На 17. 04. 2012 г. излиза сборник разкази от неподражаемия американски писател, пацифист и мъдрец Кърт Вонегът.

„Докато простосмъртните спят“ (превод: Венцислав К. Венков, цена 14 лв., 224 стр.) включва набор от причудливи, остроумни разкази, писани от Вонегът преди романите, които го превръщат в знаменитост. Ще научите що е то епизоотика и колко е рисковано да продаваш застраховки. Ще се забавлявате с цинични журналисти, добросъвестни „побойници“ и послушни помощници по връзките с обществеността. И ще се чудите възможно ли е хладилник и макет на аеродинамичен локомотив да излъчват сексапил…

 Кърт Вонегът (1922-2007) е автор с искрящо чувство за хумор, ирония и самоирония, известен с оригиналния си творчески стил. Книгите му съчетават реални преживявания с елементи на гротеска, антиутопия и научна фантастика – на това се дължи мощният им сатиричен ефект.

Българският читател има удоволствието да се наслади на шестнайсет кратки истории, всяка от които представлява своеобразно бижу, при това само година след като те бяха издадени на английски език за първи път.

Откъс от книгата

Джени се управляваше с радиосигнали, като таблото бе скрито в специалните чепици на Джордж – под пръстите на краката. Натискаше с пръст определено копче, при което чепиците пращаха съответния сигнал до мозъка на Джени във фургона. А пък мозъкът нареждаше на Джени какво да прави. Джени, Джордж и фургонът не бяха свързани с нито една жица.

Човек направо не можеше да повярва, че Джордж има нещо общо с действията на Джени. В ухото си беше затъкнал розова слушалчица, та дори и от трийсет метра разстояние да чува какво казват хората на Джени. В рамките на очилата му пък бяха монтирани огледалца, та и обърнат с гръб към нея да вижда всичко, което тя върши.

След като си изпяха песента, Джени ме набеляза за обект на шегите си.

– Хей, ти, високият мургав хубавец! Да не те е изхвърлила от дома ти старата барака за лед?

Най-отгоре на вратата си имаше лице от пореста гума – неопрен – с вградени пружинки и скрит високоговорител. Красотата му бе толкова естествена, че за миг се усъмних дали пък в хладилника не е скрита някоя хубавица, чиято физиономия се показва през дупка във вратата.

И аз не й останах длъжен:

– Виж какво, госпожо Франкенщайн: що не вземеш да се завреш в някой ъгъл и да произведеш някоя и друга бучка лед, докато аз си поговоря насаме с шефа ти?

Руменото й лице побледня. Устните й се разтрепериха, после се извиха надолу и разкривиха цялото й лице. Затвори очи, та да не й се налага да гледа такъв отвратителен човек. След което – Бог ми е свидетел – пророни две едри сълзи. Те се стекоха по бузите й, оттам – по бялата й емайлирана врата, и капнаха на пода.

Засмях се и смигнах на Джордж в смисъл, че съм възхитен от убедителния номер, но че наистина трябва да поговорим веднага.

Той обаче не ми отвърна с усмивка. Никак не му се бе понравил тонът, с който се бях обърнал към Джени. Сякаш бях заплюл в окото я майка му, я сестра му или нещо от тоя род.

Хлапак на десетина години се изтъпани пред Джордж:

– Ей, господине, ха на бас, че знам, как го правиш. Вътре си скрил джудже.

– Никой досега не се беше сетил – призна си Джордж. – Но сега, след като го обяви на всеослушание, май ще трябва да пусна джуджето. – И с жест повика Джени да се присъедини към него на тротоара.

Очаквах тя да се затресе и задрънчи като трактор, понеже тежеше над триста кила, но чевръстата й походка бе съвсем в тон с красивото й лице. За пръв път бях свидетел на подобно надделяване на съзнанието над материята. Напълно забравих, че си имам работа с хладилник. Пред мен стоеше истинска жена.

А тя се притисна кокетно към Джордж:

– Какво има, любими?

– Номерът се провали – рече Джордж. – Тоя малък умник се усети, че вътре има джудже. Та реших да го пусна на чист въздух, пък и да се запознае с тоя-оня от тези мили хора. – Направи необходимата пауза и придаде нужния тъжен израз на лицето си, та народът да се убеди, че наистина му предстои да види джуджето.

Изведнъж нещо забръмча, чу се тихо щракане и вратата на Джени се отвори. А зад вратата й имаше само студен въздух, никелирана стомана, порцелан и чаша портокалов сок. Зяпачите изпаднаха в пълен шок – такава външна красота и човешко поведение, а отвътре – само мраз.

Джордж отпи от чашата портокалов сок, постави я обратно на мястото й в Джени и затвори вратата.

– Слава богу, най-после се сети и за себе си да се погрижиш – каза Джени. Личеше си, че е влюбена до полуда в него и че през половината време, да речем, той й къса сърцето. – Честна дума – обърна се тя към публиката, – като го знам как се храни, горкият, трябваше досега да е умрял от скорбут или рахит.

Не знам дали сте си давали сметка колко откачена работа е това публиката. Хем Джордж току-що им бе доказал, че в Джени няма нищо, хем само след двайсетина секунди тълпата пак я възприемаше като истински човек. Жените кимаха в знак на съгласие, че и на тях мъжката небрежност към здравето им идва в повече. А мъжете хвърляха тайни погледи на Джордж – в смисъл, че и те са съвсем наясно колко досадно е жена ти да те третира постоянно като невръстно дете.

Единствено хлапакът, заподозрял наличието на джудже, не се поддаваше на всеобщата склонност към изглупяване. Яд го беше, че е сбъркал, и имаше огромната амбиция да разобличи целия номер с Истината – и то Истината с главно И. Някой ден, като порасте, ще стане учен.

– Добре де – рече хлапакът, – може и да няма джудже, но аз все пак знам как става всичко.

– Я ни кажи, скъпи? – примоли му се Джени и наостри уши за поредната хлапашка мъдрост. Направо го срази.

– С радиосигнали! – обяви малкият.

– Лелеее! – възкликна възторжено Джени. – Как не ми е дошла на ум точно тази великолепна идея!

Лицето на хлапака потъмня:

– Майтапи си се колкото си искаш, но много добре знаеш, че това е верният отговор. – И се обърна предизвикателно към Джордж: – Да чуем и твоето обяснение!

– Преди около три хиляди години – отвърна Джордж – султан Ал Бакар се влюбил в най-мъдрата и най-нежна хубавица на света – робинята Джени. Старият султан си давал сметка, че в царството му няма да спре да се лее кръв, понеже, който видел Джени, полудявал по нея. И затова старият султан заповядал на своя придворен магьосник да отнеме душата на Джени от тялото й и да я напъха в шише. А шишето заключил в хазната си.

– През 1933 година – продължи Джордж, – докато бил по работа в приказния Багдад, президентът на компанията „Дженеръл Хаусхолд Аплайънсис“ Лайънъл О. Хартлайн се

сдобил с някаква необичайна бутилка. Занесъл си я у дома, а като я отворил, отвътре изскочила три хиляди годишната душа на Джени. По онова време работех в научната лаборатория на ДХА и господин Хартлайн се обърна към мен да разработя ново тяло за Джени. Та тогава взех един хладилник и му прикачих лице, глас и крака, а освен това – и душевно управление, което е изцяло подчинено на волята на Джени.

Обяснението му бе толкова наивно, че го забравих моментално, след като му се изсмях. И чак няколко седмици по-късно осъзнах, че Джордж изобщо не се будалкаше, а бе искрен до дъното на душата си. И че надали смееше да проникне още по-близо до истината за Джени. А до тази близост го приближаваше поетичността………

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

32 + = 33