ИК БАРД представя „Ловецът на цветя“ от Дейвид Уайтхаус

  Въздействащ и ексцентричен!

 Таймс

Когато черната кутия на самолет, изчезнал преди трийсет години, е намерена на дъното на морето, млад мъж на име Дав започва да си спомня минало, което не е негово. Спомените принадлежат на ловец на редки цветя от осемдесетте години в Ню Йорк, чиито проучвания го отвеждат из целия свят и приключват с трагедия.

Неспокоен и самотен в съвременен Лондон, Дав бързо е погълнат от спомените, които може да крият ключа към загадката за собствената му самоличност и случилото се с пътниците в онзи прокълнат самолет. „Отдавна забравения“.

             „Ловецът…“ е вълнуваща мистерия за памет и самоличност от Дейвид Уайтхаус, автора, спечелил награди за романите си „Легло“ и „Мобилна библиотека“.

ОТКЪС

1.

На три хиляди метра дълбочина костите скърцат от самота. Професор Коул я чувства как се надига в стомаха му. Съсредоточен върху късия каньон светлина, прорязана в тъмнината от фаровете на едноместната подводница, той си мърмори:

– Всичко ще бъде наред. Всичко ще бъде наред.

Но минава повече от час, откакто се чу с изследователския кораб на повърхността. Замръзнал от ужас, той заговаря в радиопредавателя, навил жицата толкова стегнато около пръстите си, че кръвообращението му едва ли не спира.

– Говори професор Джеремая Коул. Повтарям. И двата двигателя вече не работят. Шамандурата за спешни случаи е извън строя. Мониторите на системата ми казват, че ми остават само осемнайсет минути въздух. Чувате ли ме? Край.

Изненадващо спокойствие се прокрадва в гласа му, сякаш вкарано там от добър вентрилог.

– Чувате ли ме? Край.

Той избърсва потта от челото си с ръкав. Блестящият часовник му показва, че ще е жив още седемнайсет минути, шестнайсет, петнайсет. Колко нелепо. Живот, прекаран в академичния свят на океанографията, приключва на дъното на морето. Той удря монитора, докато кокалчетата му посиняват, а въздухът изскача от дробовете му, и съжалява горчиво, че е потеглил на мисия с толкова много потенциални провали. Техническа грешка. Лошо време. Катастрофално прекъсване на електрическото захранване. Не трябваше ли да е доволен да си живее под усмивката на слънцето, вместо да се опитва да го докосне? Той се смее. Наистина се смее. Може да си хаби кислорода – негов си е. Не заслужаваме ли пръстите ни да изгорят? Галейки нежно безбройните бутони по таблото, той започва да тъгува за собствената си кончина. Това го засрамва, сякаш не е сам. Изчервява се.

Остават дванайсет минути кислород. Той прекарва следващите три в натискане на червения бутон за спешност, обмисляйки сериозно дали да запали цигарата, която лежи в джоба му. Е, това поне ще е зрелищно последно действие на задушаващ се човек. Когато затваря очи, едва ли не чува съскането на горящия край на цигарата. Представя си дима, който се издига към тавана на проклетия съд, и почти се убеждава, че лежи по гръб в градината на къщата си с цигара в уста, стиснал нежната ръчичка на съпругата си в своята.

После го вижда. През илюминатора над контролното табло мярва бял призрак, който се движи пред златната светлина на фаровете. Смъртта е дошла за него. Страхът добива форма. Ускореното му дишане оглася миниатюрното помещение.

Без достатъчно пространство, за да се просне на колене, той събува обувките си, сгъва чорапите си, подгъва крака под себе си на седалката и стисва ръце в молитва към Бога, в когото никога не е вярвал. Тормозен от идеята, че ще намерят скелета му в молитвена поза, се отпуска обратно на стола и рови из джобовете си за цигара. Ако някога го намерят, ще разберат: в последните си моменти този глупак не се поклони пред създание свише от страх. О, не. Вместо това изпуши прекрасна цигара. Той беше собственият си бог. Няма запалка. Замърморва молитва, която помни отчасти от училище, като се презира все повече след всяка дума.

Силен удар го мята в таблото вляво, халосвайки главата му в угасналите светлини, после надясно, където си чупи зъб в ръчката на капака. Устата му се изпълва с медния вкус на кръв.

Пред прозореца отново се мярва чудовището, пристигнало да вземе душата му. Но сега го вижда. Това въобще не е смъртта.

Инструментите отчитат, че когато подводницата на Коул се сблъсква с огромния клюномуцунест кит, това става на триста километра на запад от Пърт, Австралия. Объркан от лекото жужене на сонара, любопитният кит се приближава към него и опашката му се заклещва в механичната ръчка на подводницата. Той започва да се мята лудо, после обезумял от ужас се издига на повърхността, влачейки подводницата със себе си. Китът е мъртъв по времето, когато подводницата изскача от морето, а вените на Коул кипят, но не от налягането, а от радост. Съпругата му от четиресет и четири години няма да прочете думите: „Обичам те. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам“, надраскани набързо върху смачкания пакет цигари.

Коул отваря капака и вдишва дълбоко соления морски въздух. До него се полюшва трупът на кита. Вълните пръскат и охлаждат зачервеното му лице. Той съблича мокрия си от пот гащеризон и изстрелва сигнална ракета в небето. Искрите се разпръсват около кръжащите над него чайки. Скоро на безкрайния хоризонт, където се сливат морето и небето, се появява неговият кораб. В продължение на двайсет славни минути Коул наблюдава гигантското оранжево слънце, което се спуска зад него, обзет от дива радост. Жив е.

Екипът на професора спуска въжета и отмества очи от полуголото му снежнобяло тяло, което се катери към палубата. Млада жена мята хавлия на раменете му. Той забравя, макар и само за момент, че са професор и студентка, и му се иска да я целуне.

– В безопасност сте, професор Коул – казва тя.

Част от него, която никога не би ѝ позволил да види, иска да заплаче, но той преглъща сълзите си и изръмжава:

– Качете го на борда.

– Да го качим на борда?

– Точно това казах.

– Китът ли?

– Разбира се, че китът. Какво друго мога да имам предвид? Проклетият океан?

Тропат вериги, скърцат зъбни колела, залюлява се кран. Минават два часа и китът е на борда. Това е най-големият и тежък клюномуцунест кит, който професорът някога е виждал. Тези същества се гмуркат дълбоко и за по-дълго време от всеки друг бозайник, но Коул никога не е чувал за някой, който да се спуска на три хиляди метра дълбочина. Какво ли яде в тези дълбини? Наблюдение на ново поведение може поне леко да облекчи вината му, предизвикана от ролята му в смъртта на кита. Колко ли още можеше да живее, ако се бе примирил да не знае това, което не ни е писано да знаем?

Професорът срязва корема му с острието на мачете. Гъста карминена кръв залива палубата. И в локвата вижда нещо. Обезформена и корозирала от киселина, но здрава, лежи черната кутия на полет PS750. Спомен, погребан в метал. Никой не знае кога и къде китът я е погълнал, нито дали още работи, но тя отдавна е оставила зад себе си самолета и всичките триста и шестнайсет души, загинали в една ясна вечер през май преди трийсет години.

До този момент полет PS750 си бе спечелил място във фолклора като самолета, просто изчезнал във въздуха. Наричат го „Отдавна забравения“. Само няколко души освен скърбящите и децата им помнят фактите по случая: мъртвите, безплодното търсене, продължило дълги години. Но усилията на Коул си заслужават с непредвидена награда, защото когато хубавият посребрял професор триумфално вдига черната кутия във въздуха, спомените се завръщат.

2.

Дав отива на работа, вървейки покрай канала, когато си спомня блатната теменужка. Просто проблясък от миналото, появил се в настоящето.

Блатната теменужка е лилава като синина от силен удар. Висока е седем сантиметра и има малки бъбрековидни листенца. Долните пет са украсени със сини израстъци и нежен пестик, крехък като навита за еклер захар.

Дав не знае нищо за цветята. Малко хора на неговите години (ако са трийсет, както си мисли) притежават неговите познания за блатната теменужка – споменът е толкова жив. Той знае как изглежда тя и какво усещаш, когато я вземеш. Споменът е така ясен, както отражението му в черното стъкло на канала. Но къде я е виждал преди и защо си я спомня сега? Припомня си живота си от самото начало до сега, но няма отговор. Ако вярваше в прераждането, можеше да го нарече видение от минал живот. Но прераждането е пълна дивотия. Наскоро беше гледал интересен документален филм за него, в който четирима души твърдяха, че навремето са били Жана д’Арк. Под покровителството на продуцентите, те се срещнаха, за да спорят чий случай е най-убедителен, разкривайки в процеса сурови факти за действителния си живот. Единият беше безработен баща на две деца. Другите бяха келнерка с шум в ушите, овдовял провалил се изобретател и жена, която живееше в отдалечена колиба в Шотландия. Всички те твърдяха убедено, че в предишното си съществуване са били трагична героиня във война и светица на Римокатолическата църква. Вярата, че са били важни в миналия си живот, им помагаше да се справят със самотната нормалност на сегашния. Ако самотната нормалност е квалифициращ фактор, със сигурност Дав – ерген, без пари, сирак – можеше да има подобни претенции. Но пък като се има предвид късметът му, много по-вероятно е да е бил слуга, натоварен със задачата да събира изсъхнала трева, за да подсилва огъня. И или трябва да се смее на тази идея, или да се поддаде на острата болка, пълзяща по скалпа му, която го разсейва от мисълта за блатната теменужка и го оставя само с неясно чувство за дежавю. После изчезва. Е, това е. Трик на мозъка. Призрак в мислите му.

Разходката до службата покрай канала е приятна. Ухание на кал и мъх. Лодки, които се движат бавно по водата. Още е рано. Скоро отново ще е зад бюрото си, ще вдига телефона и ще изслушва проблемите на другите хора. Но днес могат да почакат. Той сяда на пейка, приглажда кестенявата си коса и прокарва длан по инициалите на млади любовници, издълбани в дървото.

Погребално шествие от боклукчийски баржи покрай кафене, отворило врати след последния път, когато е идвал тук. Кофи, пълни с големи зелени маслини, украсяват прозореца на това, което преди сто и четиресет години е било спартанско място за ядене, създадено да обслужва усърдно трудещите се обитатели на първите къщи за нуждаещи се в Източен Лондон. Новите му собственици са запазили буквите по стъклото, макар и поизбелели, които гласят: „За уважавани работници“. Зад надписа малка група хора пие кафе. Лицата им са осветени от екраните на лаптопите в бяла светлина. В далечината – върховете на вечно променящия се градски пейзаж, загрозен от стотиците кранове. Този град, неговият град, бързо се превръща в игрална площадка за богатите. И той не се чувства част от тази група.

Млада жена тича по пътеката, прибрала червената си коса в рошаво кокче. Спира и си прави снимка. Недоволна от първия опит и раздразнена от втория, се навежда и заема друга поза. Третият опит е по-добър – светлина, която приглажда торбичките под очите ѝ, и подходящ за скулите ѝ ъгъл. Тя изпраща образа си в интернет, където той ще остане завинаги. Неизтриваем спомен за нищо интересно. После тя продължава да тича към него, покрай гълъбите, които разглеждат фасовете по земята като войници, инспектиращи бойното поле за неизползвани муниции.

– Дав! – извиква тя, достатъчно изненадана от появата му, за да спре внезапно между пейката и брега, където тревата се полюшва от ветреца.

Лара Кейн е от Чикаго. Родителите ѝ са някакви шефове в пазара на финансови деривати и пътуват много из Европа. Цялото ѝ семейство се премести в Лондон, преди тя да навърши шестнайсет. Дав и Лара се запознаха, докато учеха журналистика в университета, и от първия ден, когато тя вдигна ръка и зададе въпрос за закона за клеветата, който шашна преподавателя им, останалите студенти предположиха, че тя ще надмине всички очаквания. Бяха международна група – норвежци, японци, португалци. За Дав, който имаше житейския опит на плевел, всички те изглеждаха невероятно екзотични. Но никой не бе по-екзотичен от Лара. Тя излъчваше самоувереност, получена в резултат на добро образование и щастлив семеен живот, сякаш бе минерал, който можеше да изкопае и превърне в енергия, бликаща от очите ѝ.

– Здрасти – казва той и внезапно осъзнава, че не може да ѝ зададе дори един въпрос, на който вече да не знае отговора.

Лара тъкмо е навършила трийсет и е репортерка в лондонския клон на американски канал за финансови новини. Води собствено телевизионно предаване в събота и неделя в единайсет вечерта, където обобщава големите новини от пазарите. Предаването е озвучено с приятна мелодия, към която можеш да припяваш името ѝ, и разполага с щедър бюджет за тоалети. Лара е сгодена за друг американец на име Рос. Той е висок и широкоплещест във войнишкия стил, типичен за добре възпитаните американци, сякаш цялата им фигура е униформа и ще бъдат наказани за евентуално разнообразие в мускулния тонус или стойката. Рос работи в сферата на недвижимите имоти и двамата притежават миниатюрен шнауцер, когото искал да кръсти Бау Бау Уолбърг (забележките на приятелите му под снимките му във Фейсбук твърдят, че го смятат за смахнат, което навежда Дав на мисълта, че те просто не са наясно какво означава смахнат). Сега обаче кучето е кръстено Макс по настояване на Лара. Цялата ѝ история е в интернет, грижливо организирана от самата нея. Дав я е разглеждал повече от веднъж, губейки минути, а после и часове със снимките от ваканции, на които никога не е ходил, и хора, с които никога не се е запознавал. Наистина ли минаха десет години, откакто се видяха за последен път? Разделите вече не бяха истински.

– Изглеждаш чудесно – казва той учтиво и се изчервява.

1 коментар

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

40 + = 46