На 12 ноември, с логото на Издателство ОБСИДИАН, излиза най-новият роман на Лий Чайлд „Едно на милион“ – само две седмици след премиерата му в САЩ.

Джак Ричър е твърдо убеден, че в света, в който живеем, шансът нещата да се подредят както трябва е едно на милион. А може би той е оптимист. Може би шансът е още по-малък.

Ричър пътува с автобус из Америка без конкретна цел, без да бърза заникъде. Но слиза от него, за да помогне на възрастен човек, който очевидно ще стане жертва на обир. И… нали знаете какво казват за добрите дела? Не остават ненаказани.

Старецът, на когото Ричър помага, е допуснал огромна грешка. Притиснати от обстоятелствата, той и съпругата му са взели голям заем от много опасни хора. От банда, която владее половината град. Най-неочаквано Ричър се оказва между двете гангстерски групировки, които се борят за надмощие. Той знае, че трябва да остане поне на крачка пред лихварите, рекетьорите и наемните убийци. Знае и че изгледите за успех не са на негова страна. Но Джак Ричър вярва в един конкретен вид правосъдие… макар че шансът да успее е едно на милион.

ОТКЪС

1

Градът изглеждаше съвсем малък на картата на Америка. Миниатюрна точица с ясно очертани граници, разположена в непосредствена близост до тънката червена нишка на път, който пресичаше този иначе пуст участък от картата. В действителност обаче в града живееха половин милион души. Той се простираше на площ от над двеста и шейсет квадратни километра. В него имаше над сто и петдесет хиляди домакинства. И близо осемстотин хектара паркове и градини. Годишният му бюджет надхвърляше половин милиард долара, набирани предимно от данъци и такси. Беше достатъчно голям, за да има полицейско управление с хиляда и двеста души.

И беше достатъчно голям да се раздели организираната му престъпност на два ясно обособени лагера. Западната част на града се намираше под контрола на укра­инци. Източната бе подчинена на албанци. Демаркационната линия между тях бе определена точно и ясно като границите на избирателен окръг преди надпреварата за Конгреса. Официално тя следваше Сентър Стрийт, централната улица, която прекосяваше града от север на юг и го разделяше на две. В същото време обаче границата лъкатушеше ту в едната, ту в другата посока, за да обхване или да заобиколи конкретен квартал или дори само една улица, които по стечение на историческите обстоятелства принадлежаха към едната или другата половина. Преговорите за очертаване на границата бяха протекли изключително напрегнато. На места бяха избухнали дребни конфликти. Двете страни си бяха разменили удари под кръста. Но в крайна сметка бяха постигнали споразумение. И по всичко изглеж­даше, че то работи. Никой не навлизаше в чужда територия. Нещо повече, в продължение на много, много време двете страни не бяха поддържали никакъв контакт помежду си.

Но една майска сутрин това се промени. Шефът на украинците остави колата си в паркинг на Сентър Стрийт и тръгна пеша на изток, към територията на албанците. Сам. Беше петдесетинагодишен, с фигура, която наподобяваше бронзовата статуя на античен герой – висок, здрав, мускулест. Представяше се като Грегъри, тъй като това бе най-близкият аналог на рожденото му име, който американците бяха в състояние да произнесат. Беше невъоръжен и бе облякъл тясна тениска и тесен панталон, за да го докаже. Джобовете му бяха празни. Не бе скрил нищо в тях. Грегъри зави наляво, после надясно и навлезе дълбоко в територията на албанците. Беше се насочил към една задна уличка, тъй като знаеше, че там се намира голям склад за дървен материал, от който албанците въртяха своя бизнес.

А те го следяха от самото начало, от първата стъпка, която бе направил от тази страна на границата. Наблюдателите бяха предупредили за появата му и когато при­стигна, Грегъри бе посрещнат от шест безмълвни фигури, застанали в полукръг между тротоара и входа на склада. Приличаха на пешки, наредени в защитна формация. Грегъри спря и разпери встрани ръце. Завъртя се бавно и описа пълен кръг. Тясна тениска, тесен панталон. Никакви издатини. Никакви ножове. Никакви пистолети. Стоеше с празни ръце пред шестима, които несъмнено бяха въоръжени. Грегъри обаче не се притесняваше. Албанците не биха посмели да го нападнат, без да ги е предизвикал. И той го знаеше отлично. Двете страни спазваха определен етикет. Правилата са си правила.

Една от шестте безмълвни фигури пристъпи напред. За да препречи пътя му, но и за да го изслуша.

– Трябва да говоря с Дино – заяви Грегъри.

Дино беше босът на албанците.

– Защо? – попита човекът срещу него.

– Имам информация.

– За какво?

– Нещо, което той трябва да научи на всяка цена.

– Мога да ти дам телефонния му номер.

– Това трябва да бъде обсъдено на четири очи.

– Точно сега ли?

– Да.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

57 − = 53