Виж кой спечели копието на „МИНИАПОКАЛИПСИС“ от МЕСЕЦЪТ НА КНИГАТА, точно ОТ ТУК!

Издателство „Колибри“ представя Миниапокалипсис от съвременната икона на „траш“ романа, скандалната Виржини  Депант!

„Миниапокалипсис“(превод: Росица Ташева, 336 стр., цена: 15 лв.) започва с изчезването на тийнейджърката  Валантин, чието издирване е възложено на частната детективка Люси и лесбийката с  радикални методи на действие – Хиената. Двете тръгват от Париж за Барселона и се  срещат с цяла поредица от щури персонажи, участват в описана с всички живописни подробности хомо-хетеро оргия и, общо взето, се забавляват чак до експлозивния край.

Виржини Депант е родена 1969 г. в Нанси, Франция. Упражнявала е различни, все необичайни занаяти, преди да се отдаде на писането. Сама режисира филма по първата си книга – „Чукай ме“, разбунила духовете в литературните среди. За ужас на пуританите романът й „Красиви неща“ (1998) получава наградите „Флор“ и „Сен Валантен“.

Романът „Миниапокалипсис“ е удостоен с три награди: „Рьонодо“, „Гонкур на гимназистите“ и „Тро Вилиро“, присъдена на Депант за „най-мощния прилив на литературен тестостерон за  годината“.

Откровена  до вулгарност книга, пълна със секс, дрога и отчаяние, „Миниапокалипсис“ не се препоръчва на  чувствителните души (нито на целомъдрените).

Откъс  „Миниапокалипсис“

До не много отдавна бях все още на трийсет години. Всичко можеше да се случи. Достатъчно бе да направя правилния избор в правилния момент. Често си сменях работата, не подновявах договорите си, нямах време да скучая. Не се оплаквах от жизнения си стандарт. Рядко живеех сама. Сезоните се изнизваха, шарени и апетитни като пакетчета бонбони. Не знам в кой точно момент животът престана да ми се усмихва.

Днес заплатата ми е като преди десет години. По онова време намирах, че добре се справям. Като навърших трийсет, поривът секна, вятърът, който ме носеше, утихна. И знам, че следващия път когато се окажа на пазара на труда, ще бъда зряла жена без квалификация. Затова така съм се вкопчила в службата си, ще речеш, че животът ми зависи от това.

Тази сутрин пристигам със закъснение. Агата, момичето на телефонната централа, потупва с пръст часовника си и се мръщи. Носи жълти лъскави чорапогащи и розови обици във формата на сърце. Като нищо е десет години по-млада от мен. Би трябвало да не забелязвам раздразнената й усмивчица, когато намира, че много се бавя, докато си свалям палтото, но вместо това измърморвам някакво неразбираемо извинение и отивам да почукам на вратата на шефа. От вътрешността на кабинета му се разнасят дълги хрипливи викове. Отстъпвам уплашено. Питам Агата с поглед, тя прави гримаса и прошепва: „Госпожа Галтан е вътре, чакаше ви пред входа още преди да отворим, рано сутринта. От двайсет минути ругае Дьосене. Влизай бързо, дано се успокои.“ Изкушавам се да се обърна и да се понеса надолу по стълбите без обяснения. Но почуквам на вратата и уви, чуват ме.

Веднъж поне на Дьосене не му е необходимо да преглежда разпръснатите по бюрото му книжа, за да види какво ми беше името.

– Люси Толедо, с която вече сте се срещали, тя тъкмо…

Не получава обаче възможност да завърши изречението си. Клиентката го прекъсва, като се разкрещява:

– Ама къде беше, ма тъпанарко?

Оставя ми две секунди да поема словесния юмручен удар, после продължава, като увеличава децибелите:

– Знаеш ли колко ти плащам, за да не я изгубваш от поглед? И тя изчезва? В метрото? В МЕТРОТО, идиотко, успяла си да извършиш този подвиг, да я изгубиш в метрото! И чакаш половин ден, преди да ми оставиш съобщение, за да ме предупредиш? Училището ме предупреди преди теб! Това да ти изглежда нормално? Да ти се струва, че добре си си свършила работата?

Жената е обсебена от самия Дявол. Аз явно не реагирам достатъчно бързо за вкуса й, поради което загубва интерес към особата ми и се обръща към Дьосене.

– И защо тая смотанячка е следила Валантин? Нищо по-свястно ли нямате в склада?

Шефът не изглежда много във форма. Притиснат от обстоятелствата, той ме защитава.

– Уверявам ви, че Люси е един от най-добрите ни служители, има голям опит на терен и…

– Да ви се струва, че е нормално да изгуби една петнайсетгодишна хлапачка по пътя, по който върви всяка сутрин?

За пръв път се бях видяла с Жаклин Галтан преди десет дни. Руса коса, безупречно подстригана на каре, тънки високи токчета, червени подметки, студена жена, добре поддържана за годините си, много точна в обясненията си. Нямаше как да отгатна, че страда от синдрома на Турет и че той се проявява при най-малката неприятност. Под въздействието на обзелата я ярост бръчките на челото й стават по-дълбоки, ботоксът явно губи играта. Малко бяла пяна избива в крайчетата на устните й. Тя захваща да обикаля в кръг из кабинета, спазми разтърсват тесните й рамене.

– Как УСПЯХТЕ, тъпачка с тъпачка, да я изгубите в МЕТРОТО?

Тази дума я възбужда. Седналият зад бюрото си Дьосене се съсухря. Кеф ми е да го видя как изтънява, той, който никога не пропуска да се прави на пич. Жаклин Галтан импровизира нов картечен монолог, нахвърля се безразборно върху мутрата ми, гадните ми дрипи, некадърността ми и липсата на интелигентност, белязала всичко, което върша. Съсредоточавам се върху плешивия череп на Дьосене, обсипан с неприлични кафяви петна. Късокрак и коремест, шефът няма високо самочувствие, поради което често се държи грубо с подчинените си. В случая се е парализирал от шубе. Придърпвам един стол и сядам в края на бюрото му. Клиентката си поема дъх, от което се възползвам, за да се намеся в разговора.

– Стана толкова бързо… Не мислех, че Валантин може да изчезне. Смятате ли, че се касае за бягство от дома?

– Я гледай, добре че отворихте дума. Нали точно за да разбера това ви плащам.

Дьосене е извадил снимки и отчети. Жаклин Галтан взима наслуки един отчет, хваща го с два пръста, все едно че е мъртво насекомо, хвърля му един поглед и го пуска. Лакираните й в червено нокти са безупречни.

Оправдавам се:

– Искахте от мен да следя Валантин, да разбера къде ходи, с кого се среща, какво върши… Но и през ум не ми е минало, че може да й се случи нещо. Това не е една и съща процедура, разбирате ли?

Тя избухва в сълзи. Само това ни липсваше, за да се почувстваме комфортно.

– Ужасно е да не знам къде е.

Дьосене гузно мърмори, избягвайки погледа й:

– Ще направим всичко възможно, за да ви помогнем да я намерите… Но съм сигурен, че полицията…

– Полицията? Според вас това ги интересува? За тях е важно единствено да пуснат новината на медиите. Само за едно мислят: да говорят с журналистите. Наистина ли смятате, че Валантин има нужда от такава реклама? Че това е прекрасен начин да започнеш живота си?

Дьосене се обръща към мен. Ще му се да измисля някоя следа. Но аз първа се изненадах сутринта, когато не я видях в кафенето срещу училището. Клиентката подхваща:

– Поемам разноските. Ще включим допълнителна клауза към договора. Предлагам премия от пет хиляди евро, ако я намерите за петнайсет дни. Ако обаче не постигнете никакъв резултат, ще ви се стъжни. Ние имаме връзки и предполагам, че агенция от рода на вашата няма никакво желание да й бъдат направени някои неприятни проверки. Без да говорим за лошата реклама.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here