Майсторът на словото Рьоне Госини и знаменитият карикатурист Жан-Жак Семпе не пропускат и този път да ни разсмеят с познатите герои: семейството на малкия Николà и неговите съученици.

„Изненадите на малкия Никола“ (превод: Венелин Пройков, цена 9 лв., 172 стр.) е извор на още по-забавни ситуации и преживявания – както в семейството на Никола, така и с неговите верни приятелчета. Както обикновено, ситуациите в разказите са съвсем простички, но, видени през очите на Николà и преминали през изобретателността на автора, стават безумно забавни. Дали ще се боядисва кухнята вкъщи, дали ще се ходи в зоопарка, или на гости – винаги е весело. Едно паднало млечно зъбче води до куп преживявания, диетата на таткото също, да не говорим какво ще стане, когато Николà се върне у дома, научил нова неприлична дума! И да не забравяме хубавата малка съседка Мари-Едвиж, тя също участва в действието в тази нова чудесна сбирка от приключения!

Госини & Семпе „Изненадите на малкия Никола“

– Мамо, може ли да поканя приятелчетата от училище утре следобед да си играем вкъщи? – попитах аз.
– Не – отговори ми мама. – Последния път, когато приятелчетата ти идваха, трябваше после да сменяме две стъкла на прозореца на хола и се наложи да пребоядисаме стаята ти.
Никак не бях доволен. Така де, какво сега, ама ха, адски се забавляваме с приятелчетата, като дойдат да си играем вкъщи, а аз все нямам право да ги каня. Все така става – като искам да е весело, ми забраняват. Тогава аз казах:
– Ако не може да си поканя приятелчетата, ще спра да дишам.
Този номер го използвам понякога, като искам нещо, ама не върви толкова, както като бях по-малък. После дойде татко и каза:
– Никола! Какви са тези изпълнения?
Аз почнах пак да дишам и казах, че ако не ми дадат да поканя приятелчетата, ще се махна от къщи и ще съжаляват много за мен.
– Чудесно – отвърна татко. – Николà, можеш да поканиш приятелите си, но те предупреждавам: дори най-дребното нещо да счупят вкъщи, ще те накажем. Ако пък всичко мине добре, ще те водя да ядем сладолед. Съгласен ли си?
– Шоколадов и ягодов ли? – попитах аз.
– Да – отговори татко.
– Тогава съм съгласен – извиках аз.
Мама не беше много доволна, но татко й каза, че съм голямо момче и мога да поемам отговорност. Мама пък рече, че добре, здраве да е, тя е предупредила татко, а аз целунах и татко, и мама, понеже са готини.
Всички приятелчета дойдоха. Те винаги приемат, щом някой ги покани, освен ако татковците и майките им им забранят, ама това не се случва често, понеже татковците и майките са доволни, когато приятелчетата са канени другаде. Пристигнаха Алсест, Жофроа, Рюфюс, Йод, Мексан, Клотер и Жоашен, всичките приятелчета от училище,
щеше да е страхотна веселба.
– Ще играем в градината – казах им аз. – Не бива да влизаме вкъщи, защото, ако влезете вкъщи, ще счупите разни неща.
И им обясних за номера с шоколадовия и ягодовия сладолед.
– Добре – рече Жофроа, – да играем на криеница, в твоята градина нали има дърво.
– Не може – казах аз, – дървото е в тревата, а татко няма да бъде доволен, ако му стъпчем тревата. Трябва да играем по алеите.
– Ама има само една алея – обади се Рюфюс, – пък и не е широка, на какво да играем по алеята?
– Ами с топка, ще се посвием – предложи Мексан.
– А, не! – рекох аз. – Знам как става: почнем ли с топката, ще се направим на тарикати и дрън! Ще счупим някое стъкло, после ще ме накажат и край с шоколадовия и ягодовия сладолед!
Всички се чудехме какво да правим и аз казах накрая:
– Ами да играем на влак! Ще застанем един зад друг, първият ще бъде локомотив, ту-туу! А остналите – вагони.
– А как ще завиваме? – попита Жоашен. – Алеята не е достатъчно широка.
– Няма да завиваме – обясних аз. – Щом стигнем до края на алеята, последният става локомотив и тръгваме в обратната посока.
На приятелчетата не им се хареса много моята игра, обаче в края на краищата те са у нас, като не щат, да си вървят у тях, ама ха! Откъм къщата аз станах локомотив, за да не би да изпотъпчем цветята. Викахме „пух, пух, пух“, обаче след три пътувания приятелчетата вече не искаха да играят. То и не беше особено забавно де. Пак човек ако е локомотив, как да е, ама като е вагон, е малко досадно.
– Да играем на топчета? – предложи Йод. – С топчетата нищо не можем да счупим.
Това наистина беше добро хрумване и веднага започнахме играта, всички носехме топчета по джобовете си, топчетата на Алсест бяха омазани с масло заради филиите. Всичко беше наред, само дето за малко не се сбих с Жофроа, който седна в тревата, когато приятелчетата казаха, че искат да влязат вкъщи.
– Не – рекох аз. – Ще играем в градината.
– Не искаме вече да играем в градината – каза Мексан, – искаме да влезем в къщата ти!
– Няма за какво – отговорих аз, – тука ще стоим!
После мама отвори вратата и извика:
– Деца, ама вие луди ли сте, та стоите навън в тоя проливен дъжд? Влизайте! Бързо!
Влязохме вкъщи и мама каза:
– Никола, иди с приятелите си в твоята стая и не забравяй какво каза татко!
И ние се качихме в моята стая.
– А сега на какво ще играем? – попита Клотер.
– Имам книги, ще четем – отговорих аз.
– Абе ти да не си луд? – попита Жофроа.
– Не, господинчо – отвърнах аз, – обаче ако играем на нещо, за мен със сигурност няма да има шоколадов и ягодов сладолед!
– Почваш да прекаляваш с тоя твой шоколадов и ягодов сладолед! – извика Йод.
– Я, я! – каза Алсест, отхапвайки от филията си, след като махна залепналото за нея топче. – Чакай малко! С шоколадовия и ягодовия сладолед няма майтап. Никола е прав да внимава.
– А ти не може ли да внимаваш, а? – извиках аз. – Ръсиш трохи по килима! Мама ще се ядоса!
– Стана тя – извика Алсест, – втасахме я! Щом си изям филията, ще ти ударя един тупаник!
– Тъй ами! – каза Йод.
– Ти пък къде се бъркаш? – попитах аз Йод.
– Тъй ами! – каза Жофроа.
Аз пък веднага видях накъде отиват нещата: щяхме да си удряме шамари, филията на Алсест щеше да падне върху килима откъм намазаната страна, после някой щеше да хвърли нещо и да счупи стъкло или да изплеска стената, мама щеше да дойде тичешком и нямаше да получа никакъв шоколадов и ягодов сладолед.
– Момчета – рекох аз, – бъдете готини. Ако не направите бели, всеки път, като имам парички и си купя шоколадче след училище, ще го деля с всички.
И понеже всички са щури приятелчета, съгласиха се. Седяхме си на пода и гледахме картинките в книгите, и тогава Мексан извика:
– Еха! Вече не вали! Можем да си ходим!
Тогава всички станаха и извикаха:
– Всичко хубаво, Никола!
Аз пък ги изпратих до вратата и ги наблюдавах дали вървят по алеята, докато излизат. Всичко обаче мина добре, не изпотъпкаха нищо и бях много доволен.Бях толкова доволен, че хукнах към кухнята да кажа на мама, че приятелчетата ми са си отишли. Само дето не бях затворил входната врата, стана течение между нея и вратата на кухнята, която се затвори рязко. Дрън! И стъклото на вратата на кухнята се счупи.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here