, когато Травис научи, че в армията експериментират хирургия на гласните струни, в резултат на която гласовите характеристики се променят по такъв начин, че да заблудят програмите за гласово разпознаване на личността.) След малко вратата се отвори, придружена от тихо жужене на зумер. Тя прекрачи прага.

С червеното си нощно осветление залата за контрол върху комуникациите напомняше на топла и мека утроба; впечатление, усилено от тясното, почти клаустрофобично пространство на помещението, гъмжащо от електронна апаратура. Видеомонитори с дузини проблясваха от всички стени, от пода до тавана, техниците разговаряха с приглушени гласове, нас­тройваха индикатори и въртяха бутони. ЗКК (Залата за комуникационен контрол) представляваше електронният нервен център на ТСЗР; всички сигнали от експедициите, пръснати по целия свят, минаваха оттук. В ЗКК се регистрираше всичко – не само постъпващите данни, но и гласовите отговори от залата, така че разговорът през нощта на 13 юни 1979 година ни е известен целият.

– След секунда ще се свържем със спътниковите ретранслатори. Искате ли чашка кафе? – обърна се към нея един от техниците.

– Не – отвърна Рос.

– Искате да бъдете там, нали?

– Заслужила съм си го – произнесе тя.

Втренчи се във видеоекраните, в хаоса от преплитащи се форми и цветове, докато техниците започваха молитвите за връзка със спътника в орбита на 1150 километра над главите им.

– Сигнален ключ.

– Сигнален ключ. Запитване за парола.

– Запитване за парола.

– Носеща честота фиксирана.

– Носеща честота фиксирана. Включваме.

Тя едва ли чуваше познатите фрази. Следеше екраните, гъмжащи от милиардите искрици на статичните изпразвания.

– Кой започва – те или ние? – запита тя.

– Ние задействахме процедурата – обади се един техник. – Отправихме позивно запитване за проверка точно на зазоряване местно време. Но те не се обадиха, така че ние започваме.

– Чудя се защо ги няма – каза Рос. – Да не би нещо да не е наред?

– Не мисля. Ние задействахме тригера и те реагираха на сигнала, като се включиха след петнайсет секунди. Аха, ето го.

В 6 часа и 22 минути сутринта, местно конгоанско време, приемането започна; екраните потрепнаха за последен път и след миг се изчистиха. Гледаха към част от лагера в Конго, очевидно от гледната точка на разположената върху триножника видеокамера. Виждаха се две палатки, слаб димящ огън и накъсани парцали утринна мъгла. Нямаше движещи се хора.

– Спипахме ги по бели гащи – изсмя се един от техниците. – Май наистина сте им нужна там долу.

Рос беше известна с придирчивостта си и към най-дребните формалности.

– Включете дистанционното управление – произнесе тя.

Техникът превключи местното управление на дистанционно. Сега вече камерата, разположена на повече от шестнайсет хиляди километра от центъра в Хюстън, беше под техен контрол.

– Включи на кръгов обзор – нареди тя.

Операторът на пулта за управление улови един джойстик. Изображенията се изместиха наляво и сега вече виждаха повече от лагера. Той беше разрушен: палатките – съсипани и разпрани, брезентовото покривало на оборудването – захвърлено настрани, сандъците с апаратурата – разпръснати навред в калта. Една от палатките гореше с ярък пламък; облаци черен дим се стелеха към небето. Няколко мъртви тела лежеха в калта.

– Господи – възкликна един техник.

– Завърти на сто и осемдесет градуса – заповяда Рос. – Разрешителна способност шест-шест.

Камерата се завъртя към джунглата, показвайки отново лагера при движението. Всички се втренчиха в джунглата. Нямаше и следа от живот.

– Насочи надолу. Реверсиран обзор.

Камерата се наклони към земята; сребърната чиния на портативната антена и черният корпус на предавателя изпълниха екраните. Наблизо лежеше проснат по гръб още един мъртвец – от геолозите.

– Господи, та това е Роджър…

12 коментари

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

− 2 = 1