Издателство СИЕЛА предлага най-доброто от каталонската литература в новата поредица ÁNIMA CATALANA

Очаквайте още от поредицата:

Улица Камелия – Мерсе Родореда  (1908-1983) заема почетно място сред класиците на XX век в каталонската литература. Пише разкази, романи, поетична проза. Тя е първата писателка, получила високото отличие „Почетна награда за каталонска литература“.

 

Сивият дневник – Джозеп Пла (1897 –1981) е най-четения и най-популярен каталонски писател за всички времена. Той посвещава живота си на литературата и журналистиката. Издаването на цялостното му творчество, което той самият започва през 1956г., възобновено и завършено през 1965 година, обхваща повече от 45 тома, приблизително около двадесет хиляди страници проза.

 

Тъжни животни  – Жорди Пунти  (1967). Филолог, преводач и журналист. Превеждал

е автори като Даниел Пенак, Амели Нотомб и Пол Остър. През 1998 г.

излиза първата му книга с разкази “Кожа на броненосец”, с която спечелва

престижната награда на критиката, Serra d’Or. Четири години по-късно

той се утвърждава като един от най-интересните разказвачи в

панорамата на каталонската литература с този сборник с разкази.

Статично колело /сборник разкази/ – Сержи Памиес (1960). Писател, преводач и журналист. Всичките му книги са преведени на испански и френски език. Има преведени разкази и на английски, немски, италиански и гръцки език. Сътрудничи на пресата и радиото. Носител е на редица престижни награди.

Вече ви представихме първия роман от поредицата- „Площад Диамант“ на Мерсе Родореда. Ето някои любопитни факти за авторката:

ЖИВОТ В ДАТИ

1908. Родена в Барселона. Рано напуска училище. Живее щастливо детство сред много книги в бащиния дом с градина. Родителите й и дядо й се интересуват от литература, театър, музика.

1932–1936. Издава четири романа, които по-късно отхвърля напълно и забранява да се преиздават.

1937. Получава наградата „Крешелс“ за романа „Алома“, считан от Родореда за неин първи роман.

1939. През февруари заедно с голяма група каталонски интелектуалци е принудена да напусне родината си. Франкистката власт преследва представителите на каталонската култура и забранява каталонския език.

1945. След Втората световна война дълги години живее в Женева, където приятелят й работи като преводач в ЮНЕСКО.

1957. След двайсетгодишно мълчание представя сборника си „Двайсет и два разказа“ и бива удостоена с високото литературно отличие „Виктор Катала“.

1962. Издава романа „Площад Диамант“, донесъл блестящ успех на авторката си, както и на цялата съвременна каталонска литература. Преведен е на 44 езика.

1966. Излиза романът „Улицата на камелиите“, спечелил наградата „Сант Жорди“ за същата година и наградата „Рамон Люл“ за 1969 г. В него Родореда разработва своята постоянна тема за жената с трудна съдба и горчиви преживявания в интимния живот.

1967. „Градина край морето“ е произведение, което представлява мост между дотогавашното реалистично творчество на Родореда и следващите й творби с фантастични елементи. Сборникът „Моята Кристина и други разкази“ бележи нов етап в развитието на писателката. От митове, претворени през нейното художествено виждане, тя изгражда един загадъчен свят.

1972. Установява се окончателно в селцето Романя де ла Селва, в Пиренеите, където живее до края на живота си.

1974. Публикува „Счупено огледало“ психологически роман, семейна сага, в която присъства любимият мит за детството.

1980. Мерсе Родореда е първата жена, удостоена с „Почетната награда на каталонската литература“ за цялостното си творчество и за приноса си в културния живот на Каталония.

1983. На 13 април умира в дома си в Романя де ла Селва.

ПИСАТЕЛКАТА ЗА…

„ПЛОЩАД ДИАМАНТ“

Творецът трябва да се стреми да влезе в кожата на героя си и в същото време да съумее да го държи на разстояние, да забрави себе си и своя житейски път и да поеме ролята си на творец. Прекалено наивно е да се смята, че един автор няма достатъчно въображение, за да създава герои, които да заживеят и да тръгнат по улиците. Достоевски не е убивал никога стара лихварка, нито Шекспир е Офелия, нито Флобер е мадам Бовари, макар да го е твърдял. Казвам всичко това, защото много пъти са ме питали аз ли съм главната героиня от „Площад Диамант“. Би ми харесало, бих живяла в разбирателство със самата себе си, но не е така.

ЛЮБОВТА

Да, в моите книги има много и различни любови. Но никога не почувствах необходимостта да си задам въпроса какво е любовта. Смятам, че времето я променя и по един или друг начин тя се определя от обществения контекст. Днес любовта не е такава, каквато е била през отминалите епохи. Не е рицарската любов, нито романтичната любов, нито буржоазната любов от миналия век. Променя се стилът на постигането на любовта и подходът към нея. В общи линии любовта се е подмладила и е станала по-естествена. Значението, което може да добие, зависи от степента на обожествяването й при всеки отделен човек. Любовта, която се ражда между две изключителни личности или между две обикновени личности, винаги представлява необходимост от едно-единствено присъствие. Започва плахо. Градусът, който може да достигне, зависи от способността на влюбените да обичат, от културата им, от силата на инстинктите им, от необходимостта им, съзнателна или несъзнателна, от възвеличаване…

СМЪРТТА

Много пъти преди да заспя или пък за да мога да заспя, си представям собствената си смърт, а за мен смъртта  – това са моите кости, най-трайното, което ще остане и няма да се загуби в страната на забравата. Започвам да мисля за прешлена атлас, който поддържа черепа ми, от прешлена атлас минавам към костите на носа, оттам към ставите на пръстите, опашните прешлени, тазобедрените стави, лакътната кост и така, малко по малко, се потопявам в ежедневната смърт, докато дойде краят ми.

Сартр е казал една голяма истина за физическата смърт: „В безкрайно малкия миг на моята смърт не ще бъда нищо друго освен миналото си.“ И Малро също: „Смъртта превръща живота в съдба.“ Това в края на краищата измъчва вярващите, когато установят с ужас, че в момента на смъртта картите са раздадени. В момента на смъртта сме беззащитни пред съда на живите. Разкаянието в последния час е усилие да напрегнем цялото си същество, последен напън да отхвърлим това, което сме.

ИЗГНАНИЕТО

Не мисля никога, нито говоря за това. Споменът отслабна и постепенно се превърна в представление. Но ако някой път ми напомнят за него, виждам го като голям урок на живота. Знайно е, че пътуванията формират младостта, те са стимул и сила. Бих казала, че изгнанието, това принудително пътуване, съсипва душата, отнема й гордостта. Съзнаваш, че си нищо. Преживях отстъплението във Франция, от Париж до Шатору, пеша, между настъпващата германска армия и отстъпващата френска армия. Това беше изгнанието по време на войната. Спокойните и бедни следвоенни години бяха по-тежки.

ДОБРОВОЛНОТО ИЗГНАНИЕ

Планината Лес Гаварес преди три или четири години беше истинско откритие за мен. От много време един лекар ме съветваше да прекарам известно време на планина. Помислих си: къде е планината, как да отида на планина? Стари приятелки ме поканиха на гости в Романя де ла Селва и както в приказките изведнъж се озовах сред планини, в една вила до долмена в Романя, положила ръка върху хилядолетния камък, опитвайки се да изтръгна вълшебното въздействие на земните токове… Планинските склонове при залез, когато слънцето ги целува отстрани, изглеждат като кадифени. Намирах се пред една от най-милите гледки в Каталония. Времето, което преди прекарвах в Барселона, сега прекарвам в Романя де ла Селва сред тези сигурни вечнозелени планини, които ми даряват спокойствие, на мен, дългогодишната скитница по принуда…

УМОРАТА

Уморена съм, душата ми е уморена от атентати, метежи, от гражданската война, която преживях в Барселона, от Втората световна война, която преживях във Франция, от крематориуми, от атомната бомба, от студената война, от виетнамската война, от корейската война, от изтезания, отвличания, тероризъм, убийства, от безумната жажда за власт, обладала кандидатите за палачи на човечеството. Най-любопитното е, че това слизане в ада понякога ме привлича по особен начин. Така, както ме привличат книгите на Сад, отблъсквайки ме същевременно. Книгата, която пиша сега, ще отрази, без моята пряка намеса, това душевно състояние. Умората и привличането.

РОДНИЯТ ЕЗИК

Живяла съм много години във Франция, страна с голяма култура, където рядко се говори за култура. В Каталония не е така. Културата може и да не е много силна, но има толкова хора, призвани да я защитят, да я спасят и да я активизират. Аз, като крайна индивидуалистка, не приемам масовата култура. Допринасям за нашата каталонска култура, колкото мога. Считам, че устоите й са жизнени. Устоите  – това е езикът. Никога не ще се уморя да повтарям това. Обезсърчавам се, когато виждам, че голяма част от каталонците проявяват леност на мисълта. Говорят лошо каталонски и се оставят да бъдат повлияни от друг език, прекрасен, но чужд. Бих желала всеки каталонец да бъде горд, че говори и пише добре на своя език. Да счита за аристократичност умението да се изразява на най-чист каталонски език. Езикът е душата на една страна и заслужава най-грижливо отношение.

Мерсе Родореда, списание „Куадернос пара ел диалого“

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here