Перцепцията ми за кино различава два вида режисьори – такива, които създават филми поради единствено материални облаги – наричам ги меркантилни режисьори – и такива, които наистина имат какво да разкажат и са пълни с истории – наричам ги творци.

     Костадин Бонев е режисирал три игрални филма и над десет документални. Повечето от документалните му филми могат да се изгледат свободно в мрежата  Филмите му са концентрирани върху забравата, блянът, несбъднатите мечти и надеждата. Като пример за това съм извел документалните филми „Търпението на камъка“, „Европолис“ и и един от най – добрите български игрални филми през последните години „Потъването на Созопол“.

  Документалният филм „Търпението на камъка” (1998 г.) се фокусира върху отчуждените от света жители на забравени от Бога села, пръснати из Българските земи. Бонев илюстрира самотата и тъгата им в дните преди Коледа. Повечето от лицата във филма са възрастни хора на преклонна възраст. Бонев създава изразителна картина на един загиващ свят – този на българското село, на които най – голямата им радост е когато веднъж на няколко дни им бъде докаран хляб от близкия град. Това е им е единствената връзка с цивилизацията. Част от възрастните хора застават пред камерата и се саморазкриват, сякаш цял живот това са и чакали, чакали са с някой да си поговорят и да си кажат, това, което са таили в себе си дълги години.

7753_big

       Костадин Бонев започва филма си с дълги встъпителни кадри, включващи изгрев на Слънцето и окапали дървета (символ за кръговрата в природата), стари олющени и изоставени къщи, както и  измъчени погледи на възрастни хора (символ на забравата и отчаяността). Бонев ни представя историите на старите хора с паралелен монтаж – т.е това са истории от няколко кътчета в страната.  Разказите им са различни, но това, което ги обединява е мъдростта, която струи от всяка една тяхна дума. Неслучайно като деца са ни учили да уважаваме възрастните хора, защото те са преживяли всичко и знаят всичко. Предполагам и  Бонев е действал на този принцип, защото със всеки един кадър възкресява забравеното българско село и съживява образа на мъдрия възрастен човек.  Една от отличителните черти на даден документален филм е задкадровия глас. Тук го няма. Музиката играе ролята на задкадров глас. Тя е носталгична, в унисон е с настроенията на хората, изоставените къщи, на неконтролируемата природа, на всичко. Картините, които Бонев ни предлага също играят тази роля. Този е филм е пример за това, че документален филм може да се направи и без скучния задкадров глас, а единствено с музика и красиво подбрани кадри. И все пак защо филмът се казва „Търпението на камъка”. Естествено това е целенасочена метафора от страна на режисьора. Той сравнява търпението на един човек със камък – не може да отместен от родното си място. Освен по насилствен начин.

naseleni-selo-starec

        С друг документален филм, „Европолис – градът на делтата” (2009 г.), Костадин Бонев печели голямата награда на фестивала за документално и анимационно кино „Златен Ритон” в Пловдив през 2009 г. Сулина е малък румънски град на делтата на Дунав. Някога това е било цъфтящо пристанище, където са приставали кораби от цял свят. Било е едно от най-натоварените пристанища в Европа. Днес това място тъне в забрава и неговите жители, останали по-малко от 4000, се надяват на Европа за да тръгне бизнеса. Филмът е мозайка от случки описващи историята на Сулина, размисли за живота и миналото изказани от самите хора.

thumb_large_009

         Чисто структурно „Европолис” наподобява на „Търпението на камъка”. Отново има разкази на хора, примирени със своята съдба. Те разказват интересни случки и събития около населеното място, където навремето животът е врял и кипял. Бонев свършва отлична работа, защото успява да предразположи румънските граждани да си излеят душата. Нещо, което нито един румънски режисьор, опитал се да снима филм за Сулина, не е успял да направи. За да разкаже историята, успява по чудесен начин да съчетае архивни кадри и фотографии, комбинирани с музика и разкази на жителите. Във филма никъде няма да се срещнат трудно запомнящи се дати и събития, както и тромаво поднесена информация. Информацията, по сладкодумен начин, ни я поднасят жителите на Сулина. Това, което отличава „Европолис” от „Търпението на камъка” е задкадровият глас. Гласът обаче не ни поднася скучни данни за града. Напротив – той само загатва за това, което е сполетяло града и защо  вече не е  пристанището, което е било преди няколко десетилетия – заключенията ги вадим, ние зрителите, с помощта на хората от града.

      Костадин Бонев е кръстил филма си „Европолис”, защото Сулина откъде и да се погледне е бил космополитен град (както и сега, естествено) – мирно са съжителствували румънци, молдовци, турци, руснаци, французи, италианци и др. Градът е бил като умален модел на Европейски съюз, бил е под юрисдикцията на Европа, имал си е собствена администрация и закони, но загубва битката със социализма и режима на Чаушеску.

event_52040    „Потъването на Созопол” (2014 г.) е може би най-добрият игрален филм на Костадин Бонев, както и един от най-добрите български филми през последните няколко години. Филмът разказва историята на 50-годишния архитект Чаво (Деян Донков), който се отправя към Созопол, града, в който е прекарал младостта си, с 10 бутилки водка. Вярва, че животът му не е минал така, както е трябвало и ще му се промени след като изпие последната бутилка. Всяка бутилка отключва негов спомен — раздиращ, драматичен, предателство, бягство, смърт. След като приятелите му научават за това започват да пристигат един по един при него в Созопол. Постепенно те стават съпричастни с фрагментираните спомени на Чаво и му помагат да ги подреди. В актьорския състав блестят още имена като Снежина Петрова, Светла Янчева, Васил Гюров, Стефан Вълдобрев, Леонид Йовчев и др.

potuvaneto_na_sozopol_1_991

        Напоследък като че ли стана модерно сюжетното действие в българските филми да се развива в асинхронни времена и пространства. За справка – „Стъпки в пясъка”, „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, „Лов на дребни хищници”, „Сняг” и др. И в „Потъването на Созопол” Костадин Бонев прибягва до паралелния монтаж – прескача от времеви пласт на друг, показващи ни детството на главния герой, близкото му минало и настоящето. За разлика от „Сняг”, където този вид монтажна връзка беше безсмислена, в „Потъването на Созопол” историята го налага. Филмът е хибрид от няколко жанра – този на драмата, комедията и мистерията, т.е. това са жанрове, които са далечни в своите отношения и трудно се комбинират.  „Потъването на Созопол” е фрагментарен филм – както вече споменах, Бонев ни разкрива фрагменти от житейския път на Чаво – детството му, отношенията с брат му, любовните му неволи, наливанията с водка и др. Костадин Бонев използва т.нар. хепънигът – игра със зрителя, защото използва филмът му се състои от не свързани помежду си епизоди, които зрителят трябва сам да си ги нареди и да ги свърже в смислова цялост.  Операторската работа на Константин Занков наистина е много добра – успява да предаде на цветния и романтичен Созопол мрак, сивота и песимизъм.

6197Potavaneto_Na_Sozopol

   „Потъването на Созопол” е филм с метафоричен смисъл. Във времевия пласт, който се развива в настоящето през месец юни, не спира да вали. Климатът е отражение на душевните състояния на героите. Героите сякаш са свързани с града, защото и той плаче. Созопол е любимо място за почивка на българите през лятото, във филма значението му е обърнато – превърнал се в любимо място не да си починеш, а да се натовариш, защото Чаво със своята цел да изпие 10 бутилки водка, се стреми да му се случи нещо, защото както казва Чарлз Буковски някои хора пият защото им се е случило нещо хубаво, а други пият защото нищо не им се е случило, а трети пият, за да им се случи нещо. „Потъването на Созопол” е филм за грешките, които сме правили, за вината към хората, които най-много обичаме, които довеждат до нашето потъване, вглъбяване и отчуждение. Стъпката, която трябва да се направи към изкупление, е да намерим своя Созопол, тоест тъй жадуваното убежище.

0125    Всеки един кадър от „Търпението на къмъка”, „Европолис” и „Потъването на Созопол” го приемем като възкресителен спомен. Възкресяване на спомена за загиващото българско село, на спомените на възрастните хора от селата, показани в първия филм, възкресява спомена за Сулина, един от най-цъфтящите градове в Европа през XIX и началото на XX в. В „Потъването на Созопол” Бонев възкресява и Созопол, на пръв поглед градче, което няма нужда от съживяване. В последния си игрален филм възкресява не спомените, вътре в индивида, но възкресява и надеждите, които той е загубил.  Всичкото това дава резултат и следователно се получава във филмите му, защото Костадин Бонев е творец,който има истории в запас, на които е готов и може да ни разкаже.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

5 + = 15